Необичайното приятелство между Ален Делон и един журналист от „Монд“

Животът на един касапин е за предпочитане пред този на филмовата звезда, смятал Ален Делон в последните си години. Актьорът си отиде от този свят на 18 август. След оттеглянето си от киното през 1997 г. Делон живееше в селцето Души на 2 часа от Париж, далеч от медиите.

„Монд“ разказва за необичайното приятелство между актьора и един от журналистите в редакцията след интервюто им от 2018 г. Делон често му се обаждал, за да споделя моменти от живота си. Тези спомени – често разпилени в дълги монолози от телефонни разговори в неделя сутринта, 61-годишният журналист Самюъл Блуменфелд събира в текст, публикуван в памет на Делон.

В тези разговори, разказва Блуменфелд, Ален Делон често разсъждавал върху „началото на края“.

„Началото на всеки разговор започваше с една дълбока въздишка – разказва журналистът. – Едно „пфф“, което можеше да е израз на умора, раздразнение или просто нужда да си поеме дъх преди началото на монолога. В края на въздишката Делон казваше името ми и след това, убеден в моята самоличност, произнасяше своето с решителност: „Ален!“. Въпреки че използваше уважителното „вие“, тази размяна на малки имена, на която той настояваше, изглаждаше като търсена интимност.“

От известно време актьорът подхождаше към настоящия момент като към последния, сякаш се подразбираше, че няма да има утре, пише Блуменфелд. Често актьорът се връщал към едни и същи хипотези. Първата е свързана с кариерата му, за която Делон често разсъждава като инцидентна:

„Ако бях останал касапин, нямаше да имам толкова много проблеми“, казвал той.

В ученическите си години Ален често сменял училищата, защото бил проблемен ученик. Затова майка му Едит и вторият ú съпруг, собственик на месарница, решават да въведат Ален в бизнеса с месото. Попрището първо му допада, но към 1953 г., когато почти е навършил пълнолетие, започва да му става досадна.

Вторият спомен, който често се прокрадва в неделните разговори, връща лентата съвсем скоро след аферата с месарския магазин, когато актьорът влиза в редицата на морската пехота и е изпратен на бойното поле в Индокитай. Тогава е само на 17 и половина, но получава разрешение от родителите си. Към този период той се връща с противоречиви чувства.

„Може да притеснява много хора, че си мисля, че съм научил всичко в армията, но майната им“, казвал той с гняв и умора в гласа си.

Армията е неговото училище, твърди той, но обучението му продължава още дълги години в киното, когато работи с режисьори като Лукино Висконти, Жан-Пиер Мелвил и Рене Клеман, които той нарича „майстори“. Понякога споделял отвращението си от презрението, с което съвременно общество се отнася към младите мъже като него, изпратени да се бият във войни, за които не знаят нищо.

Рядко Делон бил в настроение за срещи в офиса си в Париж, който журналистът от „Монд“ описва като „мавзолей“ заради десетките снимки на вече отишли си кинозвезди като Роми Шнайдер и Жан Габен.

„Той бе избрал да живее сред мъртвите – пише Блуменфелд. – Всъщност първият въпрос, който ти задаваше, беше: „Губил ли си някога свой близък?“. Положителният отговор се посрещаше с облекчение – означаваше, че споделяш поклонението му към мъртвите.“

Разбира се, по стените били подредени и множество спомени от кариерата на самия Делон, включително моменти от снимачната площадка на „Самурай“ или „Басейнът“. Заставайки пред тях, актьорът казвал:

„Виждате ли, човекът на снимките не е толкова по-различен от този, който стои пред вас“.

Но хората в компанията му трябваше да си мислят точно обратното, отбелязва журналистът. Не му било приятно, че е наричан „най-красивият мъж на планетата“ и „ангелско лице“, смята Блуменфелд. Че не е просто поредното красиво лице, става ясно още от първия му голям филм „Под яркото слънце“.

„Делон имаше уникален начин да превзема пространството – пише Блуменфелд. – Той влизаше в стаята и я трансформираше. Неговата арогантност и гордост му помагаха в това, както и умението му да се поставя перфектно пред камерата. Напрежението, което пораждаше присъствието му – понякога дискретно, винаги изтънчено, начина, по който се държеше и изглеждаше… Бяха достатъчни за зрителя да осъзнае, че това е феноменът Делон, невиждан досега и невъзможен за имитация.“

Оттеглил се от суетния свят в дома си в Души, Делон обмислял да напише мемоарите си. Имал дори готово заглавие за книгата: „Нищожността на земните неща“ (L’Insignifiance des Choses). Никога не я започва, твърди Блуменфелд.