Летен сезон

Този текст е публикуван преди повече от 2 години

„Не ви обещавам весело, нито стабилно бъдеще!“

101 години от абдикацията на цар Фердинанд

„Откликнах на повика на един народ, избрал ме за свой водител. Мисля, че е мой дълг да се боря“, казва Фердинанд на първата си среща със своя бъдещ личен секретар граф Робер дьо Бурбулон. - „Не ви обещавам весело, нито стабилно бъдеще!“

„Откликнах на повика на един народ, избрал ме за свой водител. Мисля, че е мой дълг да се боря“, казва Фердинанд на първата си среща със своя бъдещ личен секретар граф Робер дьо Бурбулон.

На 3 октомври преди 101 години цар Фердинанд абдикира от българския трон. Принуден е да се оттегли, след като довежда страната до национална катастрофа в края на Първата световна война. Царство България участва на страната на Тройния съюз, и въпреки успехите ни на фронта, страната ни излиза от тази война срината икономически, принудена освен това да изплаща и милиони франкове репарации на страните-победителки.

Фердинанд е изпратен в изгнание и никога не му е позволено да се завърне в България, въпреки многократните му настоявания – дори след раждането на внука му, престолонаследника Симеон II. От 1918 г. до смъртта си през 1948-а живее в Кобург, Германия. Надживява и двамата си сина, Борис и Кирил. Последната му воля е да бъде погребан в „любимата му България“ – затова ковчегът му е временно положен в криптата на католическата църква „Св. Августин“ в Кобург, пред саркофазите на майка му и баща му. Там остава и до днес.

Представяме Ви откъс от книгата „Български дневници“ (изд. „Колибри“), в която са събрани писмата на личния секретар на царя, граф Робер дьо Бурбулон, до майка му.

ОПЕРНА ГАЛА с РОЛАНДО ВИЙЯЗОН

Река Дунав, 11 август 1887 г., четвъртък

Ето ме най-после малко сам и малко седнал! За пръв път от миналата неделя насам, защото не мога да смятам за почивка цял един ден – от осем и половина сутринта до полунощ, – прекаран в клатушкане в железницата при постоянна и изнурителна жега! Сега в момента се нося по Дунав и пиша тези редове в уютната каюта на кораба „Ориан“, на който се качихме, след като прекосихме с по-малък съд трудния и бурен пасаж, наречен Железни врата. Но ще започна отначало, като най-напред ти кажа, мила мамо, че всичко дотук беше – и е – възможно най-добро, на първо място здравето ми. Така че трябва да си напълно спокойна за мен.

Започнахме с интересен преход – в ранната утрин ви изненадват границата и звучната суровост на германския език. Следва дълъг и живописен маршрут през Германия, където сред потънал в зеленина пейзаж се издигат стари камбанарии и романтични покриви; безкрайни, пресечени от борови гори равнини около Мюнхен, после Залцбург и изглед към тиролските планини; след туй богатата и добре поддържана растителност на Австрия. Най-накрая, в десет часа вечерта – Виена. Една станция преди това – в Сен Пьолтен, струва ми се, първо вълнение: служителите тичат, викат, суетят се. Слушам, разпитвам и научавам, че княз Фердинанд ще се качи, както твърдят, в десет и четвърт във Виена, на същия този влак, за да отпътува за България. Князът очевидно разчита да ме намери във влака и явно там ще му бъда представен. Значи наистина заминава за България въпреки преобладаващото мнение по въпроса и независимо от „успокоителните“ уверения, които получих онзи ден от бившите си колеги в министерството. Набързо се привеждам в ред, което по принцип ще рече, че се преобличам. Уви! Смених само ризата! Князът не се оказа във Виена. Закараха ме до хотел „Империал“, където не намерих никакви разпореждания. Второ вълнение! Какво да правя? Питам кога има влак за Ебентал, твърдо решен да отида там утре сутрин, ако за мен няма нищо в двореца на Кобургите, и се опитвам да заспя в гладкото като покривка за маса спално бельо, което се предполага, че е големият виенски лукс. В осем сутринта чувам гласове и шум от стъпки и самият г-н Флайшман идва да ме поздрави в леглото ми. Монокъл, чиято верижка минава зад ухото; приятно и честно лице на войник, простота, свенливост и несръчност плюс смущението, че зле говори френски, при което веднага се успокоявам за моя немски.

