POTO

В „Площад Славейков“ пишат хора, а не изкуствен интелект.

Непознатият спасител на българските евреи

Всеки, който посегне на български евреин, анатема ще провъзглася от този амвон!, произнася на празнична литургия екзарх Стефан

Екзарх Стефан, глава на Българската православна църква, благославя цар Борис III. Снимка: ДА „Архиви“, оцветена от „Roral Bulgaria in Colour“ - Непознатият спасител на българските евреи

Екзарх Стефан, глава на Българската православна църква, благославя цар Борис III. Снимка: ДА „Архиви“, оцветена от „Roral Bulgaria in Colour“

Биографията на Стоян Попгеоргиев Шоков от Широка лъка, останал в родната история като екзарх Стефан, е сравнително добре известна на българската общественост. Подробностите обаче са важни. Той е ренесансова личност в пълния смисъл на думата – потомствен революционер, учител, деец на македоно-одринското революционно движение, подпоручик от ШЗО, преподавател в Цариградската духовна академия, доктор от Женевския университет, протеже и следовник на екзарх Йосиф.

Сладкодумен оратор, според някои – бонвиван в частния си живот. Твърд привърженик на Запада с неговите демократични ценности, който обаче открито критикува политиката на Фердинанд за влизане на страната на страната на Германия в Световната война, което налага за известно време да напусне страната – отива в Швейцария да прави докторат. Скоро след абдикацията на монарха става софийски митрополит. По чудо оцелява в атентата в „Св. Неделя“, когато край него рухва куполът на храма, докато служи, загиват или са ранени стотици присъстващи. Божията десница отклонява опасността от владиката – макар и да е предмет на многобройни слухове сред светското общество, Стефан Софийски е изключително и дълбоко вярващ, златоуст оратор по думите на съвременниците му и успява да увлече миряните към Бога в своите въздействащи и много търсени проповеди. Печели уважението и благодарността на цар Борис III – „заслужава най-големия орден“, казва царят – поради своята находчивост – изобретява процедура, която води до де факто признаването на католическия брак на царя с Йоана Савойска без повтаряне на ритуала по православен маниер, което би предизвикало гнева на Ватикана – на входа на „Ал. Невски“ свещеник посреща двойката, благославя я и дава причастие. Стефан извършва и кръщението на царските деца. Широките му контакти в обществото, включително и сред дипломатите в София, го превръщат пар екселанс в политическа фигура от голям магнитуд.

Най-важните години от водачеството му в Софийската митрополия преминават в сложна политическа обстановка. Търновската конституция постановява:

„39. Българското Княжество отъ църковна страна, като съставлява една неразделна часть отъ Българската църковна область, подчинява се на Св. Синодъ – Върховната духовна власть на Българската църква, гдето и да се намира тая власть. Чрезъ последнята Княжеството съхранява единението си съ Вселенската Въсточна Църква въ всичко, що се отнася до догмите на верата“.

Макар и да е фактически суспендирана през 1943 г. като следствие от преврата през 1934 г., църквата запазва своята особено важна роля през годините, а на духовенството – висше и редово, се гледа като на част от държавния апарат. Статутът и ролята на българската църква са постоянно на вниманието на най-висшите кръгове на управлението. В дневника на Богдан Филов например е отделено значително място на въпроса за въздигането на ранга на църквата от екзархия в патриаршия, нещо, което Св. Синод иска неколкократно през годините. От неговите записи става очевидно, че въпросът е определен като особено важен от царя, който вижда една бъдеща патриаршия като допълващ елемент на вече установената династия с православен характер. В годините на войната обаче въпросът за патриаршеския статут се преплита и даже е изместен в дневния ред на църквата от борбата с антиеврейското законодателство и през 1943 г. – въпроса за спасяването на българските евреи.

