Беларуската писателка Светлана Алексиевич е лауреатът на Нобеловата награда за литература за 2015 г., обявиха в четвъртък от Шведската академия. Щастливо съвпадение или брилянтен нюх – но до края на годината предстои на български език да бъдат публикувани три нейни изследвания, по които издателската работа е вече в напреднала фаза.
„Войната не е с лице на жена“ и „Последните свидетели“ (които читателите вече познават от общо издание на „Народна култура“ от края на 80-те години) сега ще видим в ново съвместно книжно тяло от „Парадокс“. Издателството предстои да публикува и непознатата в България досега „Време секънд хенд: краят на червения човек“, в превод на Тотка Монова и Ангелина Александрова.
Предлагаме ви откъс от „Време секънд хенд: краят на червения човек“, „Парадокс“ 2015.
Обаянието на пустотата
Из уличния шум и разговорите в кухнята (2002–2012)
За настоящето
– Първите години на двадесет и първи век на Путин… Какви са те? Тучни…, сиви…, брутални…, чекистки…, обаятелни…, стабилни…, държавни…, православни…
– Русия винаги е била, е и ще бъде империя. Ние не сме просто една голяма страна, ние имаме отделна руска цивилизация. Ние имаме отделен път.
– И сега Западът се страхува от Русия…
– Ето, всички искат нашите природни богатства, и най-вече – Европа. Отворете енциклопедията: 7-ми по запаси от петрол, по газ – на първо място в Европа. На едно от първите места по запаси на желязна руда, суров уран, калай, мед, никел, кобалт… И диаманти… и злато, и сребро, и платина… Ние притежаваме цялата периодичната таблица. На мен един французин ми каза: защо всичко това принадлежи на вас, след като планетата е обща?
– Все пак, аз съм империалист, да. Искам да живея в империя. Путин е моят президент! Сега е срамно да се наричаш либерал, както до неотдавна беше срамно да се наречеш комунист. Мъжете до павилиона за бира могат носа да ти разбият.
– Мразя Елцин! Ние му вярвахме, а той ни поведе в една напълно неизвестна посока. В никакъв демократичен рай не попаднахме. Стигнахме до такова място, където е дори по-лошо, отколкото е било.
– Работата не е в Елцин или Путин, а това, че сме роби. Дребна робска душица! Робска кръв! Вгледайте се в „новия руски“… Той се измъква от „Бентли“-то, парите му се сипят от джобовете, но е роб. Отгоре седи Кръстник: „Я всички в обора!“. И всички отиват.
– Чух по телевизията… „Имаш ли милиард? – попита господин Полонски. -Не?! Да ти го начукам тогава!“ Аз съм един от тези, на които господин олигархът го начука. Нормално семейство: пияница баща, майка в детска градина за стотинки работи. За тях ние сме лайна, тор. Аз ходя на събранията на различни партии. На патриотите, на националистите… Слушам. Ще дойде време и някой със сигурност ще ми бутне в ръцете пушка. И аз ще я взема.
– Капитализмът няма да се наложи при нас. Чужд ни е духът на капитализма. По-далеч от Москва няма да се разпространи. Климатът не е същият. И човекът не е същият. Руският човек не е рационален, не е меркантилен, може да даде последната си риза, но понякога крадва. Той е стихиен и по-съзерцателен, отколкото действен, може да се задоволи с малко. Презапасяването не му е идеал, скучно му е да спестява. Той е с много изострено чувство за справедливост. Народът е болшевишки. Освен това руснакът не иска просто да живее, той иска да живее за нещо. Той иска да участва във велико дело. Той ще намери по-скоро светец, отколкото честен и успешен човек. Прочетете руските класици…
– Защо, когато нашите хора отиват в чужбина, те нормално си се вписват в капиталистическия живот? У дома всеки обича да се говори за „суверенна демокрация“, за отделна руска цивилизация и че „в руския живот няма основание за капитализма“.
