Найден Тодоров и Камий Тома

Този текст е публикуван преди повече от 3 години

Неналудни мисли за „Лудовица” на Бойка Асиова

Бойка Асиова, снимка: Миро Златев - Неналудни мисли за „Лудовица” на Бойка Асиова

Бойка Асиова, снимка: Миро Златев

Къпали ли сте скоро в росата на самодивска поляна? Аз се окъпах. Докато четох книгата на Бойка Асиова „Лудовица”. Да, уверявам ви – точно така ми подейства нейната магия. След толкова изкуствени аромати, запрашена градска атмосфера, още по-запрашена езикова среда, след толкова много напудрени книжовни претенции и суетливи салонно-литературни огледала…, тази книга – поредно доказателство за вкуса и дарбата на своята авторка, ми донесе глътка озон. И си спомних един възклик на Стоян Михайловски:

„Има времена, когато ни се струва, че Господ бере черешите една по една, а дяволът ги брули с прът. Всичко обрулихме, дяволи, с дяволите!…”

Ludovitsa-Cover

Бойка Асиова не върви по инерцията на днешните литературни наподобявания и епидермални четива. Тя се втурва назад – към своите корени, към чистия въздух и чистите души на българския югозапад. Прави го последователно, във всичките си досегашни книги – напоследък в „Песните на мама”, „Рецепта за камбана” и „Яловата вдовица” – роман, издаден отново от „Жанет 45” и получил Националната награда на името на Николай Хайтов. Този избор на авторката – да е по-близо до корена, държи литературния й гръбнак красиво изправен. Казвам това без всякакъв патос! Но с много уважение и възторг от света, който създава Бойка Асиова в своите книги. Създава ли?… Може би пренася, защото този свят го има, но сме го позабравили… И – видимо – не само аз съм впечатлена от него.

Ето какво прочетох, че е казал и Анжел Вагенщайн по този повод:

„Обичам текстовете на Бойка Асиова, нейния начин на осмисляне на видимото и невидимото битие человеческо, свежото словесно дихание на нейния роден край. Обичам ги и завиждам – неведнъж съм й го казвал – заради онези нейни пърхащи сто врабчета на чистия и сладостен спомен за планински люде, естествени и първични, с естествените им и първични страсти, със странната им лексика, уж с груби помисли и действия, а дълбоко в душите докоснати от ангелско крило…”

Нека да отгърнем „Лудовица”… Тази книга напомня нареждането на гусла. Какво казва самата авторка за гуслата:

„Инструмент, чието потекло водеше началото си от оная вълча опашка – безкрайната колона на ослепените Самуилови воини, водени от едноокия свой спасител… А добрият свирач може да изтръгне от гуслата звуци, които разплакват и най-коравото сърце.”

Когато пеят и нареждат Пене Копев и старата циганка баба Има, Бойка Асиова додава:

„Боже, каква жалост! Откъде се сбра всичката болка на земята и се изля в един порой, който повличаше всичко живо пред самите порти Господни. И Господ излезе и рече… В тъмното хълцаха гусларите…”

Не казва какво конкретно е рекъл Господ. Оставя изречението недовършено. Но казва повече, като се фокусира върху отклика в душите на гусларите… Впрочем, един от майсторските похвати на писателката: да внуши без афиш, да каже с мълчанието си повече, отколкото казва с думите. А не е ли литературната магия тъкмо в това – да се наситят белите полета на междудумията с оная енергия, която ще уплътни самите думи и ще направи внушението по-изразително и завладяващо?…

Цялата „Лудовица”, всичките тези герои от различни времена и места, направили категориите Време и Място условни, а съхранили главното – човешката си енергия и мъдрост, земност и естественост, ми звучат „като разказа на стари хора, които знаят на този свят всичкото, а на оня – половината…” Тези плътни истории на разказвачката Бойка Асиова са сякаш гребнати от живия живот в Разложкия край, неподправени и истински, запазили вкуса и усещането на един бит и душевна територия, мистични нагласи и доверчиво възприемане на стари човешки пароли за песен и минало, за човешка маса и чешити, които сякаш не говорят помежду си, а баят… Или сънуват наяве? И дали това е пияният Теменугата от Горна Сушица, който всичко е готов да продаде за един ден пиене, но с коня си не се разделя; или е лудата Виктория със старата чанта под мишница, която потънала в своя унес танцува и с вдигната ръка рисува сякаш по въздуха, като с крило на пиле, а от очите и тръгва огън… Предвождана сякаш от самия Св. Антоний – покровителят на лудите, тя обикаля и гробището, където по клюмнали кръстове „чете” и ненаписаните или изтритите мъдри послания… И сближава тоя и оня свят с непреднамерената естественост на лудостта. Или щастливият по природа дедо Войно, „на когото можеше да свърши брашното, дървата, тютюнецът, дните дори. Но детството му няма свършване…” Както няма свършване денят на Сайме и многолюдната й челяд…

Човек общува с всички тези герои на Бойка Асиова, които са толкова автентични, че на места сочната им реч за живота им сякаш прехвърля „браздата” на жанра на късия художествен разказ; нишката на тяхната изповед – като изпредена и боядисана за поредните шарени терлици „рибя кост”, плетени от Сайме, криволичи между суровата откровеност на живото интервю и художественото отсяване и заостряне на погледа към неповторимия детайл – похват, характерен за майстора-разказвач.

