Къде са гражданските позиции на хората от културата в дни, в които хиляди излизат на площада, попита Силвия Недкова в „Площад Славейков“. Темата провокира полярни мнения, едно от най-критичните сред които е може би на арткритичката Диана Попова. Тя смята, че не можем да изискваме позиция от творците, защото те имат право да заявяват лична позиция, а не на цялото общество:
„Кой може да задължи хората на културата да бъдат нещо друго освен граждани, заявяващи позицията си, и то ако решат, разбира се, където и както намерят за добре“.
Впоследствие писателят Захари Карабашлиев излезе с интервю пред германския национален всекидневник „Тагесцайтунг“ и твърдението, че демокрацията у нас е просто фасада, която прикрива олигархични зависимости. Сега ви предлагаме статията на поета Иван Ланджев, който заяви отношение към темата на деня във Фейсбук. „Площад Славейков“ ще публикува и други мнения, независимо каква позиция изразяват, при спазване на изискванията за толерантен език и аргументация.
За мен е ясно, както че ще съмне
Иван ЛАНДЖЕВ
Най-системното насилие, извършвано от олигархията у нас, е насилието върху езика. И най-свирепата ѝ битка е срещу тълковния речник. Какво правят тези хора с думите? И какво ли ще пише в бъдещите буквари?
Представете си урока по български утре: знаете ли, деца, какво означава думичката „оставка“? Означава някой да остане. А „хотел“? Точно така – „подпорна стена“. А какво е „държавна собственост“? Това е вид частен имот, браво, Гошко. „Протест“ ли? Много добър въпрос. „Протест“ значи събиране в подкрепа на правителството. А ако е срещу, тогава значи, повтаряйте след мен, „провокация“, „екстремизъм“ или „сценарий“. Или и трите. Но не забравяйте „сценарий“. А хората, които протестират? Не, не са „протестиращи“, седни си. Това са „лузъри, ултраси и студенти, дошли за селфи“.
Не питайте кой е виновен за всичко това. То е ясно кой – дядото на бития студент („дошъл за селфи“) от Хага. Ако този дядо не беше попречил на Бойко Борисов да учи в чужбина навремето, народните представители днес щяха да владеят езика на народа, който представляват. Мечтаете ли си и вие за такъв красив свят? Спрете. На Евгени дядо му от Сандански съсипа тази мечта.
Вместо нея днес имаме аскети и каскети. Иванушка Дурачок иска да бъде Туитър Петър. Трябва да си впечатляващо отблъскващ персонаж, за да опропастиш съвсем сам репутацията на каскета. Това дори и Ленин не е успял да го направи.
Героите от сериала „Peaky Blinders“ тъкмо припомниха на света колко стилен избор е хубавият каскет, ако ще и лоши хора да го носят, и в България взе, че се появи добър човек, инструмент Божи, който ни върна назад – оставете в морално, ами и в модно отношение.
Това изобщо не е нещо дребно. Става дума за грозотата като действие, а не състояние. За най-големия талант на посредствеността – да опошлява всичко, до което се докосне.
Ето защо протестът не е морален – винаги е бил първо естетически. Не вярвате ли? Може да се докаже за секунди: у нас властта върши неморални деяния всеки ден. Повечето излизат наяве и въпреки това не предизвикват протести.
Кога се трупат хората по площадите? Когато цинизмът се разплиска и добави грозота към постъпката. Тогава най-естествената реакция е: „Е, не! Прекалиха“. Това „прекалиха“ е естетическо възмущение – то никак не изключва етическото, но е преди него.
Поводът през 2013-а беше „изборът“ на Пеевски за шеф на ДАНС. През 2020-а – Росенец, държавната охрана на сараите, поругаването на флага, записи, снимки, ОПГ-та се замерят едни-други със СРС-та, плюс някаква болна демонстративност при изнасилването на природата… Все грозни неща, след които няма как да не си кажеш „Е, не!“. И да стигнеш до естественото продължение „Мутри, вън!“.
Но нека не сме като тях – нека се доверим на тълковния речник. Скандирайки „Мутри, вън!“, да си припомним какво казваме. „Мутра“ значеше буквално „неприятно, грозно лице“, нали? Няма по-красноречиво доказателство, че естетическият бунт предшества етическия. Нищо в езика не е случайно. Тези хора са гротескните, разкривени (направо по гоголевски) лица на една и съща пошлост. На една и съща безпардонност. Те са един човек.
Така и не го разбраха това – че искрено протестиращият не прави никаква разлика между тях, между лагерите им, вътрешните им варварски борби за надмощие или пък циничните им договорки. Вече дори е безпочвено да се задава въпросът КОЙ?, ако следващият Кой ще е пак Свой. Иде реч не за тоя и оня, а за смяна на модела-въплъщение на грозотата.
Мутрите недоумяват кога стана това, защото преди не беше така. Преди им беше лесно – хората се караха кои са леви и кои десни, кои са комунисти и кои не, кои са умни и красиви граждани, и кои са селяни, миришещи на лук и вкиснало. Мутрите не разбраха как постепенно ги обединиха заради собствената си алчност – просто ограбиха всички. И прекалиха.
Смисълът на „умните и красивите“ от 2013-а винаги е бил ясен, нищо, че го опорочиха – не е трудно да си умен и красив на фона на грозния модел. Застанали срещу вас, всички сме Ален Делон.
Когато се случва да говоря на студенти, все си търся начин да вмъкна тези цитати от Нобеловата лекция на Бродски:
„…естетиката е майка на етиката; понятията хубаво и лошо са преди всичко естетически понятия, изпреварващи категориите добро и зло“.
Поетът дава пример с това как плачещото бебе понякога отблъсква непознатия, но не от етически съображения. То прави естетически избор.
Е, това бебе най-накрая порасна. Децата на прехода вече са достатъчно големи да избират и са наясно, че животът не е сини и червени, не е Левски – ЦСКА. За тях има само едно останало разделение – на човешки лица срещу мутри. И те днес заявяват от коя страна са.
Тези протести навярно няма да свалят правителството, но то ще си иде неминуемо. Защото това е естественият ход на нещата. Не става дума за революция, а за еволюция. Бебетата растат и укрепват граждански, докато мутрите се давят в самозабравата си. А когато се самозабравиш, те забравят и всички останали.
Днес се навършват седем години от Нощта на белия автобус тогава, на онези протести. Помня датата, защото бяхме там, но и защото на този ден е разстрелян Вапцаров. И за мен е ясно, както че ще съмне – няма никакво значение Кой е в автобуса, ако се опитва да кара постарому. Историята сама ще го извози към позора.
За да бъдем още по-добри...
За да бъдем още по-добри и да продължим да бъдем независима медия, не можем да го направим без вас - подкрепете „Площад Славейков“!
Банковата ни сметка (в лева/BGN) С карта през ePay.bg
Площад Славейков ЕООД
IBAN: BG98UBBS80021093830440
BIC: UBBSBGSF
Банка: ОББ
Основание: Дарение