Искам да стана, той учтиво протестира и скоро научавам, че князът ме очаква в двореца в осем часа същата сутрин. Г-н Флайшман се оттегля и ме оставя да се приготвя. Обличам си церемониалния тоалет (редингота) и ето ме в двореца на Кобургите, на пет минути път от хотел „Империал“.

Осем часът е и вече е много горещо. Дворецът представлява голяма и доста внушителна, но лишена от стил сграда. Входът е в тясна улица с високи къщи – „Зайлерщете“, фасадата гледа към градини, които биха се простирали чак до Ринга, ако не бяха пресечени от някакво здание, подобно на курортно казино или на изложбен павилион. Високите прозорци между колонадите и фронтонът с издълбан герб на Кобургите придават все пак на двореца известен облик. Началото не е блестящо – налага ми се да се разправям с един портиер, висок тип с обточен с ширити каскет и нещо като широк редингот, който почти се влачи по земята. Въпросният цербер не ме пуска да вляза. Тогава се появява дебела и доста обикновена дама, чиято любезност е подплатена с очевидно любопитство и която дълго ме разпитва, преди да ми каже къде да намеря г-н Флайшман. По-късно узнах, че това е баронеса Фон Пах, придворна дама на княгиня Клементина. Под големия свод на входа се суетят прислужници и комисионери, един висок нескопосан младеж държи кучета за ремъците, виждат се всякакви сандъци и пакети. Пред портала – групи от любопитни и журналисти. Качвам се по гигантска стълба, прекосявам вестибюл, после обширна засводена трапезария; навсякъде чергила върху мебелите, платно по стените, хартия върху картините, купчини сандъци и пакети – в двореца цари неразборията на скорошното заминаване. Г-н Флайшман най-после се явява и след много поздрави и извинения, че ще върви пред мен, ме въвежда в кабинета на княза.

Голям кабинет с маслиненозелени тапети и безстилни мебели. Само стилът на библиотеките смътно напомня Ренесанс. Нито една ценна картина. Наброска на портрет на Орлеанския дук от Енгр, един акварел, изобразяващ вилата на Люин в Кан, цветя и птици в обикновени рамки, зловеща гравюра, на която се вижда скелетът на Карл V, наполовина излязъл от ковчега си. В тази стая забелязвам същия безпорядък като навсякъде в двореца.

Купчини хартии върху огромно бюро, отрупано безразборно с всякакви джунджурии, между които откривам евтини бронзови птички в съседство с кожени изделия от Клайн, стари златни бонбониери и табакери с княжески гербове. Тук-там известни фотографии на принцове от династията в украсени с корона рамки. В това горещо утро на 9 август през отворените прозорци прониква – през мириса на асфалт от сутрешното миене на улиците и на камфор в подготвения за лятото апартамент — оглушително птиче пеене, вероятно идващо от прочутите волиери!…

Съветникът Флайшман отново се появява, с което прекъсва моя оглед, и смутено обявява, че князът ще закъснее малко, та да го почакам. Оттегля се, аз заемам позиция срещу голямата врата, доста напрегнат. Минават пет минути и ето че княз Фердинанд влиза от един скрит страничен вход.

Князът не се е облякъл. Сложил е върху нощницата си вместо халат военен шинел в шоколадов цвят и тези дрехи подчертават високия му ръст. Орлов нос, по-скоро дълъг, отколкото закривен, малки, ясни и пронизващи сини очи, добре очертана уста над къса, клинообразно подстригана брада, вълнисти, равно подрязани пепеляворуси коси, много свеж тен. Като цяло физиономията му напомня по стил и израз портретите от времето на Лигата. Ето такъв е бъдещият ми господар.

