Неписаната театрална конституция

Старият Бил Шекспир е направил много неща. Едно от тях е, че е накарал публиката да се интересува що за човек стои начело на страната. Страната, разбира се, е Англия. Човекът заема трона. И векове след Уил от Стратфорд драматурзи и сценаристи продължават да се занимават с голямата му тема. Без значение дали ще гледаме „Божията чест“ на Ануи, „Да изиграеш краля“ с Иън Ричардсън като зловещия Франсис Ъркарт (вдъхновил образа на Франсис Ъндърууд от американския сериал „Къща от от карти“), „Речта на краля“ или „Трагедията на крал Чарлс ІІІ“, авторите продължават да ни представят живота на може би най-популярното семейство в света.

През 2006-а Хелън Мирън изигра Елизабет ІІ във филма „Кралицата“. Сюжетът се въртеше около ужасната година, в която бе загинала принцеса Даяна, а скръбта за нея се беше превърнала в негодувание срещу предполагаемата безчувственост на бившата й свекърва. Тогава монархията във Великобритания преживя нещо като криза. Сценарият на Питър Морган има огромен успех, а Хелън Мирън получи „Оскар“ за главна женска роля. Тя е едва ли не по-царствена от истинската кралица и човек лесно започва да вярва на филмовото внушение, че с тактичността си Елизабет е спасила Короната.

„Аудиенцията“ вече не се играе в Лондон – а у нас, в рамките на инициативата на Британския съвет „Нашънъл Тиътър Лайв“, на 29 януари бе прожектиран запис на представлението в един от салоните на „Синема сити“. Предстои още една прожекция, последна – на 11 февруари. Режисьор на „Аудиенцията“ е номинираният за „Оскар“ Стивън Долдри („Часовете“).

Питър Морган ни представя друга страна от живота на Нейно Величество. Написал е пиеса за редовните седмични аудиенции, по време на които министър-председателите информират суверена си за текущата политика и се надяват на насърчение и – може би – на по някоя вдъхновяваща дума. Текстът е едновременно трогателен и забавен. Хелън Мирън отново поема ролята си от 2006-а. Нейната кралица е изискана, овладяно тревожна и донякъде безпомощна пред понякога комичното поведение на министър-председателите си. Уилсън е невротичен. Чърчил е достолепна, лицемерна и малко смешна останка от Средновековието. Браун е надут. Мейджър – досадно неуверен. Блеър, разбира се, е републиканец, но все пак благоволява да е добронамерен към учтивата си домакиня. Тачър е абсурдно властна, което поставя въпроса коя от двете жени в стаята е истинската кралица. Героинята на Мирън се опитва да намери мила или поне неутрална тема за разговор с всеки от амбициозните политици, дошли на аудиенцията. Вярва в конституционната си мисия и в своето меко влияние. Обича съпруга си. И мрази да е настинала. Всъщност кралицата понякога се държи като майка, почти психотерапевт или пък изповедник на правителствените шефове: на пръв поглед спокойна жена, криеща чувствата си, за да изслушва, да се шегува и може би, само понякога, меко да наставлява. Самата тя е малко учудена, че е „херцог на Нормандия и лорд на Ман“ (британските традиции наистина са странни).

На записа от Театър „Гилгуд“ се чува как лондонската публика се залива от смях, разпознавайки окарикатурените характерности на своите водачи. Но това не е злободневна история, не е пиеса, която ще остарее бързо. Между разговорите с на теория подчинените й, а всъщност почти всемогъщи премиер-министри, дамата на трона си спомня момичето, което някога е била. Елизабет не е очаквала, че баща й ще стане крал и че самата тя ще бъде наследничка на това досадно, макар и почетно бреме. Но чичо й е абдикирал и всички в семейството е трябвало да поемат своя дял от задълженията. Тя невинаги е приемала ролята си. И вътре в себе си все още носи нещо от онова дете, което, за разлика от толкова други, не е мечтало да бъде принцеса. Разбира се, тук се проявява свободата на драматурга. Удоволствието за нас остава от изпълнението на този остроумен текст, поверено на прекрасната Хелън Мирън. Дори най-заклетият републиканец не би имал против да е поданик в страна, където тя царува.

Интересно е доколко българската публика се идентифицира с кралицата и нейните министър-председатели. Английският хумор си има почитатели по цял свят, а специално английският политически хумор е пир за ценители. Но възприемането му зависи и от нещата, които знаем или не знаем за прочутата неписана конституция и ролята на обичаите. Нашият обществен живот е подчинен на съвсем други закономерности. И все пак, може би нещо от опита на двете фигури върху нелепо жълтите кресла в Бъкингамския дворец да преодолеят церемониалната дистанция е вълнуващо и за нас. Питам се – дали тези редуващи се сцени с умоляващи, суетни и бъбриви герои, сменящи се пред погледа на сякаш вечната Елизабет, не са вдъхновени от Киплинговото стихотворение „Мъртвият крал“: „в един миг те разкриват пред него живота си, поздравяват и си тръгват“, а през това време монархът „управлява така, сякаш не управлява“. Всяка следваща аудиенция е по-уморителна за кралицата и по-увличаща за публиката, защото това е много премерено литературен театър.