– Капитализмът ни е неправилен…
– Забравете надеждите за друг капитализъм…
– В Русия сякаш има капитализъм, но няма капиталисти. Няма нови Демидовци. Морозовци… Руските олигарси – това не са капиталисти, а просто крадци. Е, какви капиталисти могат да бъдат бившите комунисти и комсомолци? Нямам нищо против Ходорковски. Да си седи в затвора. Жалко е, че не само той седи там. Трябва някой да отговаря за това, което преживях през деветдесетте години. Обраха ме до шушка. Отнеха ни работата. Капиталистическите революционерите: Гайдар, железният Мечо Пух…, рижият Чубайс… Експериментираха върху живи хора, като естествоизпитатели…
– Ходих на село при майка си. Съседите разказват как някой през нощта подпалил имота на фермер. Хората се спасили, животните изгорели. Селото два дни от радост пило. А вие казвате – капитализъм… У нас социалистически хора живеят в условията на капитализма…
– При социализма ми обещаха, че място под слънцето има за всички. Сега те казват нещо друго: трябва да живеете по законите на Дарвин, тогава ще имаме изобилие. Изобилие за силните. А аз съм от слабите. Не съм боец… Имах схема, свикнала бях да живея по схема: училище, институт, семейство. Спестяваме със съпруга ми за апартамент в кооперация, след апартамента – за колата… Схемата се счупи. Хвърлиха ни в капитализма… Аз съм инженер, работех в проектантски институт, наричаха го „женския институт“, защото имаше само жени. Седиш и сгъваш по цял ден хартия, аз обичах да е подредена, на купчинка. Цял живот можех да изкарам така. И тогава започнаха съкращенията… Не пипаха мъжете, малко бяха, както и самотните майки, и тези, на които до пенсия им оставаха година-две. Закачиха списъци и аз видях фамилията си… Как да живеем нататък? Обърках се. Не са ме учили да живея според Дарвин. Дълго време се надявах, че ще си намеря работа по специалността. Бях идеалистка в смисъл, че не знаех мястото си в живота, цената си. И досега ми липсват момичетата от отдела, именно момичетата, бъбренето ни. Работата ни беше на втори план, на първи – общуването, това задушевно бърборене. Три пъти на ден пиехме чай и всяка разказваше за себе си. Празнувахме всички празници, всички рождени дни… А сега… На трудовата борса съм. Безрезултатно. Търсят се бояджии, мазачи… Моя приятелка, заедно учехме в университета, започна да чисти къщата на една бизнес дама, да ѝ разхожда кучето… Слугиня. Отначало плачеше от унижение, а после свикна. А аз не мога.
– Гласувайте за комунистите – това е готино.
– И все пак един нормален човек не може да разбере сталинистите. Сто години Русия е на кучето в гъза, а те: слава на съветските човекоядци!
– Руските комунисти вече не са комунисти. Частната собственост, която те признаха и комунистическата идея са несъвместими. Мога да им кажа как Маркс говори за последователите си: „Всичко, което знам, е, че не съм марксист“. Още по-добре го е казал Хайне: „Аз посях дракони, а пожънах бълхи“.
– Комунизмът е бъдещето на човечеството. Няма алтернатива.
– На портата на Соловетския лагер висеше болшевишки лозунг „С желязна ръка да подкараме човечеството към щастието“. Една от рецептите за спасение на човечеството.
– Никакво желание нямам да излизам на улицата и да направя нещо. По-добре е да не правя нищо. Нито добро, нито зло. Това, което днес е добро, утре ще се окаже зло.
– Най-страшните хора – това са идеалистите…
– Обичам родината, но няма да живея тук. Не мога да бъда тук толкова щастлива, колкото искам.
– Може би съм глупак… Но аз не искам да заминавам, не мога.
– И аз няма да замина. В Русия е по-забавно да се живее. Този адреналин го няма в Европа.
