Не ядосвай Снежната царкиня!

Снежната царкиня разстила снега по земята, за да опази посевите. С нея летят и верните ù снежинки. Случва се в лютата зима майстор резбар да си изгуби ума по някоя от тях, а друга да напакости заради обида. Този приказен зимен свят е създаден от българската писателка Фани Пейчева (1938 – 1985). Тя е преводачка от сърбо-хърватски, учителка, библиотекарка и журналистка, но най-големият ù талант е да създава приказни истории.

Фани Пейчева има само две книги с приказки – „Козелът със златните рога“ от 1980 г. и „Принцът и девица-звездица“ от 1986 г. и дори не доживява да види публикувана втората от тях. Пише за омагьосани девици, за бедни момци с дар от водни духове, горски същества, които помагат, но могат и да напакостят. Героите на Пейчева носят хубави български имена като Радол, Воден, Огнен, Мирен, Ласка…, а езикът, с който описва приказните си герои, е малко позабравен красив български – език, който срещаме все по-рядко.

Образът на Снежната царкиня на Фани Пейчева е различен от познатия на Снежната царица от Андерсен. В духа на славянските приказки и легенди Пейчева изгражда героинята си като строга повелителка на зимата, която изисква уважение. Това е и основната идея в приказките на българската писателка – трябва да уважаваме природата и да тачим традициите и ценностите.

Наскоро нейните вълшебни истории бяха издадени отново в два красиви тома – „Омагьосаната гора“ и „Снежната царкиня“. Предлагаме ви една от приказките в сборника „Омагьосаната гора“, предоставена от изд. „Лист“.

Отмъщението на Снежната царкиня

Откакто свят светува, се тачело както топлото и ласкаво лято с всичките му плодове и цветове, така и зимата с дебелата снежна покривка, закътала на завет човешкия труд и надежда. Почитали я, че и празници най-много ней празнували – да я стоплят, да я развеселят, та да се погрижи за онова, що е хвърлила човешката длан в земята. И както стопаните се отнасяли с нея, така и тя им се отплащала наесен.

Ала не всички тачели зимата. Не всеки прощавал малките лудории на Снежната царкиня и нейните момичета – снежинките. Ето що се натворило нявга, кога земята била голяма и по нея ставали какви ли не чудеса.

В бял каменен град живеело момчето Диманко. То останало сираче. И тъй като нямало къде да иде и кому мъката си да изплаче, често ходело на тържището и там в блъсканицата от люде намирало утеха. Но веднъж в къщата дошъл стар дядо.

– Познаваш ли ме, Диманко? – кротко попитал той.

– Не – отвърнало смаяно момчето.

– Аз съм ти дядо, баща съм на твоя покоен татко. Дошъл съм да те взема. Ще те заведа горе високо в планината, където подскачат сърни и елени, където орли и соколи се вият във висинето, а слънцето не залязва тъй рано, както в този град. Искаш ли? – попитал старият човек и приседнал на столче да се отмори.

Диманко се поопънал изпървом, къде ще върви при непознати люде да живее, ала накрая, като си помислил за пустата къща и за глада, що го дебнел из всеки ъгъл, склонил.

Било рано напролет, та пътят бил лек и бързо се пътувало. А и дядовото конче, запрегнато в малката каручка, пъргаво потропвало по каменната настилка и весело махало с грива.

Навръх планината, далеко от поселища и градища, се белеела къщицата на дядо Димо. Не се боял дядото ни от вълци единаци, нито от мечки стръвници. Имал си дълъг аркан, тежък лък и остър нож – само да замахне – въздуха на две ще разсече.

На Диманко му омиляло новото място и заживял добре. Помагал на дядо си в градинката, прескачал до лозето, грижел се за стоката, а през другото време тичал на воля по върхарите.

Така минало лятото, превалила есента, дошла зимата. И за дядото настъпили тежки дни. В големия град момчето не било виждало сняг. А тук, в планината, той стигал човешки бой.

Изплашил се Диманко и се затворил в топлата одая. Не поглеждал ни към кравата, че мучи и иска вода и сенце, ни към кончето, що рие земята и цвили. И дърва нямало зад печката. Кой да ги насече? Завивал се с шубата и се правел на заспал. А дядо му самичък ринел пъртини, носел вода от кладенчето, едва прозиращо между буците лед, хранел животните, цепел дърва, влачел брашното от зимника, че и месел.

