Неподражаема в превръщането на ограниченията в предимство

Известна с авангардните си идеи и смелите си експериментални решения, Мариела Гемишева е оригинален артист в областта на модния дизайн, пърформанса, инсталацията и обекта. Преподавател в дисциплина „Моден проект“ в специалност „Мода“ към Националната художествена академия, Гемишева вярва, че в модата трябва да избираш, а не да се подчиняваш. Провокацията е съществен елемент в нейните работи, а според американския куратор Роджър Коновър, тя е „неподражаема в превръщането на ограниченията в предимства”. Книгата ѝ „Време и стил. Контури на историята на модата през XX век“ извежда в хронологическа последователност основни етапи и характеристики на модата като социокултурен феномен, отчитайки динамиката на нейното развитие през целия ХХ век.

Премиерата на изданието е на 5 февруари от 18 ч. в столичната галерия „Структура“, с участието на Ива Янкулова, чието лице украсява корицата на изданието. Събитието ще бъде съчетано с моден пърформанс.

Предлагаме Ви откъс от „Време и стил. Контури на историята на модата през XX век“ (изд. „Колибри“).

1970 – 1979 Антимода

1. Модата на 70-те години: между haute couture и prêt-à-porter

И през 70-те години висшата мода – haute couture – остава безспорен авторитет и център на модната индустрия. Но все пак да напомним, че като резултат от динамиката на живота и обществените процеси през 60-те години се появява и постепенно доминира новата форма на модата – prêt-à-porter (готово облекло), предлагаща дрехи с добро качество на разумни цени за активното ежедневие. Заедно с развитието на масовата култура и след изобретяването на изкуствените материали prêt-à-porter постепенно превзема доверието на все повече и повече клиенти. От 1973 г. дизайнерите на prêt-à-porter два пъти в годината представят в Париж сезонните си колекции. А след средата на 70-те години такива колекции се показват в Милано и Ню Йорк, Лондон и Токио. И все пак строгата система на haute couture, оформена още в края на ХІХ век от Чарлз Фредерик Уорт, както и преди продължава да властва и столицата все още е Париж.

Моменти от изключителна важност за 70-те години са не само натуралистичният хипи стил и уличната мода. Ив Сен Лоран още през 50-те (годините на сътрудничество с Диор), вдъхновен от облеклото на парижките екзистенциалисти, събиращи се в малките кафенета, представя скандална колекция, създадена в така наречения уличен стил. Миниполите и небрежните безманшетни панталони завоюват сърцата на младите интелектуалци. Влиянието на субкултурите (хипари, пънкари, скейтъри, байкъри и др.) се оказва толкова голямо, че на практика успява да доминира във външността на съвременния човек през последните десетилетия на ХХ век. Цялата сложна йерархия на модата, сложила на върха на пирамидата недостижимата haute couture, е готова да се срути.

2. Дрехата на 70-те години: форми и тенденции. „Лошият вкус е най-добрият вкус“

„Бързо десетилетие“ в модата са 70-те години – развитията рязко се променят. Сблъскват се или мирно съседстват противоположни посоки, така че декадата изглежда някак хаотична, неподчинена на определена тенденция. Началото на десетилетието все още унаследява стила на хипи движението – със свободата, близостта до природата, естествените материи на облеклото. Втората половина на десетилетието вади наяве диско стила, полиестера и изобщо изкуствените материи. Нека хвърлим поглед върху полата през 70-те години. Пълната доминация на мини през втората половина на 60-те е разколебана; появяват се широко приети версии на полата в миди и макси дължини. Най-разпознаваемият панталон на 70-те е с ниска талия и крачоли, които се разширяват от коляното надолу (bell bottom pants); носят ги всички – жени и мъже, младежи и хора на средна възраст. Могат да са от всякакви платове, материи и цветове. Широчината на панталона при глезените е запазена марка на 70-те (едва към края на десетилетието панталонът силно се стеснява).

