Найден Тодоров и Камий Тома

Този текст е публикуван преди повече от 2 години

Неиздаваният приживе роман на Франсоаз Саган излиза на български

„Четирите кътчета на сърцето“ е последният роман на френската писателка, открит случайно от сина ѝ (откъс)

Сцена от филма „Добър ден, тъга“ (1958) - филмова адаптация на прочутия роман на Франсоаз Саган - Неиздаваният приживе роман на Франсоаз Саган излиза на български

Сцена от филма „Добър ден, тъга“ (1958) - филмова адаптация на прочутия роман на Франсоаз Саган

Великолепната Франсоаз Саган, скрита зад легенди, митове, клюки и фантасмагории, се появява на българския книжен пазар с последния си, неиздаван приживе роман „Четирите кътчета на сърцето” (изд. „Колибри”, 2020). Историята на появата на този роман пасва на целия странен и спонтанен живот на френската писателка, около която се носят легенди още от стремителния ѝ успех на 18-годишна възраст с „Добър ден, тъга”.

В предговора към „Четирите кътчета на сърцето” синът ѝ Дени Вестхоф, благодарение на когото книгата се появява на бял свят, разказва:

„Честно казано, пазя доста смътен спомен за начина, по който този ръкопис попадна в ръцете ми. Трябва да е станало две или три години след приемането на наследството, когато като по чудо всички тези папки се озоваха при мен, тъй като преди това имуществото на майка ми беше запорирано, разпродавано, дарявано или придобивано по доста съмнителен начин”.

Саган, която проявява огромен психологически усет за хората и описва живота проникновено, в последния си роман разказва за заможно френско семейство в провинциален град с неговите драми и фарсове, с фалша, но и с искреността и отчаянието на членовете му. Запознаваме се с грубия, но може би добросърдечен Анри, с красивата и студена Мари-Лор, с чувствителната ѝ майка Фани и главно с очарователния Людовик, син на Анри и съпруг на Мари-Лор. Претърпял автомобилна катастрофа, обявен за психически нестабилен от продажни лекари, щастливо влюбен, Людовик ще се опита да докаже, че не е луд, на приема, подготвян от семейството му. Как ще се развият отношенията между героите, какво ще се случи на приема, ще надделеят ли „добрите“ и не на последно място, кои са четирите кътчета на сърцето…

„Четирите кътчета на сърцето“ излиза на френски през 2019 г. – 15 години след смъртта на писателката. В предговора си Дени Вестхоф разказва за перипетиите, през които е минал ръкописът, който Саган никога не издава приживе:

„Макар и малък по обем, романът, съхранен в пластмасова подвързия като тази на студентските дипломни работи, беше разделен на две части: първата, „Четирите кътчета на сърцето“, и втората, която започваше с „Влакът от Париж трябваше да пристигне на гарата в Тур в шестнайсет и десет…“ и носеше заглавие „Разбито сърце“. (Тогава нямаше окончателно заглавие и дори сега, когато пиша тези редове, все още не знам кое от двете ще изберем.)

От машинописния текст бяха правени много фотокопия и затова очертанията на буквите бяха станали неясни. Имаше и безброй задрасквания, поправки и бележки, дело на неизвестна ръка, а двете части бяха забутани сред купища папки, документи, архивни материали и ми трябваше доста време, докато разбера, че това е един и същи роман. Ето защо поради благоприятно (или неприятно) стечение на обстоятелствата първоначално не обърнах особено внимание на този ръкопис и изобщо не си представях, че пред мен е непубликуван роман. Да не говорим, че тогава нещата около наследството на майка ми бяха все още съвсем неясни и мислех само как да се оправя в плетеницата законови, данъчни и издателски проблеми.

Сега, като си спомня онзи момент, виждам, че съм проявил необяснима небрежност по отношение на един текст, който, макар и недовършен, безспорно принадлежеше на перото на Саган, отличавайки се на места със своята безочливост, барокова тоналност и екстравагантна детайлност. Явно тогава поради чисто нехайство бях зарязал в едно чекмедже ръкописа на „Четирите кътчета на сърцето“, където той остана толкова дълго време.

От друга страна обаче той ми се струваше до такава степен недовършен, че смятах за твърде неразумно да го предложа за прочит на човек, в когото нямам пълно доверие. Няколко месеца преди това мнозинството парижки издатели със своите последователни откази вече бяха пробудили у мен опасението, че творбите на Франсоаз Саган ще си отидат заедно с XX век и ще потънат в забрава. Сетне се срещнах с Жан-Марк Робер, изпратен сякаш от провидението, който стана мой ментор по издателските въпроси, свързани с наследството. Тогава той беше начело на издателство „Сток“ и веднага се съгласи да публикува отново всичките петнайсет заглавия на моята майка, които му занесох през един априлски следобед на улица „Фльорюс“. Освен че стана мой издател, не след дълго видях в лицето на Жан-Марк Робер и приятел, поради което няколко седмици по-късно съвсем естествено и дискретно му предложих за прочит този роман, чиито неясни очертания не оставяха никакво съмнение, че за момента публикуването му е невъзможно.

Междувременно, независимо от нас „Четирите кътчета на сърцето“ бе станал обект на киноадаптация – откъдето и многобройните фотокопия – но проектът така и не бе осъществен. Поради това в ръкописа бяха внесени известни, ако не и твърде сериозни промени, за да бъде дадена свобода на един прочут сценарист. В такова състояние „Четирите кътчета на сърцето“ не биваше да бъде публикуван, тъй като с очевидните си слабости би хвърлил сянка върху творчеството на моята майка.