Покланям се, князът заговаря, главата му е леко сведена, гласът – малко носов и провлечен, без сянка от немски акцент. Казва ми:

„Господине, за мен е удоволствие да ви видя. Благодаря на господин Риансе, че си е дал труда да изпълни молбата ми. Доверявам се на избора му. Не ви обещавам весело, нито стабилно бъдеще! Ето един тип мебел (сочи креслото си), върху който хора като мен не са сигурни, че могат да седнат, без краката му да се прекършат и седналият да падне. Но в края на краищата, струва ми се, че съм направил добре, като откликнах на повика на един народ, избрал ме за свой водител. Мисля, че е мой дълг да се боря, и смятам да го правя енергично. Ще бъде тежко и трудно. Ще имам нужда от цялата ви преданост. Разчитам на нея. Моля за извинение, задето говоря така направо, но трябва да знаете, че макар и вежлив, аз съм много тираничен.

Аз съм човек от XVII век, човек от миналото. Изпитвам ужас от демагогията, парламентаризма и посредствеността. Много държа на етикета, на традициите, на формата. Те са единственото, което ни остава, и смятам да се придържам към тях. А сега, драги приятелю, ако нямате друга работа, седнете там и ми кажете какво мислите за писмото ми до посланиците“.

Въпросното писмо бе официалната нотификация, с която той обявяваше на посланиците на Великите сили, че поема юздите на българското управление. Седнах зад голямото бюро. Прочетох писмото и със спокоен глас направих две-три забележки по формата, като му казах например, че е много повече в дипломатическата традиция да се пише „господин посланикът на Нейно Британско Величество“, отколкото „господин посланикът на Англия“ и т.н. Той сякаш остана доволен. „Чудесно! Допадат ми тези нюанси! О! Отлично ще се разбираме!“ По повод на дипломацията ме поразпита за работата ми в министерството и поиска да знае дали там се е говорило нещо за него.

Там не им се вярва, че е решил да замине за България, отговорих му. Той се усмихна и каза просто: „Аха! Е, утре тръгваме!“. И се оттегли, като ме остави да работя. Щом князът излезе, аз се залових да пиша шестте писма до посланиците, които той трябваше да подпише и изпрати преди заминаването си. Би било любопитно да се открие в архивите на френското посолство някое от тези писма, написани със същото перо, което седмица преди това бе принадлежало на чиновник от Министерството на външните работи.

Както пишех, чух лек шум и вдигнах глава. Пред мен стоеше възрастна и усмихната дама. По гордата ѝ осанка, въпреки простотата на държанието ѝ, по приликата с братята ѝ дук Дьо Немур и дук Д’Омал, разпознах княгиня Клементина. Надигнах се да ѝ целуна ръка, тя ме възпря и ми направи знак да не мърдам и да продължа да си гледам работата. Княгинята е доста висока, много изправена, с овално лице, наситено сини очи, нос по-закривен и по-голям от този на сина ѝ, красива уста, сиви коси, силно опънати под черна забрадка с бял кант в стила на кралица Виктория. Облечена бе в черно и носеше прилепнал жакет, обсипан с яспис. Брошката ѝ представляваше малка диамантена костенурка. Никакви пръстени, освен съвсем тънка златна халка, като тези, дето ги носят бабите ни. Държеше в ръка слуховото си рогче от емайлиран в черно метал. С глас, леко напевен в края на фразите, тя веднага ме попита за теб, мила мамо, и не е нужно да ти казвам с какви думи говорих за най-обожаваната от майките! Тя каза с въздишка: „Жал ми е повече за майката, отколкото за сина!“. След това ѝ разказах последните новини и ѝ предадох поздравите на дук Дьо Немур, въпреки злощастното слухово рогче. Княгинята обаче не искаше да прекъсва работата ми. На въпроса ѝ дали говоря добре немски отговорих, че познавам този език, но че нямам много опит с говоренето. На което княгинята отвърна: „Ще се усъвършенствате много по-бързо от мен, разбира се. Четиресет години вече, откакто живея в Австрия, и още говоря зле немски“. След това се оттегли с думите: „Довиждане, господине, Бог да ви пази!“. Оттогава не съм я виждал.