– Излез бе, сине! Помогни ми! – молел дядото, триейки зачервените си от студа ръце. – Не ме държат нозете…

– Студено ми е! – отвръщал момъкът и още по-топло се загъвал с кожата.

– Като пипнеш лопатата и разринеш малко сняг, ще се сгрееш. Не е толкова студено, ела! – умолявал го старецът.

– Не си ме довел да съм ти ратай, я! – зъбел се внукът.

– А, ратай! Ама и ратаите искат да ядат! А на тебе кой ще ти омеси, кой пещта ще ти запали, кой вода ще ти донесе, кой дърва ще ти нацепи? Нали ако сами си го не сторим това, няма кой… – увещавал старият човек и се чудел що да прави с тоя ленивец. – Вземай лопатата и след мен! – сърдел се той и хващал внука си за ухото.

– Ех, все да ринем сняг… няма ли да се свърши най-после тоя студ… Омръзна ми да е зима… – хленчел момъкът и повличал крак след дядо си навън.

По едно време дядо Димо заболял. Студът ли го сграбчил, що ли, ала челото му захванало да пари, очите му заблестели, а устата му все съхнела.

– Водица, чедо, донеси ми кратунка водица… – шепнели напуканите устни на дядото, а ръцете му се протягали в празното.

Диманко се извръщал и се правел на заспал. Но в сърцето му трепвало нещо, стискало го до болка и той, ще не ще, ставал, наметвал полушубката, грабвал тежкия бакър и проклинайки всичко на тоя свят, се повличал към изворчето.

Снегът меко блестял под косата милувка на зимното слънце, ветрецът тихичко шушнел в храсталаците, а птичките цвърчели и весело подскачали от вейка на вейка.

Изворчето бълбукало под ледена обвивка. На единия му бряг седяло бяло момиче и си играело с водите, като да било жарко лято.

Диманко се вледенил от страх. Още като малко момче какво ли не бил чувал за снежните момичета, за Снежната царкиня. Но никога нищо добро и хубаво, та сърцето му тревожно се свило.

„Тук ще си остана… кога ли ще ме намерят… а и дядо ще е вече мъртъв…“, помислил си той, без да смее да помръдне и крачка да направи.

Момичето вдигнало модър поглед, взряло се в него.

– За вода ли идеш? – попитало звънко то. – Ела, не се плаши. Аз няма нищо да ти сторя. Водата е на всички, налей си! – И бледо се усмихнало, а слънцето като че ли по-ярко заблестяло.

Като разбрал, че нищо не го заплашва, Диманко изведнъж се разгневил и се провикнал ядно:

– Я се махай от нашето изворче! Що щеш тъдява? Да плашиш людете с мъртвешкия си образ ли? Къш-къш, зимна напаст! – И размахал заплашително кърчага и бакъра.

Момичето се възправило и с изненада погледнало към момъка. Прибрало раздиплените прозрачни тюлове на леката си снежна дреха и се заиздигало нагоре, нагоре, право към небето. А слънцето като че ли потъмняло, скрило светлината си зад облак сив.

Снимка: Изд. „Лист“

Доволен от това, що сторил, момъкът си налял вода и се прибрал в топлата одая. Напоил дядо си и легнал да спи.

Привечер, когато над земята се спускал вече синкавият здрач на нощта, нещо го стреснало в съня му. Скочил той и погледнал през прозорчето. На двора шетала чудна шейна – такава, каквато нямало в никоя богатска къща, нито пък в дворците. Сребърни витороги елени пъргаво подскачали и теглели златна шейна, медни звънчета сладко пеели и песента им се носела надалеко. А в шейната седяла дивна хубавица с корона на главата, цялата в скъпи кожи и дантели, а до нея, изправено в цял ръст, стояло момичето от кладенеца. Косите му се веели като вихрушка, дрехите проблясвали и тихичко звънтели, а очите му така горели в мрака, че и факла биха затъмнили. Ръцете му ловели палавите въртящи се снежинки и така звънко се смеело, че и царкинята се усмихвала.

Летяла шейната в кръг, носели се елените с извити като на птици шии, нозете им потропвали, а копитата им изхвърляли рой искри. Снегът се сипел и затрупвал следите им, а звънчетата все пеели и пеели медната си сладка песен.
Гледал момъкът и студ пробягвал по гърба му.

