Не за злато, състезаваме се за венец

Преди година си отиде обичаният в Класическата гимназия преподавател по старогръцки език и история на античната култура Огнян Радев. В негова чест е добре да си спомним за някои от принципите на Олимпийските игри от мраморната класическа древност – за тях той винаги говореше с особена емоция.

Човек е играещо животно, казваше Хьойзинха. Непрекъснато повтаряме вече втръсналото клише, че организираният спорт е заместител на войната – та той понякога направо си е война, особено около стадионите, а не толкова в самите тях. В Източна Европа, където политическата култура продължава да бъде поствизантийска и показността е от значение, на спорта се гледа като на продължение на националния престиж (престиж, признание – в тяхно име може всичко, Родината зове, а всяко ограничение е заговор на „врага”). Колко освежаващо е да си припомним, че в антична Елада свещените игри са били на първо място начин да се отдаде почит на боговете. Можем да се върнем към просвещенския дух, отдаващ дължимото на идеалната представа за елините, първите учители на западния свят.

Един от първите текстове в учебника по старогръцки език за девети клас разказва, че пратениците на персийския цар са удивени от гръцките нрави: атлетите се състезават не за злато или сребро, а за лавров или маслинен венец. Колко благородно! Да пропътуваш опасния път от Тесалия, Сицилия или Йония до Пелопонес, да направиш огромни разходи за тренировки, лекар, охрана, издръжка на пътуващите с теб необходими роби (тъй като цивилизованият, свободен човек трябва все пак да разполага с някои удобства, поне ако не е спартанец) и какво ли още не, само и само да надбягаш някого, да те увенчаят пред целия събран народ със свещения лавър и после да се върнеш у дома. Но тук има още много…

… в реч елинска, и мерна, и немерна,

реч елинска, носителка на слава…

Да бъдеш прославян от хората, дошли с цената на не по-малки разходи от цялото Средиземноморие; да сключиш с някои от тях важни връзки на приятелство и гостоприемство; да се проявиш като щедър, богат, благочестив и влиятелен човек; най-сетне, на връщане в родния си град, да оставиш венеца пред олтара на родните богове, а после важните личности да те канят на вечери, където да разговаряте за изкуство и политика.

Олимпийското участие се изплаща по десетки начини. То е инвестиция и може да доведе някой млад, амбициозен мъж до шеметна кариера в надпреварата с равните му по произход и възможности.  Олимпийският състезател (стига панкратионът и боксът да не са размътили главата му) има шансовете да стане стратег, законодател или дипломат. Ако идва от демократична Атина, където народът, тоест гилдиите на гребците и моряците са подозрителни към богаташи, има и известен риск да бъде осъден на десетгодишно изгнание – просто за всеки случай. Но и през това си струва да се мине, то също създава възможности: в най-лошия случай изгнаникът може да се окаже командир или сатрап на служба при царя на Персия: морално падение, но пък изгодно за семейството и приятелите.

Понякога атлетите се изкушават да опитат египетска отвара от лотос, да дадат несмесено тракийско вино на конете си (допинг, бихме казали днес) или да опитат било магия, било отрова срещу съперника. Съдиите на Олимпийските игри от време на време са разкривали такива опити и са ги наказвали сурово: историята далеч не е свършвала само с дисквалификация от състезанието. Тъй като нарушаването на правилата е било светотатство, виновникът е бивал публично опозоряван. Издигали са негова бронзова статуя в Олимпия и на пиедестала са изписвали имената, произхода и провинението му. Стотици години след такова нещастие потомците на големи родове още са можели да видят образа на свой предтеча, хванат в срамно деяние. Но пък сигурно е имало и семейства, в които са се редували и уличени състезатели, и победители, увенчани с лавър. За някои от тях гръцките поети са пишели дълги, бавни възхвали, ритмично четени на глас при всяка подходяща възможност.

Така че да не можеш да участваш в Олимпийските игри е истинско поражение с много последици.

Една от особеностите на класическите антични текстове е, че често свършват рязко, без отчетлив финал. Затова нека и тук постъпим така. Като парафраза на Тукидидовата версия на речта на Перикъл в памет на първите паднали в Пелопонеската война атиняни да кажем: и така, граждани, след като почетохме починалия учител Оги Радев, да се разотидем.

Той щеше да одобри.