Свидетелства за Руско-турската война за пръв път на български

142 години след Освобождението на България все още не познаваме достатъчно добре детайлите от грандиозните събития по време и след Руско-турската война 1877-1878 година. Повлияни от художествената литература, попаднали в капана на идеологически подмени, понякога мултиплицираме неточна версия на историята. А истината е достъпна и би трябвало да я ценим. Днес обменът на информация в света е улеснен и архивите са живи.

Книгата, която издателство „Книгомания“ представя на пазара в навечерието на 3 март, е един от ценните източници за онези години. Познаваме кореспонденциите на Макгахан, голяма част от националната ни митологема се крепи на неговите свидетелства за зверствата, придружаващи войната. Той е един от първите чужди кореспонденти в центъра на военните действия. Но освен него има и други репортери, останали непознати за българския читател повече от столетие. Един от тях е кореспондентът на „Бостън Джърнал” – американският писател и журналист Едуард Кинг (1848 – 1896). Той оставя следа в отразяването на войната не толкова с фронтовите си дописки, колкото с осмисления и аналитичен текст за преживяното на Балканите, включен в появилата се на американския книжен пазар през 1885 г. книга „Европа в буря и покой”.

В нея Едуард Кинг представя една добре премислена и „изчистена“ от емоции хронология на войната – от стъпването на русите отсам Дунав до подписването на Берлинския мирен договор. Показателни в това отношение са редовете, посветени на император Александър ІІ, на великия княз Николай Николаевич, на генералите Радецки, Драгомиров, Скобелев, Гурко, на редовите казаци и войници.

Специално внимание заслужава и способността на автора да предаде красотата на българската природа, уюта на българските домове, специфичния и неповторим облик на възрожденските градове (Свищов, Търново, Габрово, Русе), скромността и трудолюбието на българите. Едуард Кинг успява да долови дори такива щрихи от многоликото ежедневие на войната, които често убягват на професионалния историк, като песните на руските войници, смеха на девойките, наредили се с кобилиците си за вода, „парфюма на розите“, стоицизма и твърдостта на пострадалите от набезите на башибозука, плача и тъгата в очите на търсещите спасение бежанци.

Завладяващо са представени радостта от Освобождението, благодарността към освободителите, надеждата и вярата, но и страха на българите от неизвестностите на бъдещето.

Младият американски журналист впечатлява и със стремежа си да сглобява отделните фрагменти от армейския живот в една мозайка от събития и човешки съдби, която възпроизвежда по неповторим и по своему завладяващ начин цялата картина на сблъсъка между Османската империя и Русия.

Предлагаме ви част от публикувания за пръв път откъс от книгата на Кинг, който излиза като отделен том под заглавие „Руско-турската война през погледа на един американски журналист“.

Някои от ярките и героични моменти от Руско-турската война са все още прекалено пресни в съзнанието на всички и затова не е необходимо да се впускаме в подробности. След появата на Сюлейман паша на сцената махалото сякаш се връща в ущърб на кръстоносния поход на русите. Превземането на Ловеч от турците; походът на генерал Гурко до Йени Загра и превземането на града; поражението на новосформираната българска опълченска дружина в Стара Загора; отстъплението на Гурко към северните склонове на Балкана; укрепяването на проходите Шипка и Хаинкьой; ужасяващите зверства, извършени от турците над беззащитните ранени руси; неочакваното преображение в страховита военна сила на румънската армия, до неотдавна обект на подигравки и подценяване; обсадата на Плевен с чудовищните загуби и дълго проточилите се несгоди – всичко това отекна силно в цяла Европа, а ехото достигна чак до Америка. Русите вече бяха започнали да упражняват своя суверенитет в България, бяха обявили закони, освобождаващи християните от омразни данъци, бяха премахнали десятъка и постепенно изземваха позициите на турските власти, когато ожесточеният отпор, който срещнаха пред Плевен, промени изцяло характера на кампанията. Посочва се, че загубите на русите, в т.ч. убити, ранени, болни и пленени, по време на военните действия на 19-и, 20-и и 28 юли и в голямата битка на 31 юли при Плевен възлизат на повече от 10 хиляди души. Героичният генерал Скобелев – един от малкото военни гении в руската армия – сътвори чудеса от храброст в тези боеве, но уви, напразно.

Критиците, които твърдят, че при своя десант в България руснаците вярват, че турците ще окажат слаба съпротива, са напълно прави. Русите прекосяват Дунава с недостатъчно войски и понеже през първите седмици на кампанията виждат много малко турци и срещат незначителен отпор, си въобразяват, че могат да стигнат портите на Константинопол след някоя и друга престрелка.

