Не шедьовър, а неприличен виц за Путин

Руснаците, нищо че са 146 милиона и си имат нефт, император и тайга, също като нас страдат от компексите на малките народи и все мечтаят за награди от А-фестивалите. Нещо повече – до такава степен са зависими от евентуалното участие на европейски или американски кино-форуми (което говори за значението и, по-важното, обективността на собствените им премии), че когато Никита Михалков дава интервю е задължително зад лявото му рамо да има поне едно лъвче от Венеция (а зад дясното – две икони, но за това по-късно). Разбира се, главната мечта е Оскар за чуждестранен филм, и разбира се, нищо, че са 146 милиона, имат тайга, нефт и император, те всяка година се излагат с решенията на Оскаровския си комитет, който точно като България или Украйна номинира не добрите си филми („Виктория“ и „Племя“), а тия дето са ги снимали роднините на комитета.

Тази година обаче е по-особена – нека я наречем Годината на матрьошките. Под тази егида руснаците за последните 12 месеца напомниха на света за любимите си забави: зимна Олимпиада, сриване на националната си валута, ограничаване на вноса на стоки и малка война с големи последици. Направиха си и кино-матрьошка – казва се „Левиатан“ и ако слушате руските критици, ще си помислите, че филмът е незабравим шедьовър. Колкото е незабравим шедьовър и „Москва не вярва на сълзи“.

„Левиатан“ разказва тъжната история на Коля, живеещ някъде на Север в малка къщурка със студена река отпред, с жена (която не е майка на детето му) и проблеми с кмета на града, който иска да му срине дома, за да си построи вила. Коля сам не се справя в съда и кани адвокат от Москва – приятел от казармата – да го защитава. Адвокатът пък спи със съпругата му и размахва папка с компромати срещу кмета, но свършва с насинено око и умислен във влака обратно към столицата. Сложно е да се прецени от кого си пати повече – от уж жестокия кмет, или от ревнивия съпруг – въпреки че филмът уж не е политкоректен, той така и не се решава да даде на властта да натисне спусъка, само й налива още водка.

Именно лавирането между анти-путинската тема и това, че филмът е финансиран от системата на Путин (първият титър, който виждаме, е руският герб и надпис: „При поддержке министерства культуры…“) го превръща в матрьошка. Превръща го не в шедьовър, а в неприличен виц за лидера на страната. Героите на филма хем се канят да стрелят по портретите на вождовете (самата стрелба не се показва, разбира се), хем портрета на Путин го няма, защото „още не се е наседял“.

Сценарият е написан по действителна история, случила се някъде в Колорадо. Само че в реалния живот човекът накрая е откачил, седнал е на един багер и е тръгнал да разбива кметството, а след това се е застрелял. В руската екранизация Коля пие много, прави малко и накрая го арестуват. Защо го арестуват ли? Защото във филма три пъти се споменават „Пуси Райът“ и защото финалът му репликира несправедливата им присъда, а не бунта и отчаянието на самотния човек срещу голямата държава.

Но ако се абстрахираме от очевидната злободневност и опитите за компромис пак си оставаме с един скучен откъм киноезик филм, в който всяка метафора е отбелязана със специален зуум (преброих ги 7, но на поредните статуетки с Исус спрях), монтажът е по класическия телевизионен принцип: общ план – говорещи глави. Обикновено в кухнята (пиейки), или в колата (пияни).

Длъжен съм да кажа за красивите пейзажи и музиката на Филип Глас, и какво още там… За съжаление филмът започва с три агресивни сцени, които разкриват максимално негативната страна на героите и оттам нататък час и половина градусът е в пъти по-нисък, а историята се занимава с невъзможността на една селска жена да реши с кого да спи.

Истината е, че „Елена“ е в пъти по-силно и оригинално произведение от „Левиатан“. Може би защото не е правено по поръчка, а с шепа вдъхновение, и защото намира нов, непознат враг, а не традиционните вече лоши ченгета и чиновници. Да-да – същият този „Левиатан“ от заглавието на филма – само че показан не плакатно, а деликатно. Намерен не на брега на студения океан, а в родния ти град, в съседният апартамент.

Източник: Последният кинокритик