– По-добре е да обичаме родината си от разстояние…
– Днес е срам да бъдеш руснак…
– Нашите родители са живели в страната на победителите, а ние в страната, която загуби Студената война. Няма с какво да се гордеем!
– Не възнамерявам да се скатавам… Тук имам бизнес. Мога да ви кажа, че може да се живее нормално в Русия, само не трябва да се вреш в политиката. Всички тези демонстрации за свободата на словото, срещу хомофобията – хич не ми пука за тях…
– Всеки говори за революция… Ето, Рубльовка опустя… Богатите бягат, капиталите заминават в чужбина. Заключват палатите си, пълно е с обяви: „Продавам…“ Имам чувството, че хората са настроени решително. И никой доброволно нищо няма да даде. Тогава ще заговорят „Калашников“…
– Някои хора крещят „Русия – за Путин“, а други – „Русия без Путин!“.
– А какво ще стане, когато нефтът поевтинее и стане съвсем ненужен?
– 7-ми май 2012. По телевизията показват: тържественият кортеж на Путин пътува към Кремъл за инаугурацията през напълно пуст град. Нито хора има, нито коли. Образцово изчистено. Хиляди полицаи, войници и ОМОН-ци дежурят на изходите на метрото и в близост до входовете. Изчистена от московчани и вечните задръствания столица Мъртъв град. Царят не е истински!
За бъдещето
Преди сто и двадесет години Достоевски е завършил „Братя Карамазови“. Там той е писал за вечните „руски момчета“, които винаги тълкуват „световните въпроси, нищо по-малко от има ли Бог, има ли безсмъртие? А тези, които не вярват в Бога, е – те говорят за социализма и анархизма, за преправяне на цялото човечество по нов калъп, ама нали все един и същи дявол излиза, едни и същи въпроси, ама от другия край“.
Призракът на революцията отново броди из Русия. 10 декември 2011-а – стохиляден митинг на площад Болотной. Оттогава протестите не спират. За какво разсъждават „руските момчета“ днес? Какво ще изберат този път?
– Аз ходя на митинги, защото ми омръзна да се държат с нас като с нещастници. Върнете изборите, копелета!Първият път в на площад Болотной се събраха сто хиляди, никой не очакваше, че ще има толкова много хора. Търпяха, търпяха и в някакъв момент лъжите и беззаконието излязоха извън скалата: стига, достатъчно! Всички гледат новини или четат в интернет. Говорят за политика. Стана модерно да си в опозиция. Но се страхувам… Страхувам се, всички ние ние сме дрънкала… Ще постоим на площада, ще повикаме и ще се върнем на компютрите си и в интернет. Само едно ще остане: „Колко славно постъпихме!“ Аз вече съм се сблъсквал с това: за поредния митинг трябваше да се нарисуват плакати, листовки да се разпространяват – всички бързо се ометоха…
– Преди бях далеч от политиката. Имах си работата и семейството, смятах, че е безполезно да се излиза на улицата. Повече ме привличаше теорията на малките дела: работех в хоспис, през лятото, когато горите покрай Москва горяха, возех продукти и вещи на пострадалите. Имах разнообразен опит… А майка ми през цялото време седеше пред телевизора. И на нея очевидно й е омръзнало това крадене и лъжи на бившите чекисти, тя всичко ми преразказваше. На първия митинг отидохме заедно, а майка ми е седемдесет и пет годишна. Тя е актриса. Купихме за всеки случай цветя. Нали никой не би стрелял в хора с цветя!
– Аз съм роден вече извън времето на СССР. Ако не ми харесва нещо, излизам на улицата и протестирам. Вече не дрънкам в кухнята преди сън за това.
