Летен сезон

Този текст е публикуван преди повече от 3 години

Некултурните събития на 2018-а: от протестите на музикантите до клипа на Азис

Държавата така и не разбра, че виковете срещу нея не са „Кой ще ни даде парииии?!!“

2018-а ще остане като една от годините през това десетилетие, в която не се случи нищо безспорно, нищо обединително в културата. Снимка: Емил Л. Георгиев/Площад Славейков - Некултурните събития на 2018-а: от протестите на музикантите до клипа на Азис

2018-а ще остане като една от годините през това десетилетие, в която не се случи нищо безспорно, нищо обединително в културата. Снимка: Емил Л. Георгиев/Площад Славейков

2018-а беше годината на културните сблъсъци. Не единствената през последното десетилетие, но много показателна. Вместо на безспорни и обединителни събития, тази година бяхме свидетели на противоречия, при това същностни, подтекстови и определящи не просто стойността на културните факти, но и техния смисъл и посока на развитие. И когато правим равносметка за годината, когато класираме събитията, за да ги запомним и оценим, в името на бъдещето се налага да гледаме не само светлата, но и тъмната страна на културата у нас.

Вижте още: ГЛАСУВАЙТЕ: КУЛТУРНО СЪБИТИЕ НА ГОДИНАТА 

Сблъсъците бяха в тълкуванията, в оценката на това, което се случи. Културните реалности най-после се отразиха сред публиката и предизвикаха последващи реакции в социален смисъл.

Примерите са няколко. Започна се с писмото на писателите, в което се изискваше от Министерство на културата да заеме позиция по отношение на репро правата и отчисленията за културните фондове. През февруари това подписано от някои от големите имена в българската литература послание предизвика шумен дебат, който обаче не успя да стане сериозен и ефективен. Беше сведен до просто тълкуване, звучащо приблизително така: „алчните автори искат пари“. И тази обществена реакция беше толкова гръмогласна, толкова непримирима и неемпатична, че наистина успя да принизи разговора за ангажиментите на държавата към творците и творческите институти до обикновена кандърма на чаршията. А проблемът продължава да виси и България продължава да е единствената страна в ЕС, която не се е ангажирала със спазване на законодателството по отношение на репро правата.

Подобен отзвук, макар и по-малко яростен, получи протестът на филхармониците от БНР. Достойният отпор на униженията беше изтълкуван като вик „Кой ще ни даде парииии?!!!!“. А протестът им остана самотен вик, без отговор нито от обществото, нито от държавата. Нищо не се промени в дълбочина.

Би трябвало да звучи като парадокс фактът, че протестите и възмутените писма на творци се приемат като културни събития. Но в нашите условия те безспорно са такива. Много по-културни и много по-съществени от номинациите за академици или от наградите на творческите съюзи. През 2018-а именно в институционализираната, в „официозната“ култура се изяви най-ярко гръмовният поколенчески сблъсък. И докато при предишното поколение той беше творчески, беше борба между авангарда и ортодокса, днес е идеологически. Пропастта е огромна, видима с просто око. От едната страна са неоконсерваторите с антилибералната си риторика, а от другата – носителите на нови идеи, революционни по смисъла си, но само у нас – в другите европейски държави този дебат отдавна е приключил. Оттам иде разривът – Съюзът на българските писатели се прави, че не забелязва новата българска литература, средната възраст на наградените с Годишните литературни награди на СБП е 64 години. Но председателят на това вече очевидно ретроградно творческо обединение издаде стихосбирка, в чийто предговор се громят идеите за толерантност и равнопоставеност между хората. Затова смятам за значимо културно събитие на 2018 и масовото напускане на СБП от някои от най-ярките му членове.

Първата половина на годината трябваше да бъде апотеоз на културните достижения у нас. Трябваше да бъде създадена културна среда, в която да премине българското европредседателство. Всъщност, с изключение на грандиозното изпълнение на „Симфонията на хилядата“ на Малер на финала, нищо от проявите покрай прословутото председателстване на ЕС не беше запомнено. Типично по български, дори символът на приемствеността и сътрудничеството, който трябваше да бележи прехода към австрийското европредседателство – Бронзовата къща – беше открит в София, когато Виена вече е готова да празнува финала на своите 6 месеца.

Сблъсъци, при това титанични, роди и един по-скоро псевдокултурен феномен – клипът на Азис и Цветана Манева. Замислян като обединителен, като мост между елитарната и масовата култура, като превод на езика на толерантността на езика на ежедневието, този клип всъщност не успя да излезе извън рамките на една маргинална естетика. За сметка на това инсталацията „Мастаба“ на Кристо, която надхвърля ежедневните ни представи за изкуство, събуди толкова отрицателни реакции на социално ниво, че влезе в същата полемична парадигма и остана в колективното съзнание повече като предмет на спор, отколкото на събитие с изключителна културна стойност.

Проблемът със сгрешените послания обаче не е проблем на творците. На тях им липсва достатъчна в количествено измерение публика, към която да адресират посланията си. Не е мотивиращо да пишеш и твориш за десетина хиляди души. Толкова е по груби изчисления общата бройка на хората, които целенасочено потребяват изкуство и търсят адекватна културна среда. Около тях гравитират стотина хиляди търсещи, но все още носещи се по течението. Демографският срив е на първо място културен срив. И това се видя много ясно именно през 2018-а, защото тя ще остане като една от годините през това десетилетие, в която не се случи нищо безспорно, нищо обединително в културата. Това може да изглежда като крехко равновесие, но се опасявам, че по-скоро е липса на динамика и мотивация.

Ясно се усеща умората, обхванала българските творци, на които се налага да полагат двойно повече усилия, за да постигнат нещо. Абдикиралата държава, която не разбира, че от нея не се искат просто пари – а активно отношение, вече окончателно оглуша.

Затова и промяната в Закона за авторското право не е събитие, а пристъпване от крак на крак. Нищо не е решено, нищо не е поставено на мястото му. Липсват основни фактори за културното развитие на България. И не говорим само за изкуство, а за култура като начин на живот, като градска и ежедневна естетика, като среда, в която да се раждат идеи и да се създават нови неща.

Ако не минава и ден, без да ни отворите...

Ако не минава и седмица, без да потърсите „Площад Славейков“ и смятате работата ни за ценна - за вас лично, за културата и за всички нас като общество, подкрепете ни, за да можем да продължим да я вършим. Като независима от никого медия, ние разчитаме само на финансовото съучастие на читатели и рекламодатели.

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg

Bookshop 728×90

Този сайт използва „бисквитки“ с цел анализиране на трафика и измерване на рекламите.

Разбрах