Неофит Бозвели: Не влиза в руската политика да ни върне свободата, а да ни превърне в роби

Социалистическата историография упорито и последователно успя да изтрие от хрониките почти всички данни и доказателства за пагубната роля на Русия по българските земи преди Руско-турската война от 1877-1878 г. Имперските щения на жадната за завоевания източна империя, наричаща себе си „Новата Византия“, продължили поне век и половина преди разпада на Османската империя, бяха затрупани под лозунги за вечната българо-руска дружба. Руските императори не са били водени от мотивацията за освобождение на „братята славяни“. Целта им е била друга.

През 1844 г. един от хората, чиято заслуга за формиране на българска нация в средата на ХІХ век, е неоценима – Неофит Бозвели, пише писмо до Високата порта, в което изразява желанието си българската църква и образователни институции да получат самостоятелност и да не зависят от гръцката църква. Тази негова неуморима битка, водена заедно с Иларион Макариополски, се увенчава с успех и в крайна сметка води до първия проблясък на активно национално самосъзнание, довел и до национално самоопределение. Заедно с това обаче Неофит Бозвели разкрива и вредите за България от руските завоеватели, воювали с Османската империя много пъти, без никакво намерение да помагат на „братята славяни“.

В диалога си „Мати Болгария“ Бозвели казва, че кърджалиите не са нанесли толкова пакости на българите, колкото руските набези в Турция.

„Добруджа опустяла и край Дунавът градища и села съсипани и през Балканът дору до Черно и Бяло море! То е все рушка политика! А в Бесарабия, Молдавия и Влахия заселени, горките си рожби!“

Антируските му позиции водят и до ареста му – през 1845 г. той е задържан в Истанбул по настояване и с участието на руския посланик Титов, който отстоява политиката на Русия, противопоставяща се на движението за еманципиране на българите от властта на Царигрдската партиаршия. Бозвели е заточен в Света гора, където умира три години по-късно.

Голяма част от ръкописното наследство на Неофит Бозвели е разпиляно след смъртта му. Освен монасите, за изчезването на негови ръкописи носи отговорност и руският консул във Варна Александър Рачински. Това потвърждава и бъдещият Доростоло-Червенски митрополит дякон Григорий, в чиито ръце издъхва Бозвели. Със своята критичност към руската политика Бозвели е „неудобен“ дори четвърт век след смъртта си. Затова русофилски настроеният Васил Друмев публикува през 70-ге години на века „Мати Болгария“ с ключови съкращения, в които са изтрити всички споменавания на Русия.

През 1964 г. проф. Ванда Смоховска – Петрова публикува книгата си „Неофит Бозвели и българският църковен въпрос (Нови данни из Архива на А. Чарториски)“. Тя излиза като издание на Института за литература при БАН под редакцията на един от най-големите български историци – академик Димитър Косев.

В книгата си тя публикува част от новооткрити документи върху борбата на българите за църковна независимост през един кратък период от четири години (1844 – 1848). В тях се съдържат редица нови сведения както за Неофит Бозвели Хилендарски и за дейността между първото и второто му заточение, така и за Иларион Макариополски, Константин Огнянович, Г. С. Раковски и други български възрожденски дейци.

В изданието, което предизвиква огромен шум в историческите среди, но така и не става популярно сред обществеността, е публикуван „Обширен меморандум на Неофит Бозвели – първото му изложение до Портата след пристигането му в Цариград в края на август 1844 г., подадено на 1 септември (12 септември нов стил) 1844 г.“. Това е първата публикация на този меморандум, който явно е бил унищожен в оригинал, но е открит от проф. Смоховска – Петрова във френски превод, направен от дипломата Чайковски в Истанбул и приложен към негов рапорт от 26 септември 1844 г.

Категоричните изявления на Бозвели по повод руската политика по българските земи нямат нужда от допълнителен коментар.

Предлагаме ви да прочетете извадки от изложението:

Изложение на архимандрит Неофит до Високата порта

Цариград, края на август 1844 г.

Нашите деди, които са живеели под мирното отоманско господство, са били винаги жертви на гръцката и руската политика. Едните са се стремели при всеки удобен случай да ни направят свои съучастници и да ни въвлекат в своите планове и дори да ни направят гърци, ако това би било възможно, вторите са се стремели да ни направят свои привърженици, като едноверци и еднородци, говорещи на славянски език, проповядвайки ни, че те полагат усилия да обединят всички славяни около Руската империя, правителството на която ще ги покровителства. За тази цел Русия във всичките си войни срещу Отоманската порта в стремежа си да напредва все повече към центъра на България заявяваше, че като закриля всичките славяни, тя иска да ги освободи от отоманското иго и им предлага своята подкрепа.

Ние отбелязваме, че тези руски обещания са оказвали въздействие върху умовете на славяните по времето на Екатерина и че нашите братя, които не са разбирали руските намерения, са се радвали, и признаваме, че също сме изпитвали това чувство по времето на Александър и на войната срещу Портата през 1807 и 1810, когато руските войски нахлуха в България отсам Дунава. Ала след завземането на Русчук, Свищов, Ряхово и други крайдунавски градове, когато генерал Кутузов и други преселиха българите, живеещи в тези земи, във Влахия на отсрещния бряг на Дунава, без дори да им оставят необходимото време да вземат със себе си своето имущество, когато те опожариха бедните им къщи с всичко в тях, без никакво внимание, нито милост към тези славяни, на бащите на които са обещавали, че Русия желае да възстанови славянската народност и да я закриля – ние започнахме да се съмняваме.