– Боя се от революцията… Аз знам: ще има руски бунт, безсмислен и безпощаден. Но вече се срамувам да си седя у дома. Аз не се нуждаят от „новия СССР“, „обновен СССР“, „истински СССР“. С мен не може така, все едно сме седнали и двамата сме решили: днес – той е президент, а утре – аз. Хората усещат. Ние не сме говеда, ние сме хора. На митингите виждам такива, каквито по-рано не не съм виждал: закалените в борбата на шейсетте-седемдесетте години, както и много студенти, а до неотдавна не им пукаше какво ни пробутват от зомбо-сандъка… И дами в норкови шуби, и млади хора, които са дошли митинг с „Мерцедес“. Доскоро се увличаха от пари, вещи, комфорт, но се оказа, че само това не стига. За тях вече не е достатъчно. Както и на мен. Идват не гладните, а ситите. Плакати…, народното творчество… „Путин, тръгни си!“ „Аз не гласувах за тези копелета, аз гласувах за други копелета!“ Хареса ми един плакат: „Дори не можете да си ни представите“. Ние не възнамерявахме да щурмуваме, искахме да кажем кои сме. Тръгвахме си и викахме: „Пак ще се върнем“.
– Аз съм съветски човек, от всичко ме е страх. Преди десет години за нищо на света нямаше да изляза на площада. И сега никой не пропускам нито един митинг. Бях на проспекта Сахаров и на Нови Арбат. И на Белия Пръстен. Уча се да бъда свободна. Аз не искам да умра такава, каквато съм сега – съветска. Самите от себе си изхвърлям съветскостта си с кофи.
– Аз ходя на митинги, защото мъжът ми ходи…
– Аз съм мъж на средна възраст. Бих искал да живея в Русия без Путин.
– Писна ми от евреи, от чекисти, от хомосексуалисти…
– Аз съм ляв. Убеден съм, че с мирни средства нищо не може да се постигне. Жаден съм за кръв! Без кръв у нас големи неща не се правят. Защо трябва да излизаме? Аз стоя и чакам кога ще тръгнем към Кремъл.
Това вече не е игра. Кремъл отдавна трябваше да се превземе, а не да се ходи и да се крещи. Дайте команда да се вземат вили и лостове! Чакам.
– Аз, заедно с приятелите ми… Аз съм на седемнадесет години. Какво знам за Путин? Знам, че тойджудист, с осми дан по джудо. И мисля, че това е всичко, което знам за него…
– Аз не съм Че Гевара, аз съм страхливец, но не съм пропуснала и митинг. Бих искал да живея в страна, от която не се срамувам.
– Такъв ми е характерът, че съм длъжен да съм на барикадите. Така са ме възпитали. Баща ми замина като доброволец да помага за разчистване на последствията от земетресението в Спитак. Заради това и почина рано. Инфаркт. От детството си живея не с баща си, а със снимката му. Всеки сам трябва да реши да ходи или да не ходи. Баща ми сам тръгна…, а можеше и да не ходи… И приятелката ми искаше да дойде с мен на Блатния площад, после ми звънна: „Нали разбираш, малко дете имам…“ А аз имам стара майка. Аз заминавам, тя лапва валидол. Но въпреки това отивам.
– Искам децата ми да се гордеят с мен…
– Това ми трябва за самочувствие…
– Трябва да се опитаме да направим нещо…
– Аз вярвам в революцията… Революция – това е дълга и упорита работа. През 1905 г. първата Руска революция завършва с неуспех и поражение. А дванадесет години по-късно – през 1917 г., така избухва, че царския режим е взривен на парченца. Ще имаме и ние своята революция!
– Отивам на митинг, а вие?
– Лично аз съм уморен от деветдесет и първа…, от деветдесет и трета…, не искам повече революции! Първо, революциите рядко са кадифени, второ – имам опит: дори и да победим, ще стане като в деветдесет и първа. Еуфорията бързо приключи. След боя ще има за мародерите. Ще дойдат Гусински, Березовски, Абрамович…
– Аз съм против митингите срещу Путин. Движението е основно в столицата. Москва и Санкт Петербург са за опозицията, а провинцията – за Путин. Смятате, че живеем зле? Нима не живеем по-добре от преди? Страшно е да го загубим. Всеки си спомня как се намъчихме през деветдесетте години. Никой не иска всичко пак да се срине и да бъде залято от кръв.