Плевен е не само голяма изненада; той е истинска катастрофа. В Румъния са буквално вцепенени от ужас при новините за поражението на русите, но в резултат на тази вест настъпва пробуждането на храбрия румънски народ, който проявява неподозирана енергия. Когато се очертава възможността русите да бъдат смазани, техните сили в България да бъдат откъснати от Дунава, а турците – да пресекат голямата река и да нахлуят в княжествата, които за дълго са били независими от тях, румънското правителство се отзовава на спешната необходимост от действие. В това време русите лагеруват в отбранителна позиция и настояват за нови 100 хиляди войници, които скоро потеглят от Русия. Позициите при Плевен бяха силно укрепени и оборудвани с артилерия; кавалерийските роти бяха изпратени на отделни експедиции с цел блокиране на проходите през Стара планина, а русите бяха силно окуражени от неуспеха на турците да подемат по-съществена офанзива. Междувременно императорът на Русия квартируваше по най-скромен начин в малкото село Горна Студена и понасяше лишения и неудобства благодарение на своя чудесен нрав и на характерното за него пълно отсъствие на капризи. Сюлейман паша, който се изправи застрашително на прага на Шипка, се опита, макар и напразно, да лиши русите от техния контрол на Балкана, предприемайки над сто отчетливи щурма за по-малко от седем дни.

С края на месец август 1877 година положението на русите се подобри. Бяха се съвзели от отпора, оказан им при Плевен; владееха позициите си в Стара планина; идваха подкрепления, а военните операции се подновяваха със завидна действеност. Руско-румънската армия, командвана от румънския княз Карол I, лагеруваше пред важните позиции при Плевен и устоя на яростно нападение на Осман паша в последния ден на август. Това беше една от най-кръвопролитните битки в цялата кампания. Русите и румънците се сражаваха с отчаяна смелост, а Осман, който беше очаквал да изтласка врага от всичките му позиции, се видя принуден да признае пълното си поражение.

Септемврийските боеве при Плевен са знаменити и са ярко доказателство за храбростта на турците, русите и румънците. Рядко в историята на този век е имало такива упорити и ожесточени полесражения. След окупацията на Плевен през юли Осман паша бе успял да превърне едно обикновено село в отлично оборудвана крепост, гъмжаща от редути и окопи. От време на време руската вълна се надигаше срещу тези внушителни отбранителни съоръжения, за да се отдръпне отново и отново. Скобелев вложи цялото си сърце в героични, но безразсъдни усилия за пробиване на турската фронтова линия. На 11-и септември се осъществи голямо руско нападение на Плевен. Временният успех обаче бе последван от пълното поражение на дивизиите на Крилов и Криденер. Тази „битка сред мъглите“ беше описана от очевидец като една от най-вълнуващите и ужасяващите в цялата война.

„По протежението на възвишението при Радишево – написа блестящият и храбър г-н Макгахан, който бе орисан да не преживее изнурителната кампания и почина в болница в Константинопол, – руските оръдия бяха в действие, а около тях притичваха фигури, едва видими от дима, по странен начин оптически увеличени от ефекта на мъглата, докато от нея не изникнаха топчиите, като исполини, и самите оръдия – и те увеличени и деформирани, досущ като огромни, недодялани чудовища – от чиито гърла една след друга изскачаха огнени топки.

Имаше моменти, когато тези проблясъци осветяваха всичко около тях – тогава оръдията и топчиите се открояваха с плашеща отчетливост, аленоогнени, като че обагрени с кръв. После отново потъваха в мъглявите сенки. Грохотът на битката се надигна и усили, докато стана страховит – като неспирен рев на разбунено море, което се блъска о скалистия бряг насред гръмотевична буря; рев, примесен със странните, неземни звуци, отекващи на борда на кораб, който води отчаяна битка със стихията.“

В боевете през този ден великолепните бойни качества на генерал Скобелев прибавиха още блясък към неговата и без това феноменална репутация. Няма препятствие, което да го обезкуражи; нищо не може да го уплаши. Дори след като русите са спрени от страшния пожар в турския редут, Скобелев сплотява изоставащите и ги връща към фронтовата линия на врага; сабята му се чупи на две, докато прескача един окоп; конят му е застрелян току под тялото му и той пропада в окопа, но се изправя бързо на крака с мощен възглас и накрая повежда масата хора през окопа, през вътрешната и външната му стена и насипа – и от там ги извежда към редута.

