Недадените черни Оскари

През 1992-а консервативният критик Майкъл Медвед публикува книга за филмите с гениално провокативно заглавие – „Холивуд срещу Америка“. Той взе две концепции, широко приемани за синоними и ги сблъска челно една в друга. Холивуд, каза той, се управлява от куп толерантни либерали, чиито ценности са в противоречие с разпространената в Америка представа за благоприличие. (Това беше един вид пост-рейгънистка културалистична версия на днешния левичарски плач за Уолстрийт срещу останалите.)

Днес, движението #Oscarsowhite настоява силно, че най-малко в расово отношение Академичните награди – все още най-уважавана ярка американска демонстрация на културен престиж – са толкова прогресивни, колкото вечеря за набиране на средства за Бари Голдуотър (бел. ред. – сенатор от Републиканската партия в САЩ, виден консерватор, който в края на живота си вече не е консервативен, но е останал като нарицателно). Миналата и тази година в двайсетте актьорски категории нямаше нито един тъмнокож актьор или актриса. Никога тъмнокож не е печелил и Оскар за режисура.

Темата за многообразието и наградите на Академията никога не се повдига, без да се спомене името на Хати Макданиъл, афроамериканската звезда, която става първата черна жена, спечелила Оскар – за най-добра поддържаща актриса – за ролята на Мами в „Отнесени от вихъра“ (1939). Нощният клуб „Коконът Гроув“ в хотел „Амбасадорс“, Лос Анджелис е домакин на събитието през 1940 г. и на управата й се е наложило да се откаже от политиката си на расова сегрегация за вечерта, за да може победителката да участва.

Хати Макданиъл получава Оскара за най-добра актриса в поддържаща роля от Фей Байнтър през февруари 1940 г.

Тя е била унизена допълнително да не седи на главната маса на „Отнесени от вихъра“ с Кларк Гейбъл и Оливия де Хавиланд, а на странична. И след това е била вкарана в калъпа на прислужница в още 74 филма, докато осъзнала, че в известен смисъл нейният успех е използван срещу нея.

Вижте още: ПЪРВИЯТ ОСКАР, ДАДЕН НА ТЪМНОКОЖ АКТЬОР

От този ден нататък съществува подозрение, че черният успех на Академичните награди е нещо второстепенно и отдалечено. Но какво ли би се случило, ако миналото беше по-различно? Ако можехме да се качим в машина на времето, да се върнем десетилетия назад и да променим някои резултати, като дадем победите на черните номинирани? Както се оказва, следващите поколения имат сериозни основания да смятат, че немалко изпълнения биха могли или е трябвало да бъдат наградени.

Ето част от тях:

Най-добър режисьор

Джон Сингълтън за „Момчетата от квартала“ (1991)

Кадър от „Момчетата от квартала“

В тази реалност Джонатан Деми, режисьорът на „Мълчанието на агнетата“, щеше да придобие изражението на достойно загубилия, докато Джон Сингълтън, най-младият номиниран режисьор, щеше да вдигне статуетката под бурните овации на публиката. Щеше да е сензационна победа за филма, представил ярко новата реалност в гетото и значението й за живота на младите черни мъже.

Лий Даниълс за „Прешъс“ (2009)

Кадър от „Прешъс“

Катрин Бигълоу, режисьорката на „Войната е опиат“, щеше да аплодира добросърдечно, докато Лий Даниъл прибира статуетката за „Прешъс“ – емоционално тревожен, харесван от всички, вълнуващ всички филм. Той разказва историята на неграмотна и редовно изнасилвана тийнейджърка с наднормено тегло (номинираната за Оскар Габори Сидибе), която се записва в алтернативно училище. Триумфалният Оскар на Даниълс щеше да фокусира вниманието върху проблемите на свръхтеглото, самочувствието и самовъзприемането на жените, а той щеше да бъде широко похвален за откровения си подход към материала.

Стив Маккуин за „12 години робство“ (2013)

Стив Маккуин с Оскара си за най-добър филм

Всъщност Маккуин не спечели режисьорския Оскар за „12 години робство“, но в кулминацията на вечерта спечели Оскара за най-добър филм  качеството си съпродуцент. Щеше ли да е много различно, ако Маккуин беше спечелил, а Алфонсо Куарон си беше останал на мястото след прочитането на името на най-добрия режисьор? Може би не. Но Маккуин щеше да е зачетен като режисьор, с акцент върху неговото авторско и креативно постижение. При всяка положение тази силен филм помогна да се разчупи табуто над филмите за робството в Холивуд.

