Две премиерни комедии представи Сатиричният театър в края на ноември – „Островът“ от Иво Сиромахов и „Смях на сбогуване“ от Пол Елиът. Близостта във времето на появата им и огромната разлика в естеството на техния хумор е добър повод да сравним кой ги прави и каква публика търси.
Островът
Авторът на текста Иво Сиромахов е в една от централните роли в „Островът“, заедно с актьора Красимир Радков. С роли в представлението са режисьорът Съни Сънински, също Пламен Великов и Стела Ганчева.
Сиромахов определя пиесата си като „…сатира, съвременен поглед, модерна приказка, която се взира в отношенията ни днес… Сблъскваме един емигрант и един българин, който иска да напусне България“. Настоящият емигрант в пиесата е Николов (Иво Сиромахов), който от 25 години живее в Америка, представя се за професор, в действителност е продавач на хотдог, а кандидат- емигрантът е Георгиев (Краси Радков), автомонтьор от „Овча Купел“. Сблъсъкът между тях се осъществява в самолет от Чикаго за София.
Драматургичната структура на пиесата се състои от навързани скечове и каламбури в стил „Шоуто на Слави“. Ситуациите не блестят с оригиналност – Краси Радков е добър комик и импровизатор, но в ролята на съвременния бай Ганьо използва вече познати актьорски похвати от скечовете в телевизията. Георгиев в пиесата е копие на Бацо Гацо и други негови персонажи от „Шоуто на Слави“. Този Бай Ганьо следва банално христоматийния първообраз в творчеството на Алеко Константинов – той е простак с миризливи чорапи, похотлив далавераджия на дребно, използвач, егоистичен, груб, незасегнат по какъвто и да е начин от цивилизацията и културата. Неговият сценичен антипод Николов (Сиромахов) поддържа имиджа на интелигент, който се гнуси от сънародниците и родината си.
Сюжетът върви логично до момент, в който Сиромахов изчерпва лафовете и като се е чудел как да продължи нататък, е решил да използва клишето с безлюдния остров. Самолетът пада и двамата герои се оказват единствените оцелели. Тук плоският хумор тръгва в опити за философски обобщения и драматизъм с лирични отклонения-монолози, разкриващи същността на героите. Репликите на персонажите се превръщат в сентенции от типа на:
„Ако всеки от нас направи нещо добро за някой друг, без да си „пише името“, сигурно ще се оправим. Но откъде да внесем 6 милиона такива хора?!“.
„Изненадващият“ ход е появата ни в клин, ни в ръкав на Жената, неясно дали е сън или бълнуване, с която героите танцуват и флиртуват. На финала островът изчезва и героите си тръгват незнайно как, на фона на песента „Облаче ле бяло“ и викове:
„Запазете ни острова, ние ще се върнем“.
Но почитателите на този тип хумор едва ли ходят на театър, за да търсят някакъв смисъл, свързаност и логика – те си купуват билет, за да се посмеят на смешките, които им предлагат и безплатно всяка вечер по телевизията.
След т.нар. „реформа“ театърът стана стока и стремежът е към печалба с всички средства. И включването на „Островът“ в репертоара на Сатиричния театър е маркетингов ход, който вероятно ще има финансов успех. Налице е изпитана формула: популярни лица от телевизията, хумор, който не изисква интелектуален багаж, нито претенции за актуалност и отразяване на живота и проблемите на зрителя.
Смях на сбогуване
Хубаво е, че в репертоара на Сатиричния театър има и друг вид спектакли – „Смях на сбогуване“ от Пол Елиът предлага друг клас драматургия, актьорско изпълнение и за смеха, който поражда, е нужен различен интелектуален капацитет. На фона на дебелашкия хумор, налаган агресивно от екрана, това заглавие може би няма да има подобен финансов успех.
„Смях на сбогуване“ се занимава с общочовешки теми, представени деликатно и по очарователен начин – приятелството, загубата на близък човек, пропуснатия и отложен живот, самотата и неслучилата се любов, неумолимия ход на времето и старостта, неизбежността на смъртта.
Три приятелки претърпяват метаморфоза и от застаряващи самотни жени се превръщат във влюбени в живота авантюристки. Настроението и оптимизмът им завладяват публиката със стръв за живот и с вярата, че няма нищо тъжно или фатално, ако гледаш на света под друг ъгъл.
Трансформацията на трагичното в комично е висш пилотаж както в драматургията, така и в актьорското изпълнение. Майсторски режисирани от Андрей Аврамов, Йорданка Стефанова (Леона), Росица Александрова (Кони), Добрина Гецова (Мили) успяват да заразят публиката с удоволствието, което видимо изпитват от живеенето си на сцената, и се раздават докрай – сякаш всяка от тях е намерила роля, която ѝ пасва като ръкавица. Споени са в единен ансамбъл, дишат с един дъх и са част от една обща вибрация. Публиката усеща в актьорското им изпълнение убедителност и психологическа вярност – трудно е да не повярваш на техните героини, въпреки абсурда на ситуациите.

Мартин Христов, Добрина Гецова, Росица Александрова и Йорданка Стефанова (от ляво надясно) в сцена от спектакъла „Смях на сбогуване“. Снимка: Сатиричен театър
И трите актриси в главните роли са прекрасни, но най-силно впечатление прави Гецова в ролята на Мили. Всяка нейна реплика и жест предизвикват взрив от смях в залата и спонтанни аплодисменти. Добре се справят с ролите и младите актьори Рада Кайрякова и Мартин Христов.
Посланието на пиесата е „не отлагайте живота си за утре, сбогувайте се не със сълзи, а със смях, и превърнете живота си в приключение!“.
Влакове в Сатирата има за всякакви пътници.
За да бъдем още по-добри...
За да бъдем още по-добри и да продължим да бъдем независима медия, не можем да го направим без вас - подкрепете „Площад Славейков“!
Банковата ни сметка (в лева/BGN) С карта през ePay.bg
Площад Славейков ЕООД
IBAN: BG98UBBS80021093830440
BIC: UBBSBGSF
Банка: ОББ
Основание: Дарение