– Сега ще ги науча как се трупа сняг… – рипнал, та наметнал шубата. – Пък утре аз ще рина пъртини, за вода аз ще ходя, ще работя като кърт, ще зъзна, а те си играят тука… зимни дивотии, само грижи и неволи ми носят. Ще ги изгоня, та никакви да се не видят повече! – заканил се люто той и прекрачил прага – хлътнал в ледения мрак на нощта.

В това време снежното момиче извърнало пухкавата си нежна главица и видяло Диман. Очите му загорели с блясъка на разжарен въглен и то разперило ръце към небето. Неземна сила го подела и го понесла като глухарче наесен.

Царкинята спряла елените и те се изправили на задните си нозе. Звънчетата звъннали в миг и заглъхнали, а снежинките, като подхванати от струя, се завъртели във фуния и изчезнали – сякаш ги издухал невидим вятър.

– Какво си се заразхождала из имота ни? – извикал момъкът и се изпречил пред Снежната царкиня.

– Това са нашите зимни танци, момко. Когато аз мина по земята и разиграя елените си, тогава пада най-дълбокият и топъл сняг. Той загъва добре ниви и градини, топли семена и корени, та на лято да дадат богата родитба. Ако искаш, ела с мен и ще ти покажа как се грижа за земята – меко издумала царкинята.

– Не искам нищо да знам! Не искам и сняг да ми трупаш пред къщата. Не видиш ли, че тук няма къде да се мине? А кой пъртини ще направи до стоката и водата? Кой ще разчисти снега? За семената се загрижила, а людете да гинат под дебелия сняг. Само грижи създаваш. Махай се! Очите ми да не те видят повече по тия места. Намислила земята да топли, а отгоре студ и само студ. Махай се с всичките си снегове! Хайде! – развикал се момъкът и заканително пристъпил напред с метла в ръката.

– Няма ли да се каеш после, момко? – ледено попитала царкинята и опънала юздите.

– За нищо на света! Махай се със студовете си! Омръзна ми. И да не си се връщала повече – ще те изгоня завинаги! – отново повторил, без да му мисли много-много момъкът.

– Ти не си стопанин и няма да бъдеш никога. Не милееш за земята и за труда си. Какво ще сбереш наесен? Помислил ли си какво ще яде стоката ти и ти самият? – попитала през рамо царкинята, готова да се понесе към звездните простори на зимното небе.

– Каквото другите – това и аз!

– Те ще го имат от земята си, а ти, ти отде ще го вземеш, когато аз оголя нивите ти от топлината и препуснат северните ледени ветрове? Ами влагата, която ще напои земята на грижовните стопани, ти откъде ще я намериш? Лесно е да прогониш снеговете. Това ще стане само след една въздишка време. А после, после какво ще правиш, човече неразумни? – запитала царкинята.

– Нищо не искам да знам. Отивай си! Искам топло време, не ми трябват студовете ти, нито влагата ти. Хайде! – пристъпил отново безразсъдният момък и вдигнал ръка срещу Снежната царкиня.

– Отивам си. Но топло време не мога да ти обещая. Когато отстъпят снеговете ми, ще видиш що ще те сполети. Жал ми е само за земята и за стоката ти, а за тебе… нищо няма да сторя. И не ще ти простя! – ледено издумала царкинята, дръпнала юздите и елените като вихрушка се понесли нанякъде.

– Лооош човеееек! – долетял вой отдалеко, като да виел вълк в зимния мрак. – Жестоооок човееек! Гибел за тебеее! – носело се ехото и тишината тръпнела под лунната светлина.

Изведнъж Диман се уплашил. Сърцето му се вледенило от грозната прокоба. И той бързо се шмугнал в малката одая.

– Внуче – обадил се с тлеещ глас дядото. – Що става на двора, внуче? Май че дебел сняг се сипе? Коматът ни ще бъде сигурен… няма да се гладува… щедра е зимата към нас, дядовото. Хвала ù речи и ù се поклони до пояс. Че без сняг – лошо. Глад чака людския род… – И се унесъл в нездрава дремка.

Навън се занизали едни дни – равни и безмълвни като пред тежка, невярна болест. Нито снежинка не падала около къщата и по имота на дядо Димо. Дърветата голи чернеели и пукали от студ. Ветровете се гонели открай докрай и нищо не отминавали – всичко помитали, отнасяли го неизвестно къде. А когато пък поспирал за миг, ята гарвани и врани се сбирали по нивите, риели с твърдите си клюнове, изяждали всичко, що било засято. Стичали се вълци, мечки и глигани и тъпчели ли, тъпчели посевите. Раздърпали лозето, преорали градината да намерят някое коренче да заситят глада си, че и в обора надничали. Голяма напаст настанала.