В един часа (пишех от сутринта) князът отново се появи. Беше се облякъл: светлосив костюм, черен пластрон с бледолилави мотиви, игла във формата на малък златен паяк, който плете мрежата си. Красиви пръстени със сапфири и рубини украсяваха забележително дългите и фини пръсти на добре поддържаните му ръце. Ухаеше на много хубаво и ми се стори, че разпознах парфюма с дъх на бергамот, за който ми бе говорила госпожа Риансе.

Шестте ми писма бяха готови, като едното беше по-слабо, и князът каза:

„Това ще бъде за султана. Дори е прекалено добро за него! Можете ли да си представите, че той ми писа: „Приемете уверенията ми в почитта ми към Вас“. Почитта му! Да си умреш от смях! Добре сте направили, че не сте сложили дати на писмата. Като отида в Ебентал, ще ги подпиша и ще поставя датата, като се опитам да имитирам красивия ви почерк. А вие, както вече ви казах, заминавате утре. Граф Дьо Грьоно и капитан Фон Добнер ще ви дадат необходимите указания. Няма да ме видите преди границата“.

После ми стисна ръката и каза:

„Каквото и да се случи, няма да ме напуснете! Впрочем да се уповаваме на Бога!“.

Тръгнах си от Кобургския дворец в един и половина. Умирах от глад и жега. На всичкото отгоре шивачът на императорския двор беше дошъл да ми вземе мерки за някаква униформа, та ме забави още повече.

Ето че стигнах до голямата находка на бъдещия ни двор, граф Дьо Грьоно, благородник от Савоя, бивш околийски управител, парижанин по дух, с пораснали синове и омъжени дъщери, чаровен и енергичен мъж на около петдесет години, проучен и поканен като мен – за два дни, от маркиз Дьо Бовоар. Той ще бъде маршалът на двореца. Не знае нито дума немски и няма представа какво ще върши, но изглежда щастлив да служи на нещо като царствена особа и да избяга, както ми каза, от „републиканската низост“. Г-н Дьо Грьоно е първият, назначен в двора, и макар да е още млад, княгиня Клементина му е поверила сина си като на баща. Трудно свикваме да ни свалят шапки и да ни се покланят навсякъде, където минем, и ми се струва, че няма да ми е лесно да го наричам „Ваше Превъзходителство“, без да се разсмея. Немският ми е най-полезен с капитан Фон Добнер, австриец, служил в същия хусарски полк като княза. Изтерзано лице, бронзов тен, на фона на който блестят две красиви сини очи. Добре сложен, със съвършени маниери. Адютант, отговаря за настаняването и сметките. За да завърша описанието на „свитата“, ще спомена един висок и дебел германец, когото наричат Доктора и който съвсем не е лекар, ами журналист, много образован, много хитър, много мазен. Накрая Жюстен, камериерът на княза, приятен и спретнат швейцарец, с когото прекрасно се разбирам.

Този следобед едва успях да зърна Виена. След посещението на граф Дьо Грьоно трябваше да отида на проба на униформата, за която ми бяха взели мерки сутринта – тя беше почти готова. Тези неща не могат да съществуват другаде, освен в монархическите страни. Дрехата е от зелено сукно с велурена яка и златни копчета с монограма на княза. Панталонът е от същата материя, жилетката е бяла и силно изрязана. Бях си легнал доста уморен и вчера сутринта в осем и половина се качих на влака от южната гара, където заварих цялата „свита“. През целия ден пътувахме в знойна горещина. Както ме бе предупредил, князът не се виждаше никъде. Беше тръгнал от Ебентал и вагонът му бе прикачен към нашия влак на разклонението в Мархег.

