Необикновената жена Мария Монтесори

„Децата са гости в един голям дом, които питат накъде да тръгнат“, ще каже тя в началото на ХХ век. Но дотогава има доста време. Защото в началото на пътя си и тя е била дете, и тя се е чудела накъде да върви…

Мария Монтесори е родена през 1870 г. в южната част на италианската провинция Анкона, в градчето Киаравале. Дядо ѝ по майчина линия е човек с образование – рядкост за онова време, поради което и майка ѝ е с либерални възгледи – също рядкост. Отрано тя възпитава дъщеря си така, че момичето да разбере, че макар и да е жена, трябва да има смелостта да тръгне по свой собствен път. Бащата Алесандро обаче е далеч по-консервативен. Като офицер участва в борбата за италианската независимост, след което е назначен за министър в обединена Италия. През 1865 г. семейството се премества в столицата на новата италианска държава, където Мария тръгва на училище.

Римските училища обикновено са мръсни, студени и като цяло неприятни за децата. Учителите „изпяват“ уроците си пред класа във формата на монолог. Италианските момичета в по-голямата си част са обучавани от домашни учители, за да станат добри домакини и майки. Но Мария има други интереси, влекат я математиката и природните науки. Стреми се към различно бъдеще от това на връстничките си. Самоуверено и дори нахално настоява пред баща си да бъде записана в училище, в което се изучават природни науки, където обикновено постъпват само момчета. След дълги ожесточени кавги той отстъпва и я записва в техническото училище. По време на обучението ѝ там има само още едно момиче.

Следващата крачка е следване и за Мария това е нещо напълно естествено. Мечтае да стане инженер, а не учителка – по онова време учителството е едва ли не единствената професионална реализация, отредена за момичетата. Баща ѝ е категорично против следването на природни науки, настоява Мария да стане учителка, но за жената, която по-късно ще промени образованието в голяма част от Европа, това е нещо, която тя не може да приеме. Само не и учителка!

Алесандро пак трябва да отстъпи пред огнения характер на дъщеря си. С отличните си бележки от училище тя лесно си осигурява студентското място в медицинския факултет в университета в Рим. Нещо невероятно за една млада италианска жена. В цяла Европа по онова време е необичайно жена да посещава университет. Ако изобщо са допуснати да следват, жените предпочитат хуманитарните науки като изучаването на езици или история. Студентката по медицина Мария Монтесори спада към съвсем незначителното малцинство жени, обучаващи се за лекарки. През 1890 г. сред студентите в Италия има само 132 жени. Висшето образование е за мъжете, а пък медицината – още повече. Според ширещото се обществено мнение жена да иска да стане лекар е не само нещо недостойно, но и граничи с перверзията.

В края на XIX век не са малко професорите, които „научно“ твърдят, че мозъкът на жените е по-малък от този на мъжете, затова жените трябва да си стоят вкъщи, а не да учат. Има и други обществени нрави, които спъват обучението ѝ: например не може да отива сама до университета, задължително е придружавана от баща си, просто по онова време не е прието жените да вървят сами по улицата. А в залата за лекции може да влезе, чак когато мъжете седнат и останат свободни места.

Колегите ѝ – както студентите, така и преподавателите, често открито демонстрират презрението си към жената, дръзнала да се занимава с медицина. Отказват да говорят с нея, смятат, че като представител на другия пол тя излага професията на лекаря.

Има запазени писма, в които Мария признава, че е почти готова да прекрати следването си. И точно когато уж твърдо е взела решение да се откаже от медицината, един ден по пътя към дома си минава край група просяци, до които вижда малко дете, което си играе с парче червена хартия. То е с протрити дрехи и босо, но сякаш мизерията изобщо не го смущава, детето е погълнато от свой собствен свят и напълно отдадено на играта с хартията. Нещо от тази гледка остава дълбоко у Мария. Дали това е способността на детето да се изолира от заобикалящата го бедност и да се концентрира върху играчката? Или пък открива у него потенциал за обучение? Сама не знае кое толкова много я е впечатлило, но стига до извода, че хората се нуждаят от мисия. Имат ли я, останалото става маловажно и преодолимо. Решава да продължи следването си. И ако състудентите ѝ се подиграват, това само я окуражава да върви напред.