– Боже мили! – кършел в отчаяние ръце старецът и отправял молитвено очи към небето. – Защо ме наказваш, боже? Защо ми пращаш такова тежко изпитание?

А Диман нехаел. Нему било угодно, че не се труди повече на студа – не рине сняг, не носи вода от вледененото изворче, не влачи сеното с шейна. Лениво пъплел по пътеките, биел врани и свраки. Седял наготово на софрата и гълтал топлия качамак.

– Не ти ли е жал за земята, момко? – дочул една привечер глас отвънка да го пита.

– Добре ми е! – мигом отвърнал той и не погледнал дори да види кой стои до прозорчето.

На заранта гласът пак питал и разпитвал, ала Диман не трепвал. Не извръщал очи. Мълчал и сви¬вал вежди. Но когато в тъмна нощ-полунощ завила фъртуна, заблъскала в покрива и стените, когато стоката жално замучала от глад в обора, когато вълци завили и затракали зъби току до прага и гласът отново издумал страшните думи, момъкът скочил, та надникнал в мрака. Под лунното сияние на двора стояло прозрачното снежно момиче и гледало с огнените си очи в неговите. Тогава нещо в сърцето на Диман се обърнало, затрептяло тревожно и неспокойно. Спомнил си за оная нощ, когато видял Снежната царкиня в златната шейна, за думите ù, за заканата ù и пред очите му притъмняло. Ала продължавал да мълчи, сякаш устата му се била слепнала.

Момичето постояло, огряно от лунното сияние, погледнало го за последен път и се размесило с мрака.

Минало доста време от тая лунна нощ. Дошла пролетта. Тревицата, бледа и жълтясала, побола крехка и хилава.

Дърветата унило се чернеели под синьото небе. Далеч по билото на планината цъфнал дрянът, обсипали се ливадите с кокичета и минзухари. Залюлял кълбести камбанки и кукурякът. Навсякъде шетала млада зеленина, само в имота на дядо Димо царяло пълно безмълвие, нарушавано от грозния грак на гарвани и врани.

– Видиш ли докъде я докарахме, внуче? – въздишал дядото, загледан в зеленото на чуждите ниви. – Пролет е дошла… но и това не е всичко. Страх ме набира от това, що ни чака.

Диман мълчал, ако и в душата си вече да жалел за стореното.

Дошло и лятото. Наоколо всичко бухнало в цвят и плод. Само дядовият имот си стоял все така сив и омърлушен. Нямало нито зеленчук в градината, нито житен клас на нивата – всичко измръзнало през зимата. Наближавало време за беритбата, а двамата стояли с отпуснати ръце пред равната пустош и мълчали.

– Разбра ли сега, вироглавецо, защо е нужна снежната покривка? А ти прогони снеговете, обиди Снежната царкиня, мразиш студа. Каквото си направил – оправяй го сега! Какво ще ядем на зима? Не се и сещах, че може беда да ми се струпа на главата – мрачно думал старецът и отвръщал очи от внука си.

Но най-страшното започнало след първия есенен дъжд. Още на другата заран околовръст натрупал пръхкав ранен сняг. А в имота на дядото продължавало да си стои все така, както и предишната зима. Ветровете се спуснали като луди по празната неплодна земя, вълците довтасали да дирят нещо из кошарата и обора, ала те празни зеели. Дядото продал всичката стока, та да купи малко кукуруз за зимата. Налетели и гарваните – напаст голяма.

Досетил се Диман, че миналогодишната му повеля към царкинята не е шега работа, и по едно време рекъл на дяда си:

– Ще тръгна да диря Снежната царкиня. Ще я моля да ми прости, да прати и на нашата земя сняг. Не мога повече да гледам тая картина. Душата ме боли…

– Кандиса накрая. Само да видим какво ще излезе. Като си ги прогонил, дали ще склонят да се върнат? Голям грях е да се обърнеш срещу зимната сила. Тя винаги ни се отплаща за добрината и наказва за злините, що ù сторваме. Като човек е добра с добрите, хладна със злите. Върви, дано успееш… – със загриженост го изпроводил дядо му, а зад гърба му сторил кръст, да го пази от зли сили и лош поглед.

