Ненаучените уроци от историята – от Распутин до Путин

Може би светът е трябвало да обръща повече внимание на книги като тази, преди да остане вцепенен пред наглото нашествие на кремълския диктатор в Украйна. „Владимир Путин е лъжец, на когото не трябва да се вярва, но чиито думи трябва да бъдат слушани“, казва френският журналист и специалист по руските въпроси Бернар Льоконт в своя труд „Тайните на Кремъл“, в който говори за Русия от Распутин до Путин.

Като журналист авторът е отразявал всички ключови за края на Студената война събития и е публикувал множество книги за комунизма, СССР, Източна Европа, Ватикана и историята на Църквата, търси първопричината за руския империализъм.

В мащабното си изследване Льоконт е потърсил най-важното от характеристиките на диктаторите, които винаги са били предпочитани в Русия, но и е анализирал влиянието на събитията върху съдбата на руския народ. Като започва с Ленин, наследил царете на огромната северна страна, той стига до Путин, който днес държи в ръцете си съдбата на целия свят и строи сценарии за него, също както е правил Сталин. Смъртта на Распутин и екзекуцията на Романови, Голямата чистка на Сталин, Катинското клане, аферата „Феъруел“ и пучът срещу Горбачов – всичко това намира място в „Тайните на Кремъл“. Макар на пръв поглед тези епизоди от историята да са познати, талантливо и със стил Льоконт поставя фрагментите в контекст, като създава плътна картина на нравствения климат и залозите на великите лидери и хората в сянка.

Преводът на „Тайните на Кремъл“” е на Гриша Атанасов.

Предлагаме ви откъс от книгата, предоставен от издателство „Кръг“.

V. Хитлер – Сталин: малко вероятният съюз

Защо водачът на световния комунизъм избра да сключи договор с дявола

Най-важният от уроците на историята е,
че хората не се учат много от тези уроци.
Олдъс Хъксли

Берлин, 12 януари 1939 г. Гостите на фюрера, които преминават през колосалния портал и влизат в главния двор на новото Райхсканцлерство между „Фосщрасе“ и „Вилхелмщрасе“, са впечатлени от величието на сградата. Никой от тях не я е посещавал и за това има основателна причина: само преди няколко месеца тя е била огромна строителна площадка. Четирите хиляди зидари, работили тук денонощно, са извършили истински подвиг. Главната фасада, залата с мозайките и най-вече Мраморната галерия, която е два пъти по-дълга от Огледалната зала във Версай, са проектирани така, че да отговарят на целта, поставена от Хитлер на неговия архитект Алберт Шпеер: да впечатляват гостите му!

На този ден, по време на церемонията по посрещането на дипломатическия корпус, всички посланици, генерални консули, висши офицери и високопоставени чуждестранни служители в Берлин, в официално облекло и парадни униформи, се струпват около Йоахим фон Рибентроп, министър на външните работи, и неговия държавен секретар Ернст фон Вайцзекер. Ръководителите на делегации поднасят почитанията си на фюрера, който е много спокоен, в сив кител и черен панталон. Край монументалния бюфет, зареден с балтийски змиорки и гъски с трюфели по пруски, може да се види и френският посланик Робер Кулондр, който наскоро е пристигнал от Москва, за да наследи своя колега Андре Франсоа-Понсе. Церемониалното му облекло не отстъпва на това на колегата му Невил Хендерсън, представляващ Негово Величество английския крал Джордж VI, току-що завърнал се на поста си след дълго боледуване. Италианският посланик барон Бернардо Атолико също може да бъде разпознат зад големите си очила с рамки от костенурка. Могат да бъдат забелязани и полският представител Йозеф Липски, белгийският посланик виконт Жак Давиньон и, разбира се, апостолическият нунций – монсеньор Орсениго, разпознаваем по поръбеното расо и нагръдния кръст.