За да заблудят любопитните и журналистите, струпани на големите гари, особено в Будапеща, вагонът беше преместван с ловки маневри ту в началото, ту в опашката на влака. Половин час след полунощ достигнахме границата, тоест Оршова. Но князът, който вероятно се страхуваше да не би австрийското правителство да го спре, беше слязъл на предишна гара и придружен от Грьоно и Добнер, бе отишъл с кола в странноприемницата, където трябваше да прекараме нощта. Останах с господин Флайшман според разпорежданията и спахме облечени в този примитивен хан, в който през цялата нощ някаква сърцераздирателна и дразнеща циганска музика ни развлича с припевите си. В пет часа сутринта станахме и се отправихме към корабния пристан на Дунав. Времето беше хладно и леко мъгливо. Духаше вятър и ние с любопитство съзерцавахме голямата река. Според един слух, който не вземахме на сериозно, в нея били разположени торпили! В този момент отново видях княза. Появи се на балкона на един хотел. Слагаше ръкавиците си и ме извика:

„Отдавна не съм ви виждал, драги ми господин Дьо Бурбулон. Успяхте ли да дремнете в този коптор? Аз не можах да мигна заради тия паразити! Пълен съм с тях. Направо отвратително. Като че ли си нямам достатъчно неприятности!“.

Имаше изморен вид и се посъветва с лекаря си, поляка доктор Нойсер. Брадата му сякаш не бе така добре сресана като вчера, та ми се стори по-дълга, което го състаряваше. Ето как изглеждаше облеклото му: сив костюм на големи неясни квадрати, дълго пътническо пардесю с цвят на прегорял хляб, закопчано отпред, с жълт карамфил в бутониерата. Иглата за връзка представляваше малка златна ръка с вдигнат пръст против уроки. Носеше още увесен на копринен ширит монокъл, мека тиролска шапка от черен филц, гетри; в ръката – чадър.

И ето! Плаваме по Дунав, който съвсем не е син, въпреки Щраус. Най-напред преминахме с малко корабче прословутите Железни врата – опасни подводни скали, между които навигацията е бавна и трудна, после се прекачихме на удобен кораб, наречен „Ориан“. Три-четири дни по-късно, след кратки престои в българските крайбрежни градове, ще бъдем в Русчук.

После ще пътуваме кой знае накъде, но ще ти пращам телеграми, ако не мога да ти пиша. Не съм тъжен и не искам ти да си тъжна. Този Ориент Експрес между Париж и Виена се движи толкова бързо! Казвай си, че водя шеметен живот и че почти нямам време да се замисля! Колкото до нещата, които оставям зад себе си, освен теб, моя мила и тъй обична, и някои истински приятели, не се сещам за нищо друго, а Виенският Ринг ме накара да забравя лесно и бързо Италианския булевард.

Не се превземам, като казвам това, кълна ти се. А и каква изненада е да се окажеш изведнъж пренесен в монархия, където свалянето на шапка има своето значение, където етикетът се усеща във всичко – в мястото в колата, на масата и т.н.! Така че никаква тъга – смелост и писма. Още веднъж благодаря на милите Риансе, на които дължа тази прекрасна и интересна промяна! Защото наистина е завладяващо да се докосваш до събития, които един ден ще представляват История! Предвиждам, че князът, който явно има космополитен и номадски дух, ще пътува много и че след тази първа българска експедиция ще си почине във Виена или другаде от цялата натрупана умора. Така че спокойствие и сила! Много съм щастлив. Искам да знаеш това, мила мамо, и тази мисъл да те крепи.

12 август 1887 г., петък

Продължавам писмото, което ще мога да пусна едва в Русчук. Там ще бъдем утре или тази вечер, още не знам. Живеем като в сън! На българската граница на Дунав, тоест преди Видин, бяхме посрещнати от яхта с развято знаме, военна музика и оръдейни залпове от брега. На яхтата – цивилни в официални костюми, офицери във великолепни парадни униформи.