Именно по тези съображения, свързани с огромната обществена роля на православието в Царство България, реакцията на Филов и правителството срещу позицията на църквата по еврейския въпрос има съвсем различен характер от начина, по който се адресира подписката на Пешев от 10 март и 43-мата народни представители, които я подкрепят. На 24 март, само две седмици след нейното изготвяне, управляващото мнозинство от 114 присъстващи се събира и подкрепя единодушно правителството, което се отнася следователно и до неговата политика. 66 души гласуват „за“ бламирането на Пешев, 33 против, а 11 се въздържат. След гласуването става и устна разправия между Филов и Пешев, при което последният заявява на министър-председателя, че „ще се разкайва“ заради делата си. В дневника си Филов описва сцената подигравателно, което отразява натрупалата се през годините лична неприязън към Пешев, който се явява център на вътрешната опозиция в управляващото мнозинство и често е спирачка за копнежите на Филов да управлява без второ мнение.

На 26 март, вече на заседание на Народното събрание, е гласувано официално и свалянето на Пешев от поста на под-председател. Защитават го единствено близките му приятели и депутати от опозицията. По време на заседанието Тодор Кожухаров, в желанието си да се хареса на Филов, припомня мнението на Петко Стайнов от предишни дебати и заключава (със задоволство), че Филов се е превърнал не в „кротък диктатор“ (по мнението на Стайнов), а в „истински“, което до голяма степен отразява нарастналото влияние на министър-председателя, който де факто управлява групата на мнозинството в парламента по всеки един въпрос и прокарва закони по своя преценка. Законите се носят за утвърждаване в Двореца направо готови. По повод връщането на указа за закона за многодетното семейство, който Борис III намира за особено проблемен, в дневника си министър-председателят записва, че царят е силно сърдит и нервиран от съдържанието му, напомняйки по този повод, че и Законът за защита на нацията (наречен в записа „закон против евреите“), е гласуван без да е въобще съгласуван с него – „Ако (го) бил чел предварително, и с него нямало да се съгласи. Изобщо Габровски вършел прекалени работи“ – описва Филов реакцията на Борис III по повод опита на Габровски да прокара указа за силно контроверзния закон, съдържащ расистко определение за „българското семейство“, което би извадило от обхвата му семейството и децата на Борис III, включително и престолонаследника Симеон.

Съпротивата от църковните среди срещу „антиеврейския закон“ и репресивните политики обаче не може да се адресира по подобен начин като при свалянето на Пешев от поста му. Ситуацията е деликатна, тъй като се очаква Църквата да играе важна роля в интегрирането на „новоприсъединените земи“. При навлизането на българската армия и администрация в Македония например Стефан е изпратен в Скопие, за да отслужи Великденска литургия на български език. Допълнително ситуацията се усложнява и от факта, че митрополит Стефан е близък с Борис III и с ключови личности от неговото обкръжение – например секретаря на царя Павел Груев.

Както и Теодоси Даскалов (внук на Бачо Киро) и повтаряйки в някои отношения линията си от Първата световна война, в началото на Втората Стефан твърдо застава на позиции против сближаването с нацистка Германия. Пророчески звучат записите в дневника му от април 1942 г., където той риторично пита:

„Къде е културата, голямата цивилизация на германския народ, щом той се оставя да го командва лудият му фюрер?“.

Стефан без каквото и да е колебание публикува серия от статии против нацизма в пресата, значителна част от които са спрени от цензурата, която без двоумение ги класифицира като „антиправителствени“.

В годините на Втората световна война Софийската митрополия се превръща, по силата на убежденията на своя ръководител, във влиятелен опозиционен център, който открито критикува редица действия на властта и идеологията на нацизма. Отговорът на правителството е недвусмислен – макар и в дневника на Филов да няма нито ред по въпроса, Радиото и проправителствените вестници непрекъснато го нападат, владиката получава серия от официални предупреждения, че ще бъде подведен под отговорност за „антиправителствена дейност“.

Именно под въздействието най-вече на Стефан Българската православна църква застава категорично срещу Закона за защита на нацията (наричан от всички „антиеврейския закон“) в края на 1940 г. Църквата провежда широка кампания срещу закона и създава общо пет документа, насочени срещу неговите разпоредби и идеология. БПЦ съвсем не е сама в тази си кампания – срещу ЗЗН излизат редица обществени дейци като Димо Казасов, депутатите Тодор Поляков, Никола Мушанов, Любен Дюгмеджиев, Иван Петров, Никола Сакаров, множество граждански организации – в това число адвокатският съюз, лекарският съюз, граждански комитети, писателски групи, десетки граждани от цялата страна с телеграми до Народното събрание, всевъзможни комитети.