Този малък епизод коства на Скобелев две хиляди мъже, убити и ранени – или една четвърт от цялата му щурмова част. Невероятният начин, по който той успява да се предпази, потвърждава убеждението на неговите хора, че е покровителстван от висша, магическа сила. В следобедните часове на 12-и той търпи поражение. Редутът, който е отвоювал на ужасяваща цена, е изоставен от русите, които са изправени пред непреодолима сила, а Скобелев излиза от последната битка с дрехи, потънали в кал и мръсотия, с прекършена сабя, с усукани еполети, с лице, почерняло от барут и дим, с кръвясали очи и прегракнал глас. Когато го питат за причината за провала, той казва, че не са му изпратени подкрепления, и добавя:

„Не обвинявам никого. Такава беше божията воля“.

Междувременно румънците са овладели и държат редута, но щурмът на Плевен като цяло е трагичен провал. Този щурм, само за няколко дни боеве, е коствал 20 хиляди души.

Румънската армия не разполага с хирургическа помощ и ранените са оставени да умират поради липсата на грижовни ръце. Руските медици и санитари са недостатъчни пред лицето на това нечовешко напрежение, а войниците изтръпват от страх при мисълта за ужасите на предстоящата зимна кампания. Загиналите, изоставени на бойното поле, са обезобразявани от турските наемници, а ранените – подлагани на най-зверските жестокости, преди да издъхнат.

В края на септември никой не би пророкувал, че русите ще успеят да изтласкат турците от тяхната твърдина, а враговете на Русия смело обявиха пълния провал на кампанията за облекчаване на положението на християните на изток. Главната квартира на руското командване остана в Горна Студена, където руският император работеше активно, посвещавайки сутрините на текущите събития, като разполагаше само с малка свита от петдесет офицери. Трудеше се до късно през нощта и изискваше да го будят при пристигането на телеграми от столицата – макар това да ставаше дълго след малките часове.

В началото на октомври руските подкрепления вече бяха в България, но Осман паша също получи допълнителна военна сила. Скоро имперската гвардия влезе в сериозна схватка с врага, чийто резултат беше овладяването на позиция, която завърши обсадата на Плевен. Четиристотин единици обсадна артилерия бяха разположени околовръст на града. Скобелев поднови предишните си смели действия; генерал Тотлебен провеждаше обсадата със забележително умение; руската кавалерия, която обикаляше пътищата на юг, сложи ръка на продоволствията, от които Осман паша се нуждаеше за гладните си войски.

В началото на ноември стана ясно, че дължината на обсадната линия е 30 мили, окупирана от армия с численост 120 хиляди.

Есента премина в зима; страданието беше повсеместно, във всички армии; лошото управление на руските лагери допринесе съществено за увеличената смъртност сред русите. През ноември се проведе походът на генерал Гурко към Стара планина; мащабното и изпълнено с опасности преминаване на Балкана; евакуацията на Етрополе от турците и най-накрая, през декември, последният голям опит на турската армия да пробие обсадата, страховитият сблъсък с русите и румънците и последвалите преговори за капитулация.

Запасите на Плевен бяха на изчерпване. Императорът и неговата свита бяха спешно извикани на възвишението край Радишево, откъдето наблюдаваха неуспеха на Осман паша да си осигури свобода на действие. Опитът за пробив на руско-румънската линия отне около шест часа и коства на турците 5000 убити и ранени и 30‒40 хиляди пленници. Руските загуби в тази последна битка бяха само около 1500 души. Турският командващ получи големи комплименти от великия княз Николай и от целия личен състав, както и от румънския княз Карол I, за доблестната отбрана на Плевен. Твърдеше се, че според Осман паша генерал Гурко е отслабил фронтовата линия на обсадата, вземайки със себе си голям брой войници за похода си през Балкана. Говореше се също, че турският генерал е получил недвусмислена заповед да води боеве през линията на обсадата, независимо от загубите.

Статистиката на въоръжените сили, публикувана по онова време, сочи, че Русия и Румъния са разполагали реално със 119 хиляди войници и 558 оръдия. Силите в Стара планина са наброявали 30 хиляди войници и 162 оръдия. Армията при Лом, командвана от руския престолонаследник, е разполагала със 73 хиляди войници и 432 оръдия, а силите в Добруджа и Източна Румелия включват 38 хиляди войници и 440 оръдия. В Западна България турците са разчитали на 92 хиляди войници и 132 оръдия, като посочените числа включват армията на Осман паша, пленена от русите, а към тях се добавят и нередовни части с около 4000 войници, които извършват голямата част от обезобразяването и клането над ранените. Турските сили в Стара планина са наброявали около 22 хиляди войници, 76 оръдия, известен брой мортири, орда от фанатична нередовна войска и накрая – 135 хиляди войници в Четириъгълника и в Добруджа с 386 оръдия и кръгло 60 хиляди нередовна войска.