Българските управници идеха да посрещнат новия си владетел. Около двата кораба плаваха много лодки, също под национален флаг. Яхтата се доближи плътно до „Ориан“. Князът беше облякъл българската униформа, която много прилича на руската – широк морскосин панталон с червени лампази, прибран в лачени ботуши, зелен мундир с бродирани яка и гарнитури, препасан със сърмен колан с дълги пискюли встрани. Големи златни еполети от едроткана материя, шапка от бял астраган, върху която се откроява позлатеният православен кръст и която завършва с дълга китка пера. Князът наистина изглежда отлично така и носи униформата непринудено.

За разлика от него, новите му поданици съвсем не се чувстват толкова свободно в цивилните си костюми. Меден тен, черни и живи очи, непокорни бради и коси, те почти всички приличат на провинциалните ни градски съветници. Двама млади български секретари, с които веднага се запознах, ми показаха най-интересните особи от депутацията, тоест регентите и министрите.

Тези млади хора се наричат Станчов и Владигеров. Първият е хубавец, с изискан вид, учил е във Виена и говорът му, маниерите му, държането му са съвършено виенски. Той е превел във Виена на княза българската конституция. Родственик е на онзи Начович, чието име често срещахме във вестниците и който пътуваше между България и Виена, за да иска от името на страната си признаването на княза.

От тримата регенти забелязах главно Стамболов – нисък, набит, монголски тип, с изпъкнали скули, блестящи от ум и находчивост черни присвити очи, с редки коси, рядка черна брада, общо взето, невдъхващо особено доверие лице, с което, струва ми се, князът ще трябва да внимава. Другите двама регенти ми се сториха по-скоро незначителни – несръчният и стеснителен подполковник Муткуров и високият, леко прегърбен Живков, с правилни черти, честно изражение и неспокойни очи. Председателят на Министерския съвет Стоилов рязко се различава от всички заобикалящи го по физика и осанка. В него няма нищо ориенталско. Той е дребен и пълен, с весели очи на кукленското и почти голобрадо лице, с лакома уста, в която се мяркат много бели и отлично поддържани зъби, с ниско подстригани коси.

Господин Стоилов е свеж, гладко избръснат, спретнат. Облеклото му издава добрия шивач и малкият му крак е безупречно обут. И Грьоно като мен е учуден, че сред грубоватите дунавски селяни може да се срещне такъв изискан мъж, който при това чудесно говори френски с гърления си малко неясен и леко дрезгав глас. Впрочем много българи говорят езика ни и г-н Начович например го владее извънредно коректно. Стамболов не толкова. В групата на министрите неочаквано виждаме руса брада под невзрачно лице със златно пенсне – глава на учител или на възпитател: г-н Тончев. Ето и друга една сериозна особа – добре окосмена, с рошави коси, с гръден кош като на Жюл Фери – г-н Странски. Офицерите имат хубава войнствена осанка. С възхищение съзерцавам министъра на войната, майор Рачо Петров – не висок, но стегнат, с гордо изправена снага, с див поглед на хищна птица, който става и много нежен, когато плътните и презрителни устни се разтеглят в усмивка. Висшите офицери носят същата униформа като княза и същия бял калпак с голяма китка пера. Сабята им е закачена на прекаран през врата каиш, дръжката ѝ е обърната назад. Забелязвам, че някои офицери носят сабята си в любопитна, украсена с черен емайл ножница с ориенталска форма. Низшите офицери са с калпаци от черен астраган без пера. Почти всички са окичени с ордени и медали. Майор Попов особено привлича вниманието ми с хубавото си добродушно лице с розов тен и светлокестенява брада. Не знам какви са му функциите, но той е навсякъде – услужлив, усмихнат, чудесно говорещ френски. Адютантът му е едно източено голобрадо момче, Келямов, когото нарекох Патагонеца. Той говори малко и все се усмихва по детски.