Очите ни се отвориха за същността на руската закрила едва по времето, когато нашите сънародници в Молдавия и Влахия, оставени без всякаква подкрепа и съчувствие, са били принудени след сключването на мира да се завърнат всеки в родното си място и да издигнат сами своите къщи върху пепелищата. Тогава ние разбрахме, че съвсем не влиза в руската политика да ни върне свободата, а по-скоро да ни превърне в роби и да ни подчини под своята власт, което ние не бихме понесли.

Същия път следваше гръцката политика, чиито привърженици гърци започнали да правят съзаклятия срещу великодушната Порта, която ги зачиташе повече от верните ѝ българи. Портата им предоставяше голяма политическа власт не само в княжествата Молдавия и Влахия, но още по-голяма тежест им даде в самата Империя.

(…)

След гърците дойде втора немилост за българите в момента, когато избухна руската война срещу Високата порта, тъй като всичко, което се беше случило в 1810 с дунавските българи, се повтори с още по-голяма ожесточеност през 1828-1829 с жителите от Сливенския, Ямболския и Карнобатския Балкан и други места чак до Адрианопол, на които русите обещаваха и потвърждаваха същите уверения, каквито са давали на нашите бащи. Те измамиха много прости хора, неспособни да проникнат в руската политика, нито да знаят, че европейските обстоятелства не позволяват да стане това, а и лишени от възможност да останат в родните си места; въпреки всичко те подтикнаха българския народ, от една страна, с привличане чрез народността и, от друга страна, чрез омраза към Високата порта, всичко това с цел да предизвикат враждебни действия и преследвания срещу мюсюлманите, за да се проявяват като техни врагове, та след сключването на мира българите да бъдат принудени от турските преследвания да се преселят в Бесарабия под руско господство, където им обещавали големи облаги и дружеска закрила. Българите се оставиха да бъдат въвлечени и повече от 20 000 семейства от околностите на Адрианопол, от Балкана и от крайдунавските земи се преселиха. За да може този проект да успее по-добре, увлякоха дори адрианополския митрополит с обещание да му дадат висок сан в Русия.

Намирайки се по това време в Свищов, аз бях изпратен от Мухафис Нури ефенди паша в Сливен, за да узная за съдбата на тези българи и да ги отклоня, ако е възможно, от това преселване отвъд Дунава, но всичките ми усилия да попреча на бягството на адрианополския митрополит не оправдаха надеждите на многото приятели и привърженици на Високата порта. Трябва да се добави, че генерал Дибич беше взел предпазни мерки за преминаване на българите през Джакдже Томарова, прехвърлянето им на руска земя и да се попречи на тяхното завръщане. Но когато стигнаха в Бесарабия и видяха колко безплодна е там земята, поискаха да преминат във Влахия, едва тогава с големи мъчнотии и при нечовешки обноски към тях Русия ги остави да се завърнат.

Като искаха да подтикнат населението от Горна България към изселване, русите спечелиха владиката от Враца, който избяга през Ряхово в Букурещ с цялото си имущество. Населението не съжаляваше за заминаването на владиката, когото мразеше.

Българите изпратиха двама жители от Враца в Константинопол, за да молят Портата да ги покровителствува срещу гнева на Ибрахим паша от Видин, като заявиха в същото време, че се подчиняват напълно на властта на Високата порта. Това събитие се случи в 1830 г.

Българите, които бяха избягали във Влахия, доведени до крайна нищета, замолиха също Високата порта да се завърнат в отечеството си. Те бяха посрещнати с човечност и внимание от турското правителство и от османлиите – веднага щом пристигнали в Русчук, Саид Мирза паша от Силистра ги снабдил с всичко, от което са имали нужда – храна, добитък, материали, каруци за превоз и т.н.

Тогава жителите край Дунав и от Балкана разбраха коварството на руската политика, скрито зад привидното приятелство, зад думите за народност, религия и закрила. От това време датира нашето убеждение за злонамереността на руските подстрекателства.

(…)

Известно ни е също така, че княз Воронцов, губернатор на Одеса, по предложението на натурализираните в Русия българи е отпуснал четири държавни стипендии на Одеския лицей за младите българи, които идват от Турция. Родителите, като съвсем не предвиждат лошите последствия от това обучение в чужбина (в Русия), продължават да смятат тези действия за спасителни и благотворни. В този момент там се намират повече от двадесет млади българи, които са напуснали наскоро страната си. Повечето от тях се намират там вследствие на внушението на гръцкото духовенство изобщо и по-специално на митрополитите, които искат на всяка цена да внушат на българите, че руският император е единственият закрилник на Източната църква. Гръцкият патриарх и цялото духовенство не престават да се хвалят с това, че русите били склонни да признаят тяхното превъзходство в случай на нужда. Русия добре познава тази слабост на гърците и добре умее да ласкае тяхното честолюбие; вследствие на това никой духовник, монах или който и да било друг не може да стъпи на руска земя, без да има специалното разрешение на патриарха.