Разговорите вървят леко, гостите отпиват мозелско вино, а бюфетът постепенно се опразва. Изведнъж из залата се разнася шушукане. Една необичайна сцена привлича вниманието на всички. В ъгъла на салона канцлерът Хитлер е потънал в разговор със съветския посланик Алексей Мерекалов, личен представител на Йосиф Сталин. Диалогът между двамата мъже, воден чрез преводач, сякаш се проточва. Накрая срещата завършва с топло и продължително ръкостискане, преди фюрерът да напусне залата. Епизодът предизвиква сензация. През целия ден дипломатическите кореспонденти на новинарските агенции по света ще коментират това неочаквано събитие…

Най-добрите врагове в света

Наистина неочаквано. В началото на 1939 г. отношенията между Германия и Съветския съюз не може да се нарекат сърдечни. Двете страни са успели да изгладят многобройните си спорове през пролетта на 1922 г. в Рапало, в рамките на международната Генуезка конференция. Младата съветска държава и Ваймарското правителство, които са идеологически противоположни във всичко, имат неотложна необходимост да преодолеят дипломатическата изолация, на която са ги обрекли болшевишката революция и военното поражение на Райха съответно през 1917 и 1918 г. Така СССР позволява на Райхсвера да заобиколи забраните на Версайския договор, като му разрешава да се обучава на негова територия.

Това безпрецедентно сътрудничество не издържа на параноичния терор, наложен от Сталин в СССР пред тревожния поглед на недоверчивия Запад, и на дестабилизиращата изборна победа на Адолф Хитлер в Германия през 1933 г. Напразно Сталин изпраща личния си съветник Давид Канделаки в Берлин, за да предложи на д-р Шахт, личен съветник на новия канцлер, отношения, които да надхвърлят обикновените търговски договори и да доведат, защо не, до политическо споразумение. Логично, Кремъл предпочита да прави бизнес с Англия и Франция: впечатляващите пътувания до Москва на министър-председателите Антъни Идън и Пиер Лавал затвърждават тази тенденция през 1935 г. в духа на общата съпротива срещу възхода на нацизма.

През 1936 г. Испанската война брутално противопоставя Берлин и Москва при подкрепата им за воюващите страни – националистите са подпомагани от Германия, а републиканците са въоръжавани от СССР. През следващата година антикоминтерновският пакт, подписан от Германия, Япония и Италия на Мусолини, забива още един клин между СССР, люлката на международното комунистическо движение, и Германия, която е начело на борбата срещу болшевиките. И когато през септември 1938 г. великите сили се срещат в Мюнхен, за да спасят световния мир, СССР не е поканен. Жалко е обяснението, дадено от лорд Халифакс, ръководител на британската дипломация, на съветския посланик Иван Майски, който очевидно е бесен:

– Ръководителите на германското и италианското правителство не биха искали при тези обстоятелства да заседават със съветски представители!

Как би могъл Сталин да изпитва симпатии към Хитлер, когато нацистките лидери смятат славяните за „подчовеци“ (Untermenschen), неспособни да се самоуправляват? По същия начин, когато новите господари на Германия разработват концепцията си за „жизнено пространство“ (Lebensraum), как може стопанинът на Кремъл да пренебрегне факта, че те гледат на изток (към Румъния за нейния петрол, към Украйна за нейната пшеница и по-нататък)? И накрая, как двете страни биха могли да преодолеят дълбоката противоположност и кръвната враждебност между своите водачи, дейци и дори население на идеологическо ниво? За Съветския съюз и неговите епигони абсолютният враг, основната заплаха сега е фашизмът! В цяла Европа комунистическите партии, които твърдят, че са за Москва, постоянно обвиняват собствените си правителства – особено във Франция, че се сговарят с „кафявата чума“. Навсякъде, където има комунисти, „антифашизмът“ се е превърнал в норма.

От своя страна нацистките пропагандисти продължават да се представят както в Райха, така и извън него като най-силната опора срещу съветския комунизъм. Под претекст за борба с болшевизма Хитлер започва управлението си, като провежда блицкриг в собствената си страна срещу социалистите и комунистите. През март 1933 г. той обвинява германските комунисти за пожара в Райхстага, за да ги отстрани по-успешно. В речите си, когато фюрерът говори за ръководителите на СССР, той ги нарича „болшевишки свине“!