Найден Тодоров и Камий Тома

Този текст е публикуван преди повече от 3 години

Нека ни свети

Покрай рунтавите вежди на цар Самуил сме на път да си извадим очите

Един паметник, видян от две Българии - слепи една за друга.  - Нека ни свети

Един паметник, видян от две Българии - слепи една за друга.

„Притча за слепите“ – сетих се за тази картина на Брьогел, докато затъвах в коментарите по адрес на Хайтовия Самуил във Фейсбук. Шест слепци вървят и всеки се уповава на предишния. Първият вече е паднал в ямата, вторият го следва, а другите в неведение продължават напред. За наблюдаващите е ясно какво предстои. Заглавието на картината идва от думите на Христос към фарисеите: „Ако един слепец води друг, и двамата ще паднат в пропастта“.

Какво общо има Брьогел с нашата история ли? Нищо. Вторачването в Самуил обаче показва колко много сме заслепени – някои от неудовлетворение, други от пари, трети от власт, четвърти от омраза. Само заслепени от любов няма.

Паметникът още беше покрит с платно, бялото на царските очи още не се беше видяло, но подигравките изригваха в социалните мрежи с пълна сила – то не бяха приказки за Дисниленд, за Ку-клукс-клан, за кич. Да оплюеш нещо, без да си го видял, също не е признак на висока култура, но нейсе.

Когато очите на царя засветиха в тъмното, внушенията на противниците на паметника бяха, че едва ли не баскервилското куче дебне край църквата „Света София“…

ОПЕРНА ГАЛА с РОЛАНДО ВИЙЯЗОН

Действителността обаче е по-различна. Монументът, вдигнат от Александър Хайтов, не засенчва нито Самуиловите войници на Любомир Далчев, нито лъва на Андрей Николов, който бди край вечния огън в памет на Незнайния воин. Не затъмнява и кубетата на „Александър Невски“, както се опасяваха някои. Няма нищо общо със скопската мегаломанщина, както е модерно да се твърди.

Достатъчно ли е това обаче, за да оправдае присъствието му на мястото?

Според критиците му – не. Според потока от хора, дошли да се снимат с него – да. „Прекрасен паметник. Много си е добре“, бяха коментарите през деня. „Зловещо е“ и „Пълен т…к“ се чуваше по тъмна доба, но снимките със Самуил не секваха. Продължават и сега.

Един паметник, видян от две Българии – слепи една за друга. Покрай рунтавите вежди на царя пак сме на път да си извадим очите. На косъм от пропастта сме, но вместо да спрем, се замерваме с обиди и претенции кой е по-по-най.

Много е прав Чавдар Гюзелев да бие камбаната, че лаиците трябва да замълчат, когато става дума за инсталирането на скулптури на знакови обществени места. Че ще се прави паметник за милениума от смъртта на Самуил обаче е известно поне от година, проектът беше общодостъпен. Преди това имаше конкурс и жури, в което освен аматьори по изобразително изкуство, влизат и художници като Греди Асса и архитекти. Накратко, капацитетно мнение има.

Затова нека по-образованите и по-подплатени с културни натрупвания личности не се сърдят на средностатистическите българи. Те може да не са обиколили световните музеи, но имат право на своето харесвам/не харесвам. Имат право и да пораснат в знанието и вкуса си и кръгозорът им да надскочи рамката на Квадрат 500. Имат право да не бъдат слагани под общ знаменател с шефа на НИМ Божидар Димитров. (Впрочем, ето това е наистина кич – да приравниш хората с различно от теб мнение до тази единица мярка за… сещате се за какво.)

За мен паметникът на Самуил е приемлив. Харесва ми, че дразни и не оставя равнодушни. Не отвръщам очи от безумния му, пронизващ поглед – та какъв друг да бъде погледът на човек, за когото със сигурност се знае, че е поръчал да убият по-големия му брат и семейството му и се подозира, че стои зад смъртта на другите си двама братя? Как в очите на владетел, прекарал живота си в битки, да се оглежда душата на дете? Какъв да е погледът на човек, видял ослепените си войници/чеда?

Александър Хайтов си е свършил работата, паметникът му ще бъде оценен истински след време. Така както става с ослепените Самуилови войници на Любомир Далчев. Днес изкуствоведите ги дават като пример за шедьовър. Навремето обаче скулпторът остава неразбран – фигурите били твърде „ръбести“ за тогавашните арт стандарти. Статуята на Климент Охридски в градинката между Университета и Народното събрание също е на Далчев, но той няма шанса да я види във вида, в който я е замислил. Главата и факлите, които държи светецът, трябвало да бъдат посребрени, за да светят. Скулптурата обаче е монтирана след емиграцията на Люмобир Далчев в САЩ и отговорните другари не позволяват да се изпълни заръката му.

Сега е друго време, нека оставим Самуил да ни свети – така, както го е намислил ваятелят му. А ние имаме право да го харесаме или не, да говорим за това и да чуваме аргументите на другия. Защото сме хора и се учим един от друг.

Ако не минава и ден, без да ни отворите...

Ако не минава и седмица, без да потърсите „Площад Славейков“ и смятате работата ни за ценна - за вас лично, за културата и за всички нас като общество, подкрепете ни, за да можем да продължим да я вършим. Като независима от никого медия, ние разчитаме само на финансовото съучастие на читатели и рекламодатели.

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg

ДС

Този сайт използва „бисквитки“ с цел анализиране на трафика и измерване на рекламите.

Разбрах