Не всички са маскари

Чух случаен разговор в трамвая:

– Ще гласуваш ли? – жена на средна възраст питаше своя позната на същата възраст.

– Няма за кого! – беше отговорът. – Всички са маскари! Още Алеко го е казал…

– Много правилно го е казал! – заключи първата.

Едва се сдържах да не се обадя.

– Не намесвайте Алеко! – щях да им река. – Той не е казвал такова нещо! Бай Ганьо го казва. Извинявам се, любезни дами, но не бъркайте автора с неговия герой…

Докато се чудех дали да подхващам трамвайна дискусия, спирката им дойде и дамите слязоха. Пък аз останах и продължих да мисля за маскарите.

Като погледнеш кандидатите за Брюкселския парламент – маскара до маскара. Един иска да си вземе от Европа своето, сякаш членството ни в ЕС му е изяло на него закуската. Същият този обещава на едро – единна европейска минимална заплата… И откъде ще се вземе? Че нали заплатата трябва да се заработи… Колко ще заработи, например, българинът от Великден до края на май с толкова много празнични и почивни дни? И после питаме: защо сме последни по доходи? Може би защото сме първи по празници…

Друг „родолюбец” по билбордове и в телевизионни реклами нарича себе си „истински”, за да го отличим от останалите „патриоти”! Хвали се с европейски връзки – бил от породата на французойката Марин Льо Пен, на италианеца Матео Салвини и на „Алтернатива за Германия”… Ако го изберем, щял да реформира ЕС и да го превърне в „Европа на отечествата”.

Добре, но както питаше поетът: какво тук значи отечество? Претенции за славно историческо минало, несправедливи граници и отнети изконни територии, гранични бразди и бодлив тел?

Ами какво значи Европа на отечествата? Не беше ли такъв континентът по време на Първата световна война? А през Втората? Не беше ли Европа разделена на лагери със Желязна завеса повече от четирийсет години? Какво, отново ли ще строим стени и огради, пак ли ще си мерим отечествата – кое е по-велико? Или ще си мерим популизмите – кой е по-гръмогласен!

По гръмогласност и популизъм нямаме равни – кой ли у нас не се репчи на „брюкселските бюрократи”, кой ли не се зъби на Европарламента, кой ли не извади нож на либерализма… Изведнъж се оказахме повече консерватори от английските,
повече християни от папата, „по-орбанисти” от самия Орбан!

Как да повярва човек на най-голямата опозиционна партия, че е европейска? Ами симпатизанти ѝ веят по митингите си руски знамена, вдигат портрети на Ленин и Сталин. Руски генерал ги съветва, даже не тайно, а открито. В листата им са няколко агенти на ДС. Водачката на листата ни убеждава с комсомолски плам в очите, че ще пребори корупцията. Пък тя, уж известна журналистка, изведнъж се оказа омотана в странни схеми с офшорни фирми, банки и имоти. И дори – с гори. Нали беше разследваща журналистка, как стана разследвана?…

Може ли избирателят да повярва и на управляващите, оцапани от скандали с европари и лични имоти, с апартаменти, тераси и къщи за гости…

И като тегли чертата, българският избирател си казва:

– Всичките са маскари!

Ама така всички ставаме Бай Ганьо. Неговият автор, като истински европеец, би
се подсмихнал и би ни казал друго:

– Не… Не всички са маскари!

Пък нека всеки от нас да потърси в говорилнята своя кандидат.

И щом искаме да живеем в Европа, да гласуваме, а не да се направим на разсеяни в третия от новата поредица почивни дни!

От новия брой на вестник „Стършел“