Към този момент английското обществено мнение е силно настроено срещу Русия и във Великобритания постоянно се пророкува, че на русите никога няма да се удаде да прекосят Балкана към тучните скатове на Румелия, макар и да изглежда, че са преодолели най-силната съпротива в настъплението им към турската столица.

Плевен падна на 9 декември 1877 година. Русите постигнаха победа в Азия. Сюлейман паша беше претърпял тежко поражение при своя щурм срещу войските на престолонаследника, а турската столица се вцепени от ужас. Новият султан трябваше да изиграе фарса на откриването на турския парламент. Той изнесе тронно слово, като че беше същински конституционен суверен; използва умерен тон относно бунта на неговите провинции и даде израз на скептицизма си, че те биха имали успех да се изтръгнат изцяло от неговия контрол.

Междувременно сърбите отново се хванаха за оръжието и енергично притискаха обезверените и пречупени турски сили по границата. Европа не беше склонна да посредничи в полза на съхраняването на Турция, въпреки че Англия направи всичко в рамките на своя интерес да подсигури такова посредничество.

На връщане руският цар мина през Букурещ, получавайки там много радушен прием, а след това през градовете на Южна Русия се отправи към Санкт Петербург, където в Казанския катедрален събор бе посрещнат от митрополита и застана пред големия олтар, за да благодари за победата, която изглеждаше вероятно да спомогне за освобождението на славяните. Внушителните церемонии продължиха няколко дни. Императорът почете стогодишнината от рождението на своя чичо Александър I и отиде да се поклони на гробовете на своите деди, целувайки всяка от мраморните светини.

Специални възпоменателни плакети, излети по повода, бяха поставени върху гробовете. Цяла Русия тържествуваше. Княз Горчаков отбеляза, че ако Англия иска война, трябва да я обяви, а ако желае мир – трябва да почака: лаконично и много хладно определение на ситуацията в онзи момент, което вероятно би послужило като чудесно обобщение и на ситуацията през пролетта на 1885 година.

Зимната кампания на русите в Стара планина и преминаването ѝ е незабравим военен подвиг. Свирепите виелици, скъсването на понтонните мостове на Дунава – които бяха единствената връзка на русите с продоволствената им база – неефективността на транспортната система, трудностите при прекарването на хиляди треперещи от студ турски пленници през обширните равнини, недоимъкът, който се появи в Русия като естествена последица от провеждането на войната – всички тези обстоятелства даваха доста надежди на враговете на Русия, които сега усилено се подготвяха да попречат на презрения северняк да бере плодовете на своята енергия и смелост. Настъплението на генерал Гурко през Балкана, спускането на юг, изненадата и отчаянието на турците – всичко това е описано от блестящите кореспонденти, които придружаваха войските, от хора като Милет и Макгахан. Генерал Гурко се спусна към град София, където бе посрещнат от хиляди жители, водени от свещеници с хоругви, разпятия и фенери. Един от свещениците носеше поднос с хляб и сол. За първи път от 1434 година се случваше християнска армия да престъпи зад стените на древния град. От Константинопол имаше нареждане за опожаряване на София и взривяване на джамиите, но заповедта не бе спазена. А и нямаше време подобен план да се осъществи. Междувременно сърбите се поздравиха с успех. Пограничният град Ниш се предаде. Генерал Гурко поднови настъплението към Константинопол, Пловдив беше изоставен – същият Пловдив, който можеше да бъде окупиран през август 1877 година, ако русите имаха достатъчно сили да разбият натрапника Осман паша, когато той за пръв път се появи в Плевен.

Героичната смелост на Фуад паша се оказа напразна: турската армия под неговото командване беше разгромена и разпръсната. В същото време през прохода Шипка настъпи генерал Радецки, армията на Сюлейман паша беше унищожена и се чуха предложения за примирие. Гърция бе разбунена: имаше въстание в Тесалия. Европейска Турция се топеше като „рядък, безплътен въздух“. Одрин бе следващият град, изоставен от турците, и докато преговорите за мир едва-едва вървяха напред, русите бързо и уверено достигнаха до портите на османската столица. Турските войски бяха съсредоточени при Галиполи. Сърбите и черногорците добиха нова дързост и печелеха битка след битка.

Турция в Европа вече не беше нищо повече от здание, надупчено от куршуми, неспособно да се отбранява.