На 15 ноември 1940 г. своето становище срещу закона внася официално в парламента и Светият синод на БПЦ. В дебатите, предхождащи приемането на становището, най-ярко изпъкват именно изказванията на Стефан, който директно заявява, че „в България не съществува еврейски въпрос… евреите са добри, лоялни, коректни граждани и с гордост и родолюбие носят българското поданство… на фронта се явяват като истински патриоти. Законът е една морална конфузия“. Църквата, според Стефан, е длъжна да се яви защитница на „гонените без вина евреи“. Прави силно впечатление политическият характер на всички изказвания на Стефан, които без изключение могат да се класифицират, даже от днешна перспектива, като либерално-демократични по своя характер. Въпреки съпротивата обаче, ЗЗН е приет с огромно мнозинство, след което на евреите са отнети редица основни граждански права, започват конфискации на имуществото им, принудени са да носят станалата днес легендарен символ на онова време жълта давидова звезда върху горната дреха. Създадено е „Комисарство по еврейските въпроси“ под ръководството на яростния антисемит Александър Белев, обучаван в Нацистка Германия, една от основните задачи на което ведомство е да прокара политиката на нацистите за „окончателно решение“ в България. Именно то представя на правителството за одобрение и станалата печално известна спогодба „Белев – Данекер“, която предвижда и впоследствие стартира депортацията на 20 000 евреи. Тъй като тези от Беломорска Тракия и Македония са доста по-малко, станалата невъзможна бройка е допълнена с 8 хиляди евреи – български граждани от старите територии – от големите градове Кюстендил, Дупница, Пловдив, Пазарджик, които са събрани и подготвени за депортация. Акцията на Пешев от 9 – 10 март спасява тези хора от старите предели, но не успява да помогне на евреите от „новоприсъединените земи“, над 11 300 от които в края на март са унищожени в лагерите на смъртта.

Без да навлизаме в подробности относно произтеклите събития през пролетта на 1943-та, трябва да отбележим, че след бламирането на Пешев на практика най-важната фигура в България, работеща особено активно за спасяването на българските евери, се явява именно софийският митрополит Стефан, който е вече и в явна, и всестранна опозиция на правителството не само по еврейския въпрос, придържайки се неотклонно към своята анти-нацистка линия. Тя е особено ярко проявена на станалото историческо заседание на Св. Синод от 2 април 1943 г. В своето изказване софийският митрополит отново подлага ЗЗН на опустошителна критика и заключава, че на българските евреи „взеха всичко“, а сега евреите търсят закрилата на Църквата, защото „посегнаха да им вземат живота, душата и съвестта“. Изказването на Стефан действително придобива легендарни измерения, защото той единствен подробно и с огромна болка засяга съдбата на евреите от Беломорието – депортирани извън страната при големи страдания – „без вода и въздух“. Той настоява, за пореден път, за всички евреи да се гарантира „справедливост, човечност и толерантност“. Изказването на Стефан получава радушен прием в целия Синод и няколко дни по-късно е изпратено официално писмо до министър-председателя, заклеймяващо за пореден път ЗЗН като „расистки“ и изграден изцяло върху преследването на евреите. „Принципът на расизма… не може да бъде оправдан от християнския морал“ е категоричната позиция на Светия синод. Църквата, се заявява в позицията, „не може да споделя принципи, чрез които може да се създават омрази и да се вършат насилия и жестокости“. С тези актуални и днес изводи се достига от авторите на изявлението една от най-извисените позиции на хуманизъм в българската история, актуална по своето съдържание и до днес.