Също запазена марка на 70-те години е костюмът (тип гащеризон) от една част с цип на гърдите и колан на кръста: jumpsuit – буквално „костюм за скачане“, за танцуване. Разпространена сред мъже и жени, тази дреха печели със своята практичност и удобство, но особена популярност тя придобива като сценично облекло на Елвис Пресли в концертите му през 70-те – богатите и пищно орнаментирани версии на jumpsuit и досега са неотменима част от образа на „Краля“.
За дамското ежедневно облекло по това време са характерни удължените ризи с колан на кръста и понякога с широки ръкави; също актуална тогава е и туниката, наследство от хипи стила. Засилват се влиянията на чужди култури, а оттам – и нарастващите етноелементи в дрехите. Бодитата и целият бански също са хит на 70-те години. Яките на ризите – и за жените, и за мъжете – са удължени и отчетливо разширени. Тенденцията на „унисекса“, започнала от 60-те години, се развива и продължава и през 70-те. Това се вижда не само от факта, че специфичните форми на дрехата през 70-те имат и мъжки, и дамски версии и са еднотипни по стил, но и от това, че мъжката дреха например е ярка, многоцветна, ризата обикновено е пищно щампована, а широчината и пъстротата на вратовръзката са задължителни.

Друга запазена марка на 70-те години са обувките на платформи и отново те са предназначени както за мъжете, така и за жените. Към края на десетилетието са из – местени от чехлите с ток и оголена пета.

Симптоматичен за 70-те години е филмът „Треска в събота вечер“ (1977), чрез който Джон Траволта се превръща и в икона на десетилетието. Той демонстрира (чрез известния си бял костюм) още една тенденция в облеклото на 70-те: завръщането на мъжкия костюм от три части – сако, панталон и жилетка. Този вид костюм отмира почти веднага след края на десетилетието, но заедно с широката яка на ризата, извадена над реверите на сакото, остава в историята на модата като емблема на дизайна на 70-те години или поне на една от неговите водещи тенденции – диско стила.
70-те години са и десетилетие, което придава нов културен статут на кича. Един от основните лозунги по това време гласи: „Най-добрият вкус е лошият вкус“ („The best taste is bad taste“). И действително по това време попартът и модата едновременно са във възторг от пъстрия, пластмасов и лъс – кав свят на „прахосническото“ общество. Тази по-скоро антимода, отколкото мода, се храни от еклектизъм, диско блясък, етнокич и несъразмерностите на всякакви противоположни влияния. Майстори на стилизираната еклектика и на естетическата експлоатация на кича по това време са Жан-Пол Готие, Вивиан Уестууд и др.

3. Субкултурният пънк и висшата мода: Вивиан Уестууд

Ако знаменитият филм „Треска в събота вечер“ въплъщава диско стила на 70-те години, точно обратната тенденция се проявява в пънк стила, също толкова характерен за края на десетилетието. Полиестерите, пищните разцветки, ламето и изобщо лъскавината и изкуствеността на диско модата намират своята противоположност в пънка.

Субкултурата на пънка е зародена в края на 60-те и началото на 70-те години на ХХ век в САЩ, Англия и Австралия. Субкултурата е изначално свързана с пънк рока – висока и агресивна разновидност на рока, обикновено изпълнявана от малки групи – вокал, китари, електрически бас и шумни ударни инструменти, в традицията на гаражния рок от 60-те и пъб рока от 70-те години. Пънк рокът е и тясно свързан с изкуството на Анди Уорхол и менажираната от него група „Велвет Ъндърграунд“.

Идеологията на пънк движението е насочена към отстояване на индивидуалните свободи, неконформизма и дори анархизма. Пънк е смятана за предимно лява по политическата си ориентация субкултура, макар че платформите не са винаги изяснени и се характеризират с множество противоречия. Безспорно е, че пънк движението е в тясна връзка с икономическата криза през 70-те години, но е твърде разнородно. Да се постига съзидателност чрез безпорядък е в сърцевината на пънк активизма.

Сигурно най-популярната и разпознаваема черта на тази младежка субкултура е външният вид на пънкарите, а оттам и явление като пънк модата с особен акцент върху пънк прическата, която със сигурност е предизвикателна и ясно забелязваща се. Раздърпаните кадифени джинси, прокъсаните тишърти, износените кожени якета са важни елементи във визията на групата „Секс Пистълс“, емблематична за пънк стилистиката. В случая е много интересно да се отбележи, че членовете на групата са облечени от техния мениджър Малкълм Макларън, тогавашен партньор на английската дизайнерка Вивиан Уестууд, по това време притежателка на модния магазин „Let It Rock“ в Лондон.