Двамата с Жан-Марк обсъдихме възможността романът да бъде пренаписан от автор, който да е на висотата на тази задача, ала лишен от определени думи и дори цели пасажи, ръкописът страдаше от такива непоследователности, че бързо се отказахме. Така текстът отново изпадна в забвение, което не ми попречи през следващите месеци да го чета отново и отново все по-внимателно. Някои гласове ми подсказваха, че аз единствен мога да пренапиша този роман, който на всяка цена трябваше да бъде издаден, защото при цялата му недовършеност беше неделима и важна част от творчеството на Франсоаз Саган. Онези, които я познаваха и обичаха, заслужаваха да добият цялостна представа за литературната ѝ продукция. Захванах се за работа и нанесох поправките, които сметнах за необходими, като внимавах да не накърня стила и тоналността на романа, от всяка страница на който лъхаше усещането за свобода, независим дух, хаплив хумор и дързост, стигаща до предизвикателство, тъй характерни за перото на Франсоаз Саган.”

Преводът от френски на български език е на Красимир Петров.

Предлагаме ви откъс от седма глава на книгата.

Музиката спря, прозорецът се отвори.

– Людовик? Какво правите тук? Мислех, че сте… знам ли, на тенис – промълви Фани.

Известно ѝ бе, от Филип, разбира се, за следобедните бягства на младежа, за постоянния му стремеж да търси отдушник. Тогава не бе обърнала особено внимание и дори не бе повярвала. Ала сега гледката на сломения младеж, който стоеше пред нея, сякаш излязъл от чистилището, а не от насладата, я смути.

– Много сте блед – продължи тя. – Прескочете през този прозорец.

Той се подчини, но тъй бавно, че тя почти насила го накара да седне на триместната пейка пред пианото и на свой ред се настани до него. Загледа го с любопитство – Людовик изглеждаше невъзмутим в спокойствието си, загорялата му кожа неочаквано бе станала полупрозрачна, а разсеяният му обикновено поглед днес блестеше. Дясната ѝ ръка изсвири няколко пъти мотива от същата мелодия.

– Какво ви е?

– От дете не съм виждал това пиано отворено… – отвърна той.

Сетне бегло махна с ръка в знак на възхищение.

– Не сте го виждал отворено ли? Невероятно! Това е отличен „Бернщайн“, донякъде занемарен, но тонът му е чудесен. Помолих Мартен да намери акордьор, дойде сутринта и беше изключително дискретен. Пък и стените тук са толкова дебели. Господи, колко е грозно всичко тук! – възкликна неволно тя, макар да се бе зарекла да не прави никакви коментари по повод обзавеждането на Кресонови.

– Какво свирехте? Тази музика кара сърцето да спре – каза той (и се изчерви). – Трябва да знаете, че съм пълен невежа в областта на музиката. В клиниките имах чудесен транзистор с малки слушалки за ушите, така че можех да слушам на спокойствие. Нямате представа какви неща чувах – добави без каквото и да било лошо чувство към онази музика, която радиостанциите безразборно му бяха предлагали. А би могъл да заяви: „Неприятно ми беше, когато питах за диагнозата онези мръсници, лекарите, а в отговор те още по-упорито ме обявяваха за малоумен и твърдяха, че представлявам постоянна заплаха. И никой не ме защити и не се опита да ме изкара оттам: нито баща ми, нито жена ми. Отнеха ми всичко, дори самочувствието ми на бонвиван. Оттогава съм подложен на всякакви унижения. Налага се да ходя при курви, за да се поразсея от самотата си“.

Фани най-сетне откъсна поглед от него и пръстите ѝ отново докоснаха клавишите.

– Това е Шуман – обясни неуверено тя. – Квартет, струва ми се. Вярно, много е красив. И наистина ви пронизва сърцето. Не умея да свиря, никак несъм добра, имайте предвид… Обичам хората, които…

Двамата седяха между прозореца и пианото. Капризното слънце дяволито се промъкваше между щорите, плъзгаше се по блестящата коса на Людовик, изпълваше широко отворените очи на Фани, намерила опора в дясната си ръка и в изящната и болезнена сладост на Шуман.

– Тук и сега открих тази музика – заяви неочаквано Людовик. – Нищо чудно, след като за пръв път откривам любовта и мога да обичам някого. Защото ви обичам… – добави решително той. – Сега вече не мога да живея без вас.

– Моля ви… не говорите сериозно… – промълви Фани, опита да се засмее и да се отдръпне от него на пейката. Единственото, което успя да направи обаче, бе да вдигне лице, Людовик се наведе над нея и устните му я докоснаха. Бе вкопчил ръце в пейката и я докосваше единствено с устни, които се свиваха и галеха бузата ѝ, челото, шията, смирени, но неустоими, с пламенна нежност, която я караше да стене и неволно да ги приема. Чуваше как гласът му повтаря все по-уверено: „Обичам ви, обичам ви“.

Фани не можеше да го отблъсне, защото той не я държеше в обятията си, не я докосваше, като се изключи близостта на лицето му, от което струеше особена естественост, спокойствие, възхита и се усещаше неравното пулсиране на кръвта.

Ако не минава и ден, без да ни отворите...

Ако не минава и седмица, без да потърсите „Площад Славейков“ и смятате работата ни за ценна - за вас лично, за културата и за всички нас като общество, подкрепете ни, за да можем да продължим да я вършим. Като независима от никого медия, ние разчитаме само на финансовото съучастие на читатели и рекламодатели.

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg

kapatovo.bg

Този сайт използва „бисквитки“ с цел анализиране на трафика и измерване на рекламите.

Разбрах