Отговорът на позициите и писмата на Синода след заседанието на 2 април е свикването в царския дворец „Врана“ на 15 април на „конференция“, на която присъстват членовете на Св. Синод, Борис III и министър-председателят Богдан Филов. След запознаване със записа на събитието, доста подробен, така както е предаден в архивите на Св. Синод, може да се направи изводът, че очевидно властта е разтревожена от случващото се и полага усилия за потушаване на напрежението, възникващо между правителството и Църквата по „еврейския въпрос“. Показателно е, че случилото се е предадено накратко в дневника на Филов и много пъти по-подробно – в документите на Синода. В първия източник – дневника – изказването на царя е цитирано сбито, съвсем накратко, само в негативната му оценка за „спекулативния дух“ на еврейството по света и в България. Филов отчита самодоволно, че той и монархът са в „настъпление“ срещу Синода по темата. Не е известно някога друг път публично или в лични документи царят да се е изказвал или държал антисемитски, което кара някои да смятат, че част от речта му пред синодалните дейци може да е била договорена предварително с министър-председателя или да има за цел да демонстрира солидарност с него при сблъсъка с владиците. В дневника на Филов е изпуснат въобще ключовият момент от втората половина на изказването на царя (от нашата гледна точка), в който се поемат ангажименти за облекчения на създалата се ситуация, т.е. на практика Борис III дава заявка за отстъпване от дотогавашната политика на правителството, макар и това да не е съвсем конкретно декларирано и разяснено в детайли. Смисълът обаче е ясен.

Разбираемо, доколкото е инициатор на събитието, и очаквано, като се имат предвид неговите общи възгледи, по време на „Конференцията“ най-забележителна е речта на митрополит Стефан. В София живеят 27 000 евреи, подчертава владиката, а мерките спрямо тях охарактеризира като „жестоки“.

„Молбите и плачовете на изплашените за живота си израилтяни… са покъртителни“, заявява пред царя и Филов той.

Народът, проникнат от християнско милосърдие, настоява в едно със Синода да се проявява към евреите снизхождение и човечност. Конкретни искания също са поставени в изказването му – да се свалят всякакви ограничения за евреи, приели християнството, а на митрополит Стефан властта да прости, задето си е позволил да издаде указание до подчинените му свещеници в защита на еврейството и по-специално на евреи-християни.

Особен интерес буди и изказването на Филов на въпросната конференция, което е предадено доста по-различно в собствения му дневник от версията, съдържаща се в документите на Синода. Министър-председателят, седнал на масата срещу царя и владиците, се съгласява с искането еврейска звезда да не носят покръстените евреи, но настоява това решение да не се оповестява официално с оглед евентуален отзвук в чужбина, т.е. в Нацистка Германия. Филов признава също така, че може и да има „престараване“ на „някои полицейски органи“. Оправдавайки с различни аргументи водената до момента антиеврейска политика, той все пак обещава на Синода правителството да проявява снизходителност към покръстените и непокръстените евреи. Става ясно, че властта е вече склонна да удовлетвори в някаква степен очакванията на Църквата и да избегне задълбочаване на разногласията по „еврейския въпрос“.

От описанието на конференцията за днешните историци става очевидно, че както и по въпроса за съдбата на Македония, така и по други ключови теми, има очертани „две линии“ във властта – на Борис III и на министър-председателя Филов. Такава оценка е видна и в дневника на Никола Мушанов, остро критикуващ Филов за депортациите, и в спомените на ген. Бойдев, който твърди, че Борис III му нарежда тайно да прави каквото е възможно за облекчаване на участта на скопските евреи, включително като улеснява бягството им, когато има възможност за такова.

На владиката Стефан се пада, само 4 седмици по-късно, през май 1943 г. от моралните категории на дебатите и декларациите да премине към съвсем конкретни действия. Както е добре известно от различните документи, правителството, с комисарството като част от него, въпреки отмяната на депортацията на евреи – български граждани извън страната през март, очертава нов план. Предвижда всички софийски евреи да бъдат изведени от града и разпръснати в страната – действие, което тревожи еврейските водачи, които продължават да живеят в силен страх от възможна депортация в лагерите на смъртта. По това време какво става там вече започва да става известно на българската общественост, основно от предаванията на съюзническите радиостанции. Дипломатическите представители на западните съюзници също са осведомили подробно правителството и лично Филов, че изпращане за Полша на евреи означава сигурна гибел. Евреите – български граждани няма как да знаят, че нацистите продължават да разчитат на осъществяването на депортацията по модела на спогодбата „Белев -Данекер“ и са всъщност много недоволни от създаваните трудови групи, т.е. оставането на евреите в България.

