Неотъпкана пътека до ръба на света

От каменните улици в едно отдавна оглушало от пустотата си селце през август тази година тръгна фестивалът „Неотъпкана пътека“. За концертите от 3 до 6 август всички улици в Ковачевица водеха към малкия салон на местното читалище „Светлина“. Пред залата подобна глъчка вероятно е имало преди много години за някоя сватба, а в събота вечерта в нея се намериха места за над 100 души –  за „Квартет за края на времето“ от Оливие Месиен.

Часове преди тази навалица Ковачевица свикваше с оживлението – символичната ширина на улиците, отвъд чиито ръбове започват пропастите, но и величествените пейзажи, се стопи съвсем от автомобилите на прииждащата публика. Но на пришълците Ковачевица не им се стори като края на света, който се бяха подготвили да чуят по-късно, защото преживяха малък апокалипсис в селата, през които върви „неотъпканата пътека“ към фестивала – там къщите започват буквално от шосето и имаш чувството, че шофираш през трапезариите и спалните на местните хора.

Пейзажите край Ковачевица. Снимка: Диляна Димитрова/Площад Славейков

Главната улица в малкото село. Снимка: Диляна Димитрова/Площад Славейков

Тази маса видимо е преживяла много. Снимка: Диляна Димитрова/Площад Славейков

Може би най-сниманата улица в Ковачевица – но и ние не можахме да ѝ устоим. Снимка: Диляна Димитрова/Площад Славейков

Улица в Ковачевица, която е „отъпкана“ отдавна – но по нея тепърва има да вървят ценители на класическата музика. Снимка: Диляна Димитрова/Площад Славейков

Август е, следобедът на годината, както казва Георги Господинов, но Ковачевица не спеше – а съботният концерт започна далеч преди обявеното начало. От отворените прозорци на столетните къщи се носеха гласовете на цигулки, чело и кларнет, репетирайки „Квартета за края…“ на Месиен. Кратките музикални  пасажи звучаха като съвършена част от безгрижното цвърчене на птиците и насекомите под открито небе. Чул я е навярно и самият Господинов на връщане от една църквичка нагоре в гората над селото. Писателят бе сред гостите на „Неотъпкана пътека“ – и в този слънчев ден, на това така отдалечено от светската суета кътче, може би дори той е изоставил теориите си за „физика на тъгата“, защото Ковачевица в събота вечер преди концерта представляваше самата „физика на щастието“.

Къщата вляво е на ръба на търпението в очакване на своя спасител. Снимка: Диляна Димитрова/Площад Славейков

А тази къща е случила на „братя“. Снимка: Диляна Димитрова/Площад Славейков

Преди да дойде ред за „…края на времето“, в читалище „Светлина“ прозвучаха не така „апокалитични“ композиции от Прокофиев и Брамс. Брамс дори бе като покана за танц – и не след дълго децата, доведени от родителите си на концерта, затрополиха своите хлапашки „танци“ на балкона в залата.

Произведението на Оливие Месиен е наречено от специалистите „най-неземно красивата музика на ХХ век“, но не е изпълнявано често. Авторът го е създал като военнопленник по време на Втората световна война. Комбинацията от инструменти е необичайна – пиано, цигулка, виолончело и кларинет – това били наличните инструменти в лагера, а премиерата била в една мразовита вечер на 1941 година в барака № 27, където в публиката със затворниците седят и германски офицери от управата на лагера. Посвещението на творбата гласи: „В почит към Ангела на апокалипсиса, който вдига ръката си към небето, съобщавайки: не ще вече да има време“ от откровението на св. Йоан.

В читалище „Светлина“ изпълнението на Лора Чекоратова (пиано), Георги Вълчев (цигулка), Христо Танев (волончело) и Вангел Тангъров (кларинет) бе по-скоро обещание, че край на времето няма. Концертът бе тържество на същата онази божествена симфония, част от която сме всички ние – и музиканти, и публика. Виртуозно изпълнение на това необетовано от този вид музика крайче на вселената – красиво преживяване, еманация на лукса за градския ценител на класическата музика.

„Квартет за края на времето“ от Оливие Месиен в изпълнение на Лора Чекоратова (пиано), Георги Вълчев (цигулка), Христо Танев (волончело) и Вангел Тангъров (кларинет)

Писателят Георги Господинов сред публиката в читалище „Светлина“

След тази кулминация публиката се отдаде на дребни и „по-отъпкани пътеки“ на удоволствието – малките семейни кръчми в Ковачевица. Ние успяхме да оценим „дуета“ на Веско и Сузи, майстори на кулинарната класика.

Кафето при „Веско и Сузи“ е най-добро в комбинация с пържени филии. Снимка: Диляна Димитрова/Площад Славейков

Веско и Сузи, която не оставихме да облече „сватбената си рокля“, когато я поканихме за снимка. Снимка: Диляна Димитрова/Площад Славейков

А на сутринта, преди да тръгнем обратно към София, пихме кафето си в близост до масата, където е седял доскоро един друг писател – Георги Данаилов (1936 – 2017). Нито ние, нито който и да било като че ли не посмя да заеме мястото, над което е поставена табелката „Това е масата на Георги Данаилов“.

Духът на Георги Данаилов не си е тръгнал от Ковачевица. Снимка: Диляна Димитрова/Площад Славейков