Ала не бил само Диманко, дето не почитал природата. Недалеко от пътя, що държал момъкът, имало едно селище. В него живеели все лениви и туткави люде. През лятото сбирали плодове в гората и поминували. Зиме спели като лалугери, а децата напролет на пръсти се броели. През тежката зима измирали.

Свърнал Диман в селото. Ни дим от комините, ни жива душа. Похлопал тук, похлопал там – ни звук. Кога ритнал с крак вратата на една хижа, що да види. Натъркаляни като дънери, завити с кожи мъже и жени дълбоко спели. Само детските очи гладни блещукали в мрака, а нямали сила да заплачат, толкова хилави били.

– Дигайте се, мързеливци! – развикал се ужасен той. – Дигайте се, спасявайте децата си! – И изправил изпречилия се пред нозете му мъж.

Ония се надигнали рошави и зли. Засвяткали лоши очи, а някои тръгнали срещу момъка. Едва не го разкъсали.

– Защо морите децата си от глад бре, люде? – попитал отново Диман. – По целия свят децата добруват, сити и весели играят на воля по снега, а вие сте ги живи погребали. Я да се стегнете и да се захванете за работа. Какъв ви е поминъкът?

– Дървари бяхме – намусено отвърнал рошав мъж. – Но откакто започнаха да се трупат снеговете, отрекохме се от секачеството. Тежък занаят…

– Тия били по-загубени и от мене – продумал си момъкът и приседнал. – Слушайте! – повдигнал глас той. – Гората не ви е далеко. И пътищата ви са добри. Я хващайте брадвите, и да ви няма. Това, що продадете, за храна на децата си го дайте. Хайде!

Мъжете се посгледали, па като по команда се изнизали към гората. До вечерта се върнали с торби хляб, сирене, топли дрехи. Имало дори зехтин и газ. Съживили се хижите, заприличали на всички други.

– Да си жив и здрав, че ни погна, момко! – приближил до Диман стар човек. – Ти ни спаси от мързела. Като да бяхме омагьосани. Щом паднеше снегът, ние се завивахме, а напролет кой се събуди – здраве, кой не, бог да го прости. Но за децата, прав си – измираха като мухи. Сполай ти, че с твърда ръка ни поде! – И му се поклонил до пояс.

– Остави се, дядо! То и аз не съм стока, но ми дожаля за дечицата. Е, да вървя. Тръгнал съм да диря Снежната царкиня, прошка да ù искам, ръка да ù целуна, че и мене една мъка ме е погнала… – И се надигнал угрижен.

– Да я найдеш, синко, и да ù речеш, че вече лоша дума няма да чуе от нашите уста! – изпроводил го старият човек.

И поел момъкът напреко през гората, белким там някъде научи къде са дворците на Снежната царкиня и момичетата ù.

Изведнъж земята под нозете му се провалила и той полетял като камък надолу. Кога дошъл на себе си, видял, че седи на зелена полянка. Наоколо птици пеели, цветя цъфтели, слънцето греело, като да било лято. Пред него стояло едно момче и го гледало с черните си очи.

– Хайде да се надбягваме! – подвикнало то и първо рипнало, та затичало.

Като подхванат от неземна сила, Диман се повдигнал, та се спуснал след момчето. Тичали, тичали, дордето стигнали до малка бойна кула. Пред нея стоял страж и не помръдвал.

– Чакай, какво е това? – сепнал се Диман.

– Кулата на смъртта – спокойно отвърнало момчето и прекрачило в нея, изгубило се в ходника ù.

– Защо ме водиш в нея? – опитал се да се спре момъкът, но нозете му сами се влачели и вече пракрачвали прага.

Намерил се в тъмен влажен тунел. Стените матово блестели и отразявали образа му. Плесенясали стълби водели нейде нагоре, чак до една зала с чардак и бойници. Край тях подпрени щитове и мечове, стрели и копия, сякаш воините току-що са ги оставили.

– Ето доведох ти още един! – дочул Диман гласа на момчето и се обърнал.

Насред чардака стоял странен мъж, а до него момчето.

– Този ли намери? – попитал недоволно мъжът. – Ако знаеш какъв греховен човек си довел… Мене ми трябват добрите, тях да погубваме, не тоя. Тоя го пусни да си върви, той такива работи още ще натвори, че ние само можем да се радваме. Хе-хе, колко се смях, когато го чух да гони Снежната царкиня. Само да беше видял как тя обърна шейната си и се измете, ха-ха! – кискал се мъжът, а раменете му се тресели като от огница.