Колко още бих искал да ти разкажа, мила мамо, за този нов свят и как бих желал, по липса на възможност да ти го опиша, да ти изпратя снимки. Уви! Малкият сладникав унгарец с плачлив глас, който би трябвало да е с нас, за да прави снимки и скици, дори няма фотоапарат. Колко жалко! Подозирам, че този Липай е мързеливец и готованко. Били го наели, така разправя, за да нарисува портрета на княза. А колко други силуети би могъл да нахвърля, докато чака! И колко документи за бъдещето!

Тази сутрин сме на крак от пет часа. Работата е там, че по брега на Дунав, от Видин до Русчук, има много български градове и във всеки от тях новият владетел е обект на официално посрещане! Лом Паланка, Рахова, Никопол, Свищов…

На всяка спирка слизаме, на всяка станция – триумфални арки от зеленина, знамена (бяло, зелено и червено), цветя, деца, доведени от училище и строени на брега, викат „ура“ и пеят песни и химни, живописно население се е насъбрало и ни приветства, след това иде духовенството със свещеническите си одежди, дългобрадите попове и епископи с високи като на съдии шапки, местната управа предлага по славянски обичай хляб и сол върху сребърни подноси, момиченца с букети, момченца с поздравления, най-сетне офицерски депутации и парад на гарнизонните войски, които минават вдървено като автомати пред княза, като го фиксират право в очите. Войниците са, общо взето, дребни и набити, малко татарски тип, маршируват с изпъчени гърди, обути са с ботуши и са облечени с къса куртка, пристегната с кожен колан. Някои носят руска фуражка, други калпак от меча кожа.

Всичко това е твърде впечатляващо, твърде интересно и твърде далечно от обичайния ни начин на живот! То е също и ужасно изморително и предполагам, че на княза му е омръзнало да си сменя униформата във всеки град и да поглъща, без да гъкне, кантати и речи! Но както и да е – след няколко дни ще бъдем в София, животът ще е по-спокоен и ще си починем.

Засега, повтарям, живея като в сън, като в калейдоскоп, виждам толкова неща, че едва имам време да ги осмисля! Това, което ме вълнува, от което ме боли, е, че не мога да ти пиша достатъчно често, добра ми майчице! Да се надяваме, че в спокойна София кореспонденцията ни ще стане по-редовна. Но поначало не се безпокой, ако нямаш новини от мен!

Двете български секретарчета са доста мили, но по-добре да съм нащрек. Те дебнат впечатленията ми: „Харесва ли ви този град?“, „Какво мислите за този човек?“. Усещам, че очакват комплименти и похвали за всичко, което е българско, и много внимавам да ги задоволя. Те от своя страна без всякакво стеснение критикуват или гледат да ухапят сънародниците си. Но аз се държа предпазливо и не се присъединявам към оценките им. В моментите на затишие между официалните приеми ходим напред-назад по палубата и приятно си бъбрим. Те ме запознават с българската история, обясняват ми кое е общоприето и обичайно и докато говорим, съзерцаваме широкия Дунав с цвят на кафе с мляко, чийто бряг откъм Румъния е плосък и еднообразен, задръстен от тръстики, а откъм България се виждат ниски хълмове от жълта и изсъхнала пръст.

Изглежда, че наближаваме Русчук – спирам, но не без да ти изпратя дълга целувка. Кога ли ще продължа?

Ако не минава и ден, без да ни отворите...

Ако не минава и седмица, без да потърсите „Площад Славейков“ и смятате работата ни за ценна - за вас лично, за културата и за всички нас като общество, подкрепете ни, за да можем да продължим да я вършим. Като независима от никого медия, ние разчитаме само на финансовото съучастие на читатели и рекламодатели.

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg

Bookshop 728×90

Този сайт използва „бисквитки“ с цел анализиране на трафика и измерване на рекламите.

Разбрах