Този текст е публикуван преди повече от 3 години

Нека бъде нищо!

Грозен или страшен, харесван или не - паметникът пред НДК е факт в историята на страната и столицата ни

Да отнемеш идеологическото послание на един крещящ от лозунги монумент и да го превърнеш в туристическа атракция, исторически спомен и декор за живия, весел и млад съвременен свят, е най-великото отмъщение, което можеш да организираш към едно толкова депресивно време като това на „развития социализъм“. Снимка: Емил Георгиев - Нека бъде нищо!

Да отнемеш идеологическото послание на един крещящ от лозунги монумент и да го превърнеш в туристическа атракция, исторически спомен и декор за живия, весел и млад съвременен свят, е най-великото отмъщение, което можеш да организираш към едно толкова депресивно време като това на „развития социализъм“. Снимка: Емил Георгиев

Там можеше да се танцува. Поне за това мечтаеше онзи, който в началото на деветдесетте беше написал с ярка боя на зацапаната му фасада „Тук ще се танцува“. Скоро след това с ожесточението на освободени роби публично го разрушиха. А днес на мястото на Мавзолея на Георги Димитров не само, че не се танцува. Там просто няма нищо.

Връщам се към уморителната от предъвкване тема за социалистическите паметници, защото скоро и този гигантски железобетонен монумент пред НДК се очаква да изчезне. Май за последно. За най-най-последно. И както обикновено, посягането към скелета му предизвиква поредната вълна от събудени исторически призраци и войнстващи ловци на комунистически вампири. Да го унищожим ли, или да го върнем към нов живот? Да го оставим ли да стърчи еректирал над настоящето ни, мръснишки напомняйки ни за „славното“ минало, или да го демонтираме като купчина старо желязо и безславно да го претопим?

Въпросът около монумента „1300 години България“ и неговото (не)съществуване всъщност е много по-дълбок и сложен, отколкото масово го разнищваме. Покрай него, точно като подредените фигури около Братската могила или Паметника на Съветската армия, стоят в очакване въпросите за историческата памет, за емоционалната зрялост, когато се дискутират символи от една мразена и в основите си деструктивна епоха, за способността да създаваме мостове между историческите периоди и цивилизовано да обуславяме обгрижването им. Приемането на миналото е единственият начин да спрем да живеем в него. Днешното ни настояще ще е минало за тези след нас, а бъдещето се гради сега – с цялата историческа отговорност, за която като общество трябва да сме готови.

Казвам това, защото и аз преминах през своите лични битки относно символите на комунистическата идея, сред които, ща не ща, живях.

ОПЕРНА ГАЛА с РОЛАНДО ВИЙЯЗОН

Някога, когато набързо се реши да бъде бутнат Мавзолея, двайсетгодишното ми тогава сърце подскачаше от радост. Бях израснала с ясното съзнание за фалшивите ценности на социализма и страха от зорко дебнещата навсякъде власт и разбиването на точно този символ ми се струваше празник. Като дете, избягало от къщи и домогнало се до света на големите, следях жалките бомбени опити по телевизията и не можех да се отърва от чувството, че съм свидетел на гръмването на черешовото топче. Толкова много наивен ентусиазъм и толкова малко разсъдък! С майка ми бяхме като на футболен мач – с всеки взрив тя ставаше на крака и със стиснати една в друга длани се молеше този път гробницата на вожда да рухне. Всяка падаща част от фасадата ѝ приемахме с крясък, който се сливаше с десетките подобни крясъци, носещи се наоколо от панелната действителност. Мумията си отиде, теренът беше разчистен, следите – набързо покрити с асфалт.

Преди година и нещо, когато се разхождах в градината пред Народния театър, на мястото на някогашния Мавзолей имаше изложени скъпи коли на една от от най-престижните световни марки за автомобили. Действителността сама си беше намерила най-точната метафора за времето и чувството ни за историчност. Добър или лош, историческият факт беше заменен с нещо като търговски обект. Тренът на историята – заметен под килима на капитала. Около колите се мотаеха няколко момчета с кожени якенца и отегчените им приятелки, вероятно молейки се на ум някога в тоя „скапан и несправедлив живот“ да имат такава кола. Бяха на възраст, която едва ли е консервирала услужливо спомена за Мавзолея на чичко Димитров, така че крачеха върху заритите четири подземни етажа на зловещото комунистическо съоръжение, влачейки лениво обувките си по повърхността на празното настояще.

А можеше да е друго.