Диман се досетил, че това е някой зъл дух, и сърцето му болезнено трепнало. Той се огледал, видял тежък меч току до нозете си, грабнал го и преди някой и да е усетил нещо, забил го в тресящия се от смях корем на мъжа.

Той застинал, отворил уста да извика, ала така си останал. Момчето било метнало стрела в гърба му, та двойният удар се оказал смъртоносен. И той се превил, сгънал се на две и започнал да се смалява, смалява, дордето съвсем изчезнал между плочника.

В същия миг кулата се разклатила, запукали стените ù, посипали се камъни и дървета – срутила се с грохот.

Когато се разпръснал прахолякът и настъпила тишина, към момъка се спуснали рой деца, обградили го и запели:

– Ти развали магиятааа! Ти спаси нас от робствотооо! Улучи магьосника в слабото мястооо! Инак той би живял триста години, а с него щяха да загинат още толкова деца непослушни и палавиии! Дай си ръкатааа, ти си нашият спасител!

Диман се въртял и нищо не разбирал, ала като видял момчето заедно с другите да пее и подскача, попитал:

– Какво значи това! За какво иде реч?

– Не разбираш ли, че всички бяхме под властта на този зъл дух? Той ни привличаше със зелените си поляни, с местата си за игри и забави и ние се хващахме в капана му. После ни превръщаше в зли духове и ни пращаше да пакостим на хората. Мене пък ме караше да му водя все нови и нови деца. Докато видях тебе и си помислих, че ти можеш да ни спасиш. Така и стана. Кажи, докато сме още във владенията на злия дух, какво да направя за тебе? Аз зная много магии. Казвай! – нетърпеливо предложило момчето.

– Тръгнал съм да диря дворците на Снежната царкиня. Ако знаеш пътя, покажи ми го! – отново се сетил за мъката си Диман.

– Това не знам – замислило се момчето, – но пък ще ти покажа нещо друго. Ела бързо, че искам да си ходя у дома – разбързало се момчето и се спуснало по малка пътечка към реката, прекосило я, нагазило в ливадите и стигнало до кована желязна порта, вградена направо в земята. – Ето, ако можеш да вдигнеш капака, ще влезеш в дома на магьосника. Какво има там, не знам. Но съм чувал, че всичките тайни на земята са скрити тук, под нея. Хайде, аз ще тичам към дома. Сбогом! Ако закъсаш нещо, вземи това зрънце. То ще ти помогне. Само го зарини в земята и всичко ще е наред – извикало момчето, пъхнало в ръката му семенцето и изчезнало, смесило се с другите деца, що тичали нагоре към горната земя.

Диман се подвоумил, но хванал дръжката. Вратата меко щракнала и леко се открехнала. Отвътре повял хлад. Момъкът пристъпил и решително влязъл. Вървял час ли, два ли, но накрая стигнал в една зала. Щом прекрачил, мигом заблестели свещници и борини разпръснали ароматен дим. На меко ложе лежала дивна хубавица. Клепките ù били притворени, устните бездиханни, а косите ù се стелели по пода. Бялата ù тънка ръка, отпусната, все още държала едно златно ключе на верижка, яко прикрепена с брънка на стената.

Момъкът взел ключето и подирил ключалка. Колко бил смаян, когато видял, че на стената било изрязано ковчеже.

Пъхнал ключето в ключалката и капакът се разтворил. Отвътре запламтяло, затуптяло човешко сърце.

Диман го подхванал с двете си длани, извадил го и се взрял в него. Ала то подскочило живо и за миг кацнало на гърдите на хубавицата, завъртяло се и изчезнало.

Хубавицата размърдала устни, отворила очи и въздъхнала.

– Господи, жива ли съм? – попитала тя и неразбиращо погледнала момъка. – Кой си ти? Къде е магьосникът? Пак ли ще ме убива? Колко пъти ще ми взема сърцето? О, злочеста аз… – И заплакала безутешно, кършейки ръце.

– Не плачи, момиче! – дошъл на себе си момъкът. – Няма го вече магьосникът… изчезна. Ти коя си?… Що щеш тук, под земята в дома на тоя вампирин? – смаян попитал той.

Момичето разтворило очи, та погледнало с неверие към него, избърсало разплаканото си лице и прошепнало:

– Как да ти се доверя след толкоз беди?

– Не се бой от мене и аз съм тук неволник като тебе.