Така през 1896 г. се дипломира като първата жена, завършила медицина в университета в Рим и като една от първите жени лекарки в Италия. Най-сетне баща ѝ разбира колко забележителна дъщеря има. Не след дълго тя публикува първите си научни студии по медицина, отваря собствен кабинет и започва работа в болницата „Сан Джовани“.

Но изведнъж започва да се увлича по нещо съвсем различно – защита на женските права. В цяла Европа жените нямат право да гласуват, нямат право да се кандидатират за обществена служба, не могат да имат собственост, просто са граждани втора класа. В този мъжки свят против искането на жените за право на глас се изважда следния довод – ако се сдобият с правото да гласуват, тогава какво ще е следващото, което ще поискат: може би да пушат? Но както обикновено става, отпорът поражда още по-силен отпор и в Италия, както и в други европейските страни, женското движение печели все по-голяма популярност. Организират се конгреси, на които като говорителки се канят прочули се в различни области жени. Сред тях е и 26-годишната Мария Монтесори. Чете лекции в университета в Рим и привлича вниманието с тезата си за необходимостта от сексуална просвета на жените.

Избират я за заместник генерален секретар на група, бореща се за правото на глас на жените в Италия. Дейността ѝ се разширява и на международен терен, като я канят за оратор на конгрес в Берлин. В речта си се застъпва за работещите жени, настоява за еднакво заплащане при еднакъв труд. Езикът на речите ѝ е силно емоционален, словото ѝ – завладяващо, фактите – неоспорими. Това ѝ печели много почитатели. Освен това Монтесори държи на външния си вид – вместо да крие женствеността си, винаги е облечена така, че я подчертава. За всичко това се иска кураж и Мария го притежава.

Един берлински журналист пише за нея:

„Тя има нежността на жена и силата на мъж“.

Но Мария е раздразнена от това определение. Пише на баща си:

„Няма да позволя на никого да описва женския ми чар, искам да върша сериозна работа“.

След връщането си в Рим открива мястото, където може да върши тази сериозна работа. Постъпва като лекар в психиатричната клиника към университета. Това включва и посещение на заведения за психично болни. Там се среща с деца със затруднения при обучението, наричани „идиоти“ и прокълнати да носят завинаги тежката си съдба. Ужасена, търси начин за противопоставяне, за промяна на условията, в които са поставени децата. Убедена е, че тези нещастни създания трябва да бъдат включени отново в обществения живот, че имат нужда от място в цивилизования свят, където да не са отделени от другите и да не са зависими от тях.

По онова време става директор на новоучредено училище за деца с умствена изостаналост. Поста дели с млад лекар на име Монтесано. Двамата заедно търсят начин да подобрят условията на живот на питомците. Мария установява, че не всички деца са с еднакво развитие, че някои са способни на забележителен напредък. Тези, които имат прогрес в развитието си, праща на изпити в държавни училища, без да казва, че идват от заведение за деца с умствени проблеми. Противно на всички очаквания, част от децата вземат изпитите, някои дори по-добре от нормалните деца от страната.

Мария приема успеха като естествен, много повече е развълнувана от лошите резултати на децата, които би трябвало да нямат никакви проблеми, които се считат за здрави и нормални. Щом децата с умствена изостаналост се оказват еднакво добри с останалите, тогава какво означава това за обучението в обикновените училища!

Мария Монтесори в Рим през 1913-а. Снимка: Асоциация „Монтесори“

През 1901-ва, на 30-годишна възраст, Мария решава да се посвети на децата в обикновените училища. Причината за това се крие и в личния ѝ живот, където също има драматично развитие. Само най-близките приятели на Мария и Монтесано знаят, че двамата живеят заедно. Съжителството им е прекалено смело за времето, уговорили са се, че заради кариерата си, и то най-вече тази на Мария, ще останат в отворена връзка, вместо да се женят. Ако се оженят, доктор Монтесори ще трябва да стане сеньора Монтесано, а в началото на ХХ век всяка сеньора е длъжна да се откаже от професията си и да се отдаде на дома и семейството. Омъжените жени не работят, те трябва да раждат и отглеждат децата си.