„Никой не може да убеди българите да мразят евреите – с прискърбие заключава в дневника си посланикът на Хитлер в София – Бекерле. – Израснали отчасти с гърци, турци и цигани, обикновените българи не разбират смисъла на борбата против еврейството, още повече и расовия въпрос.“

Общественото мнение в огромната си част е на страната на евреите. Мнозина, сред които и Стефан, са видели и композициите с евреи от Беломорска Тракия и Македония и са потресени от нечовешките условия на депортацията. Храбри хора, водени от християнския си морал, подават вода и храна на страдалците, а даже има и успешни случаи на сваляне на хора и спасяването им. Такъв невероятен героизъм проявява праведникът измежду хората – д-р Павел Герджиков, военен лекар, който край София, под предлог, че имат тиф, сваля 5 деца от композицията и успява да отведе със себе си 4 от тях. Едно е отгледано у негови приятели, а 3 са укрити успешно в манастир край Велико Търново.

На 24 май, голям български празник, пред митрополитската църква се събира, по думите на самия Стефан – голяма група столични евреи. Това е акция, допълваща демонстрацията на същия ден на левите сили и столичните евреи пред двореца, която разбираемо бързо е разпръсната от полицията. „Еврейското малцинство в София е подложено на тежко морално и физическо преследване“ е оценката на Стефан за събитията на този ден. Владиката приема представителите на евреите преди службата за 24 май, след което провежда разговори с Филов и Габровски, от които обаче не получава никакви конкретни обещания. Говори и с Павел Груев, след което, още същата вечер, изпраща писма и до тримата с молба да предадат на царя искането му да се прояви милост към евреите. Писмото до Борис III през Павел Груев е запазено във фондовете на ДА „Архиви“ и несъмнено представлява особено убедителен извор, позволяващ ни да оценим в детайли ярката хуманистична позиция на Стефан:

„Уви, тази година великият празник на българската просвета и за мен, па и за хиляди столичани, мина под знака на сълзи. От ранна заран, както ви казах на молебена, десетки люде от еврейски произход окупираха Митрополията ми и в мое лице търсеха царската милост, убедени, че ще видя Царя ни на молебена и ще му предам тяхната гореща молба, която отзивчивото Царево сърце ще чуе и разбере. Най-внушителна беше делегацията на двамата равини, единият от тях г-н Хананел, след горещи апели за човечност и милост, че замоли, ако наистина е държавна необходимост да няма повече в София евреи, да изпрося от Негово Величество последна за тях милост: да бъдат избити и погребани в България, тяхното мило и любимо отечество, добавяйки думите: „Ний живи няма да напуснем София“. Чрез вас, дълбокопочитаеми г-н П. Груев, най-близкия на Царя ни съветник и най-добросъвестния му служител, прося от Негово Величество милост за евреите! Моето сърце е раздрано! Имах и имам усет, че нещо страшно иде върху нас за делата ни към евреите, които дали наистина не са угодни Богу и са вредни нам. Кръвта на невините вика за отмъщение. Сълзите на беззащитните са океан, който погребва виновните. „Не гонете, да не бъдете гонени“, защото казва Христос: „С каквато мярка мерите, и Вам ще се мери“.

От дистанцията на времето можем да заключим, че действията на Стефан действително имат най-решаващ характер през особено драматичния месец май 1943-та. На 24 май 1943 г. вeче в прочутата си празнична проповед в църквата „Света Неделя“ Стефан издига мощен глас:

„Всеки, който посегне на български евреин, анатема ще провъзглася от този амвон!“

В литературата се цитира и негова телеграма от същия ден до цар Борис III.