– Какво да ти река? Голямо зло ме сполетя… Аз съм дъщеря на богат търговец на плодове. Ба¬ща ми беше честен човек и ме учеше на същото… но аз се лакомях за чуждото… и сега съм нака¬зана завинаги… – разхлипала се отново тя. – Когато продавах, вземах двойна цена, а за едно болно дете дадох развален плод. Тогава моят татко се отказа да търгува. Каза, че с нечестно спечелени пари няма да живее. Не го послушах, купувах – продавах, купувах – продавах. Дордето натрупах огромни богатства. Но никой не ме обичаше, никой не ме искаше за жена. Говореха за мен, че нямам сърце. Нехаех… И веднъж при мене дойде той, магьосникът. Поиска ми ръката, като ми обеща богат живот. Взе сърцето ми и с него всеки камък превръщаше в злато. Изпървом ми беше драго. После усетих, че ми зее празнина в гърдите. Раз¬мислих и си поисках сърцето, но той не ми го даде. Реших да си го взема сама – той го заключи. Клю¬чето сложи в ръката ми, но така, че никога да не стигна до ключалката. И ето, сега разбирам, че съм наказана заради алчността си… Колко ми е жал и колко се коря… Само да изляза оттука, о, друга ще стана и с хората ще съм различна! – като клетва изрекла момата, а сълзите ù отново рукнали.

– Не плачи! – трогнат издумал Диман. – Ела с мене! Тръгнал съм да диря Снежната царкиня. – И й разказал пък за себе си.

– Ще дойда! – съгласила се момата. – Ти ме спаси, ти другар в бъднините ми бъди!

Хванали се за ръце и като изгубени деца се заоглеждали накъде да хванат. Прежната им лошовина и желанието им да бъдат като другите ги сближили.

Изведнъж пред тях замигала светлинка. Тъмният ходник заблестял с безброй разноцветни искри. Стълбите ги водели все по-нагоре и нагоре, дордето главите им пъкнали под откритото небе.

Огледал се смаян Диман и ахнал.

– Гледай, гледай, хубавице моя! Ние сме в нашия имот. Това е изворчето, що ни дава вода през всички времена на годината. Каква радост… но защо ли тука извежда пътят? – замислил се той.

В шепата му се размърдало зрънцето. Той унесено приклекнал и го зарил във вкаменената от студовете и ветровете земя. Този миг треснало. Повторило. И момъкът стиснал очи. Ала се досетил, че това не е трясък, а земята и дърветата пукали от студ. Гарваните се разпръснали и на тяхно място се спуснал бял облак.

– Кой ме вика? – долетял отгоре глас и момъкът вирнал глава, ала нищо не видял.

– Диря Снежната царкиня! – извикал той, като не знаел къде да гледа – в зрънцето или в облака.

Изведнъж над полето се премрежило, зафучала бяла фъртуна. Изневиделица се появила златната шейна със сребърните елени. Изправена в цял ръст, в нея стояла царкинята, а дрехите й се веели далеко след нея. Тя придърпала юздите, та спряла току до нозете на слисания и уплашен момък.

– А, ти ли си? Какво искаш? – ледено попитала тя.

– Прости ми, Снежна царкиньо! – паднал на колене Диман и опрял чело в копитата на елените. – Забрави обидните ми думи, хулите! Пощади ни, прати ни сняг, че ще загинем от болести и глад.

– Лесно се дума, трудно се забравя! – отвърнала хладно царкинята. – Ала какво да те правя? Човешката глупост край няма. Ще ти простя заради бедите, що преживя и що те вразумиха. Върви и добре посмисли! Забравиш ли обещанието си, прошка няма да видиш! – продумала Снежната царкиня и опънала юздите, подкарала елените във вихрен бяг.

На ръба на кладенчето останало да блести под белотата на снега Снежното момиче. То надувало малък рог, а наоколо се стелел едър пухкав сняг.

Диман с благодарност се поклонил след отдалечаващата се шейна, после на момичето от скреж. Хванал хубавицата за ръка и я повел към къщицата на дядо си да го зарадва.

Оттогава родът на Диман започнал да тачи зимата и дълбокия сняг. Най-тежките сватби зиме вдигали и леели бъчви с руйно вино, месели дъхав хляб, трапезата се огъвала от земни дарове. От Никулден та до Сирница – пъстра въртележка помитала дните, та всекиму се чинело, че зимата е един прекрасен весел сън.