Най-добър актьор

Джеймс Ърл Джоунс за „Голямата бяла надежда“ (1970)

Джеймс Ърл Джоунс в „Голямата бяла надежда“

Вместо Джордж Скот да откаже наградата за най-добър актьор за филма „Патън“, Джеймс Ърл Джоунс щеше да я получи за изпълнението си във филм за расов конфликтни бяла параноя. Той играе измислена версия на черния боксьор Джак Джонсън, който бие всеки опонент, бял или черен. Унизените расисти и медиите жадуват за „голяма бяла надежда”, която да го победи – и когато това не се случва, намират друг начин да го съсипят чрез личния му живот – той има връзка с бяла жена. Победата на Джеймс Ърл Джоунс щеше да помогне да поколения зрители да осъзнаят, че той не е само разкошен глас.

Декстър Гордън за „Около полунощ“ (1986)

Това беше годината, в която Пол Нюман спечели Оскар за ролята си във филма на Скорсезе „Цветът на парите“ – достатъчно добър избор, но не точно най-доброто изпълнение в кариерата на актьора. Щеше да бъде много по-интересно, ако Академията бе дала наградата на друг номиниран, Декстър Гордън, за превъплъщаването му в измислената джаз легенда Дейл Търнър във филма на Бертран Таверние „Около полунощ“. През 50-те Търнър свири в парижки клубове и се бори с алкохолизма, но открива изкупление в приятелската си връзка с млад французин, изигран от Франсоа Клузе. Самият Гордън беше легендарен джаз музикант, без актьорски опит, но нямаше никакви затруднения пред камерата; пресипналият му глас притежаваше собствена музикалност и самото му присъствие приковаваше вниманието. В цялата история на Академията не е имало по-подходящ момент да бъде присъдена наградата за най-добър актьор на непрофесионалист. Това щеше да е и израз на почит към джаза – като виталния и изключителен принос на афроамриканците към американската култура.

Морган Фрийман за „Изкуплението Шоушенк“ (1994)

Морган Фрийман в „Изкуплението Шоушенк“

Може би си мислите, че Морган Фрийман е бил победителят – всъщност победи Том Ханкс с ролята за прочутия глуповат светец Форест Гъмп. Щеше ли да е по-разлчно, ако беше спечелил Фрийман? В прочутия затворнически филм по романа на Стивън Кинг от 1982 г. той е приятелят на героя Ред и разказвачът на историята; неповторимият му глас придава мъдрост на целия филм. Може би една победа на Фрийман би означавала по-сериозна дискусия за ролите, които получават тъмнокожите актьори – обикновено жертви и второстепенни образи, докато с мъдростта си героят на Фрийман оказва неоценима помощ в личностно пътешествие на белия герой. Един Оскар може би щеше да отбележи тази тенденция, но също и да окуражи сценаристите да прояват по-цветно въображение. Разбира се, Фрийман можеше да спечели, ако беше номиниран в поддържащата категория, но героят му беше достатъчно важен и за главната награда.

Най-добра актриса

Анджела Басет за „Какво общо има любовта с това?“ (1993)

https://youtu.be/Nbzbd2wUGao

През тази година Холи Хънтър спечели с ролята си в „Пианото“ – премерено изпълнение в класически, литературен филм, в чиито качества не съм съвсем сигурен. Ако на сцената за получаване на Оскара се беше качила Анджела Басет, Академията щеше да даде на публиката нещо по-просто, но може би по-мощно, енергично и директно. Басет изигра романизирана версия на Тина Търнър, но винаги настояваше, че в основата си филмът е коректен – включително и за факта, че певицата е била малтретирана от съпруга си Айк. Това щеше да бъде Оскар в чест на могъща фигура в музикалната индустрия и на една силна черна жена.

Виола Дейвис за „Южнячки“ (2011)

Виола Дейвис в „Южнячки“

И така, колко далеч отидохме от времето, когато Хати Макданиъл спечели своя Оскар? През 2011 г. Оскарът за най-добра актриса отиде при Мерил Стрийп за великолепното й превъплъщение в обрана на Маргарет Тачър. Ами ако беше отишъл при Виола Дейвис и историята за черните прислужнички от времето на борбата за граждански права в Америка? Е, сигурно щеше да поднови същия дебат, който би предизвикал нашият въображаем Оскар за Морган Фрийман в „Изкуплението Шоушенк“. Дейвис игра Ейбълин, черната гледачка и приятелка на главната бяла героиня (Ема Стоун), която бе и мъдрият разказвач на историята. Победа за Дейвис би пренасочила вниманието към расата и срамежливия евфемизъм на думата „помощнички“ – за разлика от „прислуга“.

Всичко по темата „Оскарът и неговата раса – талантът“