Само си представете – вместо да унищожим с мощен исторически лакът Мавзолея на Димитров, ако го бяхме запазили и превърнали ръбатата му сграда в смислен, съвременен монумент! Хайде, бъдете щури в идеите си и мечтайте! Съвсем спокойно мумията на вожда можеше да си седи вътре и да бъде показвана на бъдещите поколения като неоспоримо доказателство за първосигналното и материалистическо мислене на комунистическия диалектик. Вождовете не мрат – дори и мъртви, те не гният, защото идеите им не са подвластни на времето – те са вечни! Телата на великите водители не могат да бъдат погребвани, защото според наивното съзнание на материалистическата идеология нещо съществува, само ако може да се пипне и види. Няма ли го физически, няма го наистина и няма и да го има. Е, Мавзолеят на Димитров можеше да представя точно тази философия по най-категоричния начин. При това, сигурна съм, това щеше да донесе на оръфаната ни държавица доста добри туристически приходи. Пред вратите на съвременната фараонска соц гробница щяха да чакаха на опашка, за да видят свидетелството на едно историческо безумие.

И още да помечтаем!

В залите на Мавзолея можеше да има музей на социалистическото изкуство. Жив музей, не склад за старини, каквито са повечето ни музеи. Можеше да има киносалон с документални филми от онова време. Можеше да има ресторант със социалистическа храна, бели чинии със син кант и грубо обслужване. Можеше да има дискотека с хитове от соца, в която да гостуват световни артисти, за да представят свободната си музика. Можеше да има от ония класически за световните музеи магазини на изхода, в които, освен литература за времето, можеха да се предлагат всякакви сувенири – магнитче за хладилник с Тодор Живков, кухненска престилка със снимка на Димитров, завеси за баня с петолъчки, табуретки с лицето на Ленин… ТОВА щеше да е истинското историческо отмъщение от нас, потърпевшите от онези безумства, към тези, които ни ги причиниха. ТОВА щеше да е истинската историческа равносметка, която на всичкото отгоре щеше да носи чудесни приходи на България и да й даде още една причина да е атрактивна туристическа дестинация (като Унгария или като Албания с нейните открити за туристи бункери). Казусът е точно същият като този за смъртното наказание – нали всички вече цивилизовано смятаме, че по-страшното наказание е дългият живот в затвор, отколкото мигновената смърт? Ето ТОВА можеше да се случи и с мавзолея на Димитров – завинаги да остане да живее с цялата тежест на собственото си безсмислие, която пази историческата памет за социализма/комунизма и заедно с това, съвсем по капиталистически, да ни носи пари! Можеше, ама не стана. И днес на неговото място ама хич не се танцува.

По това време миналата година, като репортер в bTV, правих обширен репортаж за идеите около паметника „1300 години България“. На едно място събрах умни и чудесно обосноваващи се за избора си хора, които споделяха крайно противоположни позиции. За едни той беше грозна скупщина от подтискащи фигури и опасен, ръждясал метал, за други – модерен и недооценен шедьовър. Аз няма да изневеря на вътрешното си чувство за естетика – смятам точно този паметник за грозен. Дори малката ми дъщеря, като беше хлапе на две-три годинки, плачеше неутешно, когато зърнеше снагата на монумента от прозореца на колата и по детски се страхуваше от него. Грозен или страшен, харесван или не – този паметник е факт в историята на страната и столицата ни. Около него има истини, които трябва да се помнят и предават, за да не се забравя безчовечността на онези четиридесет и пет години. И съм сигурна, че присъствието му може да бъде интерпретирано по нов начин в сегашната ни градска среда. Нужно е просто да попитаме младите – тези, които не страдат от историческите ни комплекси.

Някакъв такъв проект се завъртя по едно време из мрежата – паметникът, оглозган така чудесно от времето, е в средата на огромна, модерна платформа за скейтъри.

pametnik NDK-a

Струва ми се страхотно! Да отнемеш идеологическото послание на един крещящ от лозунги монумент и да го превърнеш в туристическа атракция, исторически спомен и декор за живия, весел и млад съвременен свят, е най-великото отмъщение, което можеш да организираш към едно толкова депресивно време като това на „развития социализъм“. При това тези, които растат след нас, ще могат да го виждат и преживяват по своя начин – със знание за историята и адекватна емоционалност. Мисля си, че това е начинът да преживяваме миналото си и да се лишаваме от подобни разцепления на нацията относно болезнени теми-клишета като „братска Русия освободителка“, „хубавото Татово време“ и „турското робство/владичество/иго“ или както там всеки си го нарича.

Защото там, в подножието на еди-колко-си-ъгълния-пето…, под оглозгания скелет на някогашния колос на социалистическия модернизъм, под носа на угнетените, аскетични фигури на историческите ни колоси (според скулптора Валентин Старчев, автор на паметника) и работника над тях все още може да се танцува.


Всичко от Мария Касимова

Ако не минава и ден, без да ни отворите...

Ако не минава и седмица, без да потърсите „Площад Славейков“ и смятате работата ни за ценна - за вас лично, за културата и за всички нас като общество, подкрепете ни, за да можем да продължим да я вършим. Като независима от никого медия, ние разчитаме само на финансовото съучастие на читатели и рекламодатели.

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg

Този сайт използва „бисквитки“ с цел анализиране на трафика и измерване на рекламите.

Разбрах