– Аз не съм фен на режима на Путин. Омръзна ми от „царчета“, искаме сменяеми ръководители. Разбира се, нужни са промени, но не и революция. И когато мятат асфалтови буци по полицията, също не ми харесва…
– Всички е платено от Държавния департамент. Западните кукловоди. Веднъж направихме перестройка по тяхна рецепта и какво излезе от това? В такава яма ни навряха! Аз ходя не на тези митинги, а на митинги за Путин! За една силна Русия!
– През последните двадесет години картината е напълно променена няколко пъти. А резултатът? „Путин, махай се! Путин, махай се!“ е поредната мантра. Аз не ходя на тези спектакли. Путин няма да се махне. На трона ще седне нов самодържец. Както са крали, така ще крадат. Що останат осраните подлези, изоставените старци, циничните чиновници и наглите милиционери… Да се даде подкуп ще се счита за нещо нормално… Какъв е смисълът да се сменя правителството, ако самите ние не се променяме? Не вярвам в никаква демокрация у нас. Източна страна… Феодализъм… Попове, вместо интелектуалци…
– Аз не обичам тълпата… Стадото… Стадо никога не решава нищо, решават го личности. Властта се постара отгоре да няма ярки личности. Опозицията не разполага нито със Сахаров, нито с Елцин. Снежната революция не роди герои. Къде е програмата? Какво мислят да правят? Да походят, да повикат… Същият този Немцов… Навални… Писаха в Туитър, че са на ваканция на Малдивите или беше Тайланд. Любуват се на Париж. Представете си, че Ленин през седемнадесета година отиде след поредната демонстрации в Италия или да кара ски в Алпите…
– Аз не ходя на митинги и не ходя да гласувам. Аз нямам илюзии…
– Знаете ли, че освен вас има и друга Русия? До Сахалин… Така че тя не иска никакви революции, нито „оранжеви“, нито „розови“, нито „снежни“. Стигат ни революции! Оставете родината на мира!
– Не ме интересува какво ще се случи утре…
– Аз не искам да вървя в една колона с комунистите и националистите…, с нацистите… Вие бихте ли отшили на митинг с Ку-Клукс-Клан в роби и кръстове? Независимо от забележителната цел на този митинг. Ние мечтаем за различна Русия.
– Не ходя… Боя се, че ще ме фраснат с бухалка по главата…
– Необходимо е да се молим, а не да ходим по митинги. Господ ни изпрати Путин…
– Аз не обичам революционните знамена отвън. Аз съм за еволюцията…, за изграждане…
– Аз не ходя… И няма да се извинявам, че не ходя на политическо шоу. Евтина халтура са тези митинги. Необходимо е да се живее, както Солженицин учи, а не в лъжи. Без това ние и на милиметър няма да се придвижим! Ще се въртим в кръг.
– Обичам родината и така…
– Изключих държавата от зоната на интересите си. Моите приоритети са семейството, приятелите и моя бизнес. Ясно ли обясних?
– А ти да не си враг на народа, гражданино?
– Нещо ще се случи. И скоро. Все още не е революция, но миризмата на озон се усеща. Всички чакат за: кой, къде, кога.
– Току-що започнах да живея нормален живот. Дайте да поживея!
– Спи Русия. Не мечтайте.
За да бъдем още по-добри...
За да бъдем още по-добри и да продължим да бъдем независима медия, не можем да го направим без вас - подкрепете „Площад Славейков“!
Банковата ни сметка (в лева/BGN) С карта през ePay.bg
Площад Славейков ЕООД
IBAN: BG98UBBS80021093830440
BIC: UBBSBGSF
Банка: ОББ
Основание: Дарение