„Борисе… Не преследвай, ако не искаш да бъдеш преследван. С каквато мярка въздаваш, с такава ще ти се въздаде. Помни, Борисе, Бог следи делата ти от небето“.

След няколко дни Стефан решава да укрие у дома си софийския равин, привиквайки го направо от синагогата. Преди тези събития е също така разпространил циркулярно писмо до всички свещеници в неговата епархия да не се допуска преследване на български евреи:

„Решението на правителството е в противоречие на законите и принципите на нашата Църква и ни кара да предадем Бог“.

Полицията обискира офисите на Софийската митрополия на 28 май и задържа 386 заявления за смяна на религия от възрастни и 104 деца. По-късно през годината Стефан получава заплахи към него от страна на профашисткото движение „Отец Паисий“, което не го разколебава по никакъв начин.

„Хората трябва да знаят, че държавата не трябва да е добра към някои и брутална за други“, заявява по този повод владиката.

Усилията на Стефан и неговите колеги от Св. Синод се увенчават с успех. През лятото на 1943-та настъпва очевидно смекчаване на антиеврейската политика на правителството. Ясно става, че депортация извън страната няма да се състои. В общоисторически план това е ключов епизод от спасяването на евреите – български граждани в годините на ВСВ, които намират в лицето на Църквата своя най-влиятелен възможен закрилник. След елиминирането на Пешев и разколебаването на групата, подписала неговото писмо, Църквата се превръща в най-влиятелния център на съпротива срещу политиката на правителството по „еврейския въпрос“. С тези свои действия българската православна църква се превръща в единствената официална църква в Европа, която се възпротивява орагнизирано и системно на Холокоста в Европа. В други държави отделни църковни дейци предприемат различни действия за подкрепа на евреите, има данни и за тайна координация в католическите среди, но никъде това поведение не се превръща в явна политика и официална позиция, а си остава сбор от индивидуални актове или прикрити инициативи.

Няма съмнение, че най-важната роля в този процес на съпротива срещу Холокоста в БПЦ се пада именно на Стоян Шоков – екзарх Стефан. Носител на непоклатими хуманистични ценности, на либерални идеи издържани изцяло в духа на европейската демократична традиция, скоро след 9 септември той изпада в остър конфликт с новата власт, която по съветски маниер очаква църквата да бъде послушен изпълнител на волята на комунистическата партия. Разбираемо, Стефан не е съгласен с това – например категорично отказва да разпореди на свещениците да участват в политическия живот и да съобщават за антиправителствени изявления на миряните, да „доносничат“.

Въпреки че на 21 януари 1945 г. е избран за български екзарх, а на 22 февруари същата година е вдигната схизмата на Българската православна църква поради откритото ѝ несъгласие с политиката на комунистическата власт в Народна република България към Българската православна църква и нейното отношение към религията, на 6 септември 1948 г. е принуден да подаде оставка като български екзарх и до края на живота си живее интерниран в с. Баня, Карловско, в тежко здравословно състояние. Умира там през 1957 г. и е погребан в Бачковския манастир, редом с неговия колега и съмишленик в усилията за спасяване на българските евреи – пловдивския митрополит Кирил.

В това отношение съдбата на екзарх Стефан наподобява тази на другата основна фигура в усилията за спасяването на българските евреи – Димитър Пешев, който първоначално е осъден от II състав на Народния съд на 15 години затвор, конфискация на имуществото и огромна глоба, но след застъпничеството на еврейството е освободен. Умира през 1973 г., живеейки дълги години в мизерия в скромното си жилище, край което днес се издига паметник, издигнат от Столичната община по повод 70 години от спасяването на българските евреи.

Използвам случая за да подчертая, че е необходимо също да се издигне и паметник на екзарх Стефан в българската столица. За него Емануел Зисман, един от водачите на българските евреи в Израел, в прочувствено слово около годините на приемането на страната ни в ЕС заявява:

„Ако хуманизмът беше критерий, България трябваше да приема Европа, а не обратното“.

Екзарх Стефан в с. Баня. Снимка: ДА „Архиви“

ГРЕДИ АССА. ПЪТУВАНИЯ 27 