Недискретният чар на патриотизма

На Шипка всичко е спокойно. Върхът ще бъда затворен за посетители, докато политици и духовници отбелязват насаме 140-ата годишнина от Освобождението.

С това съобщение сякаш върхът или по-скоро дъното на патриотизма бе достигнато. Българската история и отбелязването на важни за страната ни дати отдавна са се превърнали в пошъл кич, който продава тениски, мускалчета, галоши, грънци и менци, но няма нищо общо нито с България, нито с историята. Стигна се дотам, че в опит да последва вълната на патриотични изцепки на 19 февруари един кмет обеси кукла на Левски на спирката на селото, което управлява.

Злоупотребата с българската история и патриотизма далеч не е ново явление. През последните години стана модерно да се правят исторически възстановки, фолклорните събори са печеливш бизнес, народните носии се търсят като топъл хляб, въпреки невероятно високите си цени, а родителите просълзени от гордост пращат дечицата си да дежурят пред паметници на герои с пушки в ръце. Кой би помислил преди 30 години, че едно от най-безумните извращения на социализма – даването на въоръжен пост от деца пред бюстове и портрети на големи партийци – ще се върне отново и родителите ще му се радват?

Процъфтяването на патриотизма не е само български феномен. И навсякъде другаде той има не само смешни, но и страховити черти. Откакто Доналд Тръмп се закле като 45-и президент на САЩ и обяви, че управлението му ще е под мотото „Америка фърст“, любовта към родината окончателно загуби битката със своя успешен имитатор – патриотизма. Той се изразява в национализъм, вдигане на стени, затваряне на граници, прекратяване на свободната търговия, прогонване на всичко чуждо, омраза към чужденците… Всъщност всичко онова, което до Тръмп не беше Америка.

Това не е първият връх на патриотизма. През 30-те години в Европа точно по този кичозен страховит начин любовта към родината се превръща в идеология на нацистите. Хитлер управлява под мотото „Германия на германците“. Доста напомня на лозунга на Тръмп. И да, при Хитлер, както и при Тръмп – икономиката, ръководена по този начин, носи първоначално блага за онези, които имат късмета да отговарят на изискванията на идеологията.

Заради лошия опит с Третия райх патриотизмът дълго време не е тема за избори в Европа. Дългата война в Сирия и огромният поток бежанци от Близкия Изток обаче промениха това. Появиха се партии и движения, които привличат уплашен електорат с враждебни срещу бежанците пароли и клетви в истинска любов към родината. Те издигат стени и затварят граници, оправдавайки това с патриотизъм. За да не оставят темата за любовта към родината само в техни ръце, по стъпките им тръгнаха и останалите партии. Днес да си патриот е толкова модерно, колкото през 70-те беше да си пънкар. Само дето не е толкова ексклузивно – патриотите преобладават.

Всъщност, може би трябва да се направи уговорка, че патриотизмът и истинската любов към родината са две различни неща. Патриотите обичат Ботев и Левски, но едва ли могат да кажат кога са родени. Или пък да цитират цяло стихотворение на Ботев. Хората, които обичат родината си, познават цялото творчество на поета-революционер и знаят в какъв контекст Левски е произнасял превърнатите днес в народни мъдрости негови фрази. Патриотите не познават правописа и граматиката, пишат на шльокавица, но презират всичко небългарско. Хората, които обичат родината си, обичат и езика ѝ, а най-добре го познават онези, които говорят и други езици. Патриотите донякъде са запознати с някои събития около Руско-турската освободителна война и Априлското въстание, някои вероятно и с отделни глави от Средновековието, но като цяло българската история им е мътна. Хората, които обичат родината, са склонни да подлагат на съмнение онова, което се пропагандира като исторически факти и да търсят отговори на въпросите си в дебелите книги.

И въпреки това, извън политическите стимули, остава въпросът защо патриотизмът изведнъж стана толкова модерен в България, че неуки превръщат исторически събития в пародия, смятайки, че по този начин отдават почит на миналото?

Влизането на България в ЕС е един от най-големите ѝ политически успехи в новата история – де факто страната най-сетне се върна там, където е мястото ѝ, в Европа. Но след дълги години на изолация и втълпяването, че българската история е низ от предателства на чужди велики сили и съседи, нищо чудно, че попадането ни в една отворена и разноцветна общност плаши повечето българи. Заставайки до другите, си задаваме въпроса „Кои сме ние?“. Какви са нашите, само български ценности? Кое ни отличава от другите по начин, който ще ни попречи да се изгубим сред тях? Националните празници и честванията на българи, дали живота си за родината, са най-подходящото време да си измерим пулса и да премерим, ако може с някакви видими действия, българското у нас. От там до възстановки с пукане на черешовото топче, деца с пушки пред паметници и обесени кукли на Левски има само крачка.

Но този кич не е най-лошото в модерния патриотизъм. Много по-пошли са опитите да се утвърждава българското, като се омаловажава и дори унижава чуждото. Това всъщност вече си е чист национализъм. За националистите основни ценности са хомогенната структура на обществото („Германия на германците“), културното доминиране над другите (Възродителният процес, дискриминирането на ромите), властта и силата („България на три морета“). За хората, които истински обичат родината си, на първо място в ценностната система са понятия като свобода и равенство за всички. Тоест те са истински демократи.

Всъщност, патриотите – ако не са яхнали тази вълна заради лични и политически изгоди – обикновено са и по-ниско образовани от хората, които обичат истински родината. Тъй като те се чувстват несигурни, оставени сами на себе си, те се идентифицират силно със страната, в която са родени и се страхуват от всичко непознато. Зависимостта от собствената страна пък усилва отхвърлянето на чуждите и намалява стремежа към демокрация.

Фатално влияние върху изкривяването на любовта към родината и превръщането ѝ в национализъм има и фактът, че де факто липсват някои от най-важните ѝ елементи – гордостта от постигнати стандарт и норми. Можем ли да кажем за България, че се гордеем, защото тя е по-толерантна сега, отколкото преди 50-70 години? Не. Даже напротив. Преди 70 години част от българското общество спасява еврейските си съграждани, а преди това приема и хиляди арменски бежанци. Днес българското общество е настръхнало срещу бежанците, макар те да не надхвърлят няколко хиляди. Можем ли да кажем, че се гордеем с високия си стандарт? Точно обратното. А че се кълнем в конституцията си? Повечето патриоти нямат идея какво пише в нея. В крайна сметка любовта към родината минава през образованието.