Особена балканска енергетика носи вътрешното напрежение на героите на Бойка Асиова, които уж загатнати, щрихирани, уж – редови човеци от градската спирка или селския двор, а всички те сякаш са избягали от паноптикума на една днешна Лудовица, на една „палата № 6”, където всеки твърди, че е здрав (без да го питаш), а всички носят напрежението на света, разпилян на парченца, като скиците на „Жената с име на река”… Но към нея ще се върнем отново. Човечността и земността на тези герои са подкупващи, завладяващи, пълнокръвни и витални – като у оня Зорбас, който може да разпери ръце на брега, за да изиграе не танц, а химн за живота!

Тези кратки български истории, които миришат на чубрица, тютюн и борова смола, на слънце и воля за живот, имат своята оригинална автентична тъкан. В нея се редуват тесните полета на зелено, сиво и червено, следвани от широките полоси на черното – като в оная нашенска македонска черга, чийто модел бабите по този край наричат „облак”. Впрочем, какво по-изразително определение за участта човешка…

Авторката навлиза в различни социални ситуации с разбиране и съпричастност, но без подробности, а по-често с мълчание и загатване. И така внушава повече, отколкото ако беше обстоятелствена. Пестеливо, без всякакъв словесен баласт, с един овладян минимализъм, тя пренася от живота върху хартията неповторими чешити, странници, човеци с почернели нокти и избелени души, реални и мистични едновременно, привързани с невидими нишки към своите корени; баладични – като нова месечина и естествени – като… мента и угнили дренки, като езика, на който сякаш че не говорят, а пеят.

Езикът! Не е възможно да се говори за която и да е книга на Бойка Асиова, без специално да се отдели внимание на нейния език. От него, от песните на мама и на баба, тя е съхранила такава пълнозвучност, толкова красота от регионалното, че това носи допълнителната магия на нейните истории и герои. На места авторката търпеливо обяснява някое понятие, другаде подминава обяснението с убедеността, че „езикът сам се обговаря”, че трябва да е изпъстрен с онези тайнствени, но родни думички, които изобилстват в народните баяния и правят от тях една паралелна реалност – завладяваща и привлекателна, естествено преходна от този живот към другия, за който можем и да не знаем достатъчно, но се досещаме – чрез героите на Бойка Асиова, носещи различните времена и места у себе си… (И кой казва, че само Америка Латина ражда магически реализъм?!) В словесните нанизи на авторката няма нищо чуждо, те приличат на простите мънистени герданчета, които девойчетата носят на шиите си, а по-късно вплитат в косичниците и носиите си. Те са боядисани с тинтява и мак, с лайка и лукови обелки. И са весели, и са пъстри като самият живот. Писателката привнася в своя литературен език тези разноцветни мъниста от родния говор. И си казвам: колко малко години минаха, откак Хайтов ратуваше за съхраняването на диалектите в книжовността ни, а как бързо забравихме тази негова болка за езика… А в съвременната хърватска литература например се счита за чест опазването на щокавското, кайкавското или чакавското наречие. И литература се издава на тях. И специални конкурси се правят, които да поощряват това езиково богатство.

И понеже литературата – това е преди всичко езикът, нека да надникнем в самата книга, където е самоопределена рамката й: „Тези разкази са като баене – нанизано от отделни зърна поплак, ромон, въздишка, шепот, тишина, молитва – накъсано и слято, което прогонва болестта.” Да, тази книга прогонва болестта, проветрява наносите от духовната умора. След книгата излизаме като от „Пейзаж на Рьорих”, както казва един от героите на Бойка Асиова. Излизаме като от скицника или папката на оная „Жена, с име на река”, която бродеше из улиците и на Варна. А аз си мисля, че бродеше из наранените ни души, които се мъчеха да се изправят, а тя – като излязла от една Лудовица, долавяше това и го съхраняваше в тези свои бързи портретни скици, сама не разбирайки, че съхранява и спомена за себе си в нашите разчорлени и неуверени мисли…

Не искам да изляза от росата на тази самодивска поляна, която открих в „Лудовица” на Бойка Асиова. Остава ми утехата, че когато губя пътя към себе си, ще мога пак да се окъпя в тази роса. А на вас, които тепърва ще усетите магията й, просто ви завиждам!…

Варна, Алея на книгата, 2015

Ако не минава и ден, без да ни отворите...

Ако не минава и седмица, без да потърсите „Площад Славейков“ и смятате работата ни за ценна - за вас лично, за културата и за всички нас като общество, подкрепете ни, за да можем да продължим да я вършим. Като независима от никого медия, ние разчитаме само на финансовото съучастие на читатели и рекламодатели.

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg

Този сайт използва „бисквитки“ с цел анализиране на трафика и измерване на рекламите.

Разбрах