Найден Тодоров и Камий Тома

Този текст е публикуван преди повече от 3 години

Недялко Йорданов: Агент Димитър е доносничел срещу мен

Можех да бъда първият български писател милионер

Недялко Йорданов е един от най-поставяните и забранявани български драматурзи. - Недялко Йорданов: Агент Димитър е доносничел срещу мен

Недялко Йорданов е един от най-поставяните и забранявани български драматурзи.

50 години в театъра празнува неотдавна поетът Недялко Йорданов. В НДК създателят на стихове като „Сцената е моят дом”, „Младостта си отива” и „Не остарявай, любов” върна историята назад, към началото, когато през 1963 г. за пръв път стъпва пред публика. Същата година издава първата си стихосбирка – „Всичко ще изпитаме”.

Зрителите в зала 1 видяха порасналите участници в Недялковите „Приключения опасни с герои слакогласни”, в които „някога, някога, толкова някога” Заекът Стоянчо беше никому неизвестният Михаил Билалов, а Тримата глигани Владо Пенев, Иван Петрушинов и Велизар Бинев бяха по-ефирни и тъмнокоси. От сцената прозвучаха и обичани от поколения хитове по стихове на Йорданов – „Остаряваме бавно” (Богдана Карадочева и Стефан Димитров), „Момчето, което говори с морето” (Панайот Панайотов), „Младостта си отива” (Михаил Белчев), „Семеен спомен за Поморие” (Стефка Берова и Йордан Марчинков), „Моето мъжко момиче” (Стефан Данаилов и Маргарита Хранова)

Недялко Йорданов е един от най-поставяните и забранявани български драматурзи. Песите му са играни в над 20 страни в Европа и Азия, най-популярната е „Убийството на Гонзаго”. Първата – „Ние не вярваме в щъркели”, се появява три години след първата му стихосбирка. Властта не закъснява да я свали. Същата съдба застига и някои от следващите му пиеси. Един от най-трудните си периоди Недялко Йорданов изживява, когато Тодор Живков излиза посред представление по негова творба, поставена в Народния театър.

– Ако днес президентът дойде на представление по ваша пиеса и излезе преди края, както ви се е случило навремето с Тодор Живков, какви щяха да са последствията, г-н Йорданов?

– Във въпроса ви има чудесно чувство за черен хумор… Първо не съм чул президентът да е ходил на театър. Второ – едва ли точно на моя пиеса би отишъл. И трето – в момента не се играе нито една моя пиеса.

Навремето властта

се съобразяваше с театъра

Сега – сериозно. В онези години театърът беше фактор, с който трябваше да се съобразява властта. Той беше единственото място, където група хора, случайно събрани на едно място в тъмната театрална зала можеха да изразяват своето недоволство или одобрение към това, което ставаше на сцената. И от там – в държавата. Това бяха единствените минимитинги, където публиката реагираше с аплодисменти на скандални реплики или действия в пиесите. Затова цензурата много внимаваше, когато разглеждаше всяка нова българска пиеса. Имаше специална цензурна комисия от двайсетина души – театроведи, режисьори, чиновници, която забраняваше или даваше картбланш на представеното за обсъждане произведение. Беше цяло щастие за автора да надхитри тази комисия и да „пробута“ своята пиеса. В това имаше особена тръпка, вълнуващ авантюризъм. Разбира се, когато пиесата беше готова като спектакъл, пак идваше друга комисия да разреши или спре премиерата.

С мен, както и с моите приятели драматурзи Иван Радоев, Радой Ралин, Никола Русев и Стефан Цанев се случваха именно такива произшествия през годините. И аз бях щастлив, когато в Бургаския театър единствено и негласно можеха да се появяват техните пиеси експериментално за първи път.

Националните прегледи за театър бяха

събития, несъизмерими с „Икари“ и „Аскеери“

Та… на въпроса. Тогавашният президент – др. Тодор Живков, имаше слабост към театъра. На срещи с артистите след спектаклите той много пъти разказваше как е играл на времето в пиесата „Хан Татар“. Аз не съм имал щастието да го чуя лично, просто защото след представлението на третата ми пиеса „Ние сме на 25“ той напусна демонстративно залата на Народния театър, вследствие на което последва моето уволнение. Но така или иначе самочувствието на българския театър като фактор в живота на страната беше високо. Националните прегледи на театъра и драмата бяха истински събития. Несъизмерими със сегашните „Икари” и „Аскеери”.

– От днешна гледна точка – струваше ли си този бунт с първата ви пиеса – „Ние не вярваме в щъркели”?

– Написах първата си пиеса съвсем искрено и наивно, без да се съобразявам с каквото и да било. Бях съвсем млад драматург на бургаския театър. Знаеха ме като поет с три стихосбирки. Не съм мислил за задръжки и съобразявания, показах младите хора такива каквито са – скептични към готовите истини, които искаха да им внушат. Пиесата тръгна в няколко театъра и навсякъде ставаха скандали. В крайна сметка я забраниха окончателно и не само в България, а и в СССР – в театър „Моссовет”. Така се случи и с втората ми пиеса, която изобщо не видя бял свят, въпреки че бяха започнали репетиции в театъра на „Товстоногов”. Казваше се „С надежда за утре“ и беше спряна от Държавна сигурност по свидетелство на театроведката Ана Иванова, която по това време работеше в Министерството на културата.
За третата пиеса „Ние сме на 25“ казах. Тя имаше нещастието да се появи по време на Чешките събития. А тогава международната конюнктура влияеше пряко на театъра.

И все пак за мен си струваше целият този „бунт“, както го наричате, защото това беше бунтът на младото поколение, което си искаше своето – а то не беше чак толкова много: да се облича както си иска, да танцува танци, каквито му харесват, да бъде свободно в любовта, да може да казва открито това, което мисли. Да не вярва във фалшиви натрапени лозунги, да преценява самостоятелно това, което го заобикаля, в крайна сметка – да не вярва в „щъркели“.

– Защо съпротивата срещу тоталитарната власт си остана на ниво метафори и аналогии?

– Може би е така, но не съвсем. Наистина „езоповият език“, иносказателността, намекът, аналогията бяха един от начините да се надхитри цензурата. Но имаше и директни произведения, които според властта бяха опасни за системата. Списъкът не е толкова кратък, и не свършва с „Люти чушки“ на Радой или „Фашизмът“ на Желю.

– На прословутата Закуска с Митеран през 1989 г. седнаха 12 българи, наречени дисиденти. Преувеличено ли беше тяхното дисидентство?

– На въпросната закуска тези 12 души бяха поканени лично от Митеран в едно време доста по-различно от предходните десетилетия. Сред тях имаше наистина „стари дисиденти“, но и имаше такива, които едва през последните две години натрупаха “дисидентски“ актив. Не зная кой е съветвал Митеран да избере именно тези личности, но така или иначе това беше шамар срещу властта и Тодор Живков. То даде кураж на новопоявилите се граждански движения, те започнаха да трупат съвсем открито членска маса и да стават все по-смели в своите искания. Но, разбира се, и дума не можеше да става за смяна на системата на социализма.

– По времето на социализма у нас не се родиха дисиденти като Вацлав Хавел. Чувството за самосъхранение ли не роди подобни герои?

– В България нещата стояха по-различно от Чехословакия, например. Поначало връзката с Русия и съответно със СССР беше традиционно приятелска. У българския народ трудно можеха да се развият антисъветски настроения – такива, каквито имаше в Полша, Чехословакия и Унгария. А дисидентството се изразяваше именно в протеста срещу опекунството на съветската държава и налагането на съветския строй. Затова у нас не беше възможен Хавел, но това не означава, че българската ингелигенция е била покорна и безропотно е приемала всички разпореждания от горе. Напротив, бих казал, че съпротивата, макар и не така масова, съществуваше доста отчетливо. И не случайно се оказа, че беше създаден Шести отдел към ДС, специално за хората на изкуството.

Разбрах кои са доносничели срещу мен

– Знаехте ли кои са доносниците около вас?

– Тогава, в онези години, това не ме интересуваше. Пък и нямаше смисъл – знаех, че всичко се подслушва. Това ми заяви най-нагло на 5 ноември 1989 г. на премиерата на „Страшният съд“ на Стефан Цанев в Бургас (моя постановка) шефът на подслушването в ДС Бургас: „Внимавай, всичко знаем за теб, включително и какво правите в спалнята с жена си…“. Това не отмина и синовете ми. Големият ми син Асен беше предаден от жена си, която редовно пишела донесения за мен и самия него в ДС. Малкият ми син Недялко беше арестуван и разпитван в МВР за една откъсната страница от дневника на класа. И когато казал, че вярва в приятелите си, разпитващият го ударил по главата с папката за показания и казал: „Тези ми ги разправяй на баща си поета“.

1 2 3Следваща страница

Ако не минава и ден, без да ни отворите...

Ако не минава и седмица, без да потърсите „Площад Славейков“ и смятате работата ни за ценна - за вас лично, за културата и за всички нас като общество, подкрепете ни, за да можем да продължим да я вършим. Като независима от никого медия, ние разчитаме само на финансовото съучастие на читатели и рекламодатели.

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg

ДС

Този сайт използва „бисквитки“ с цел анализиране на трафика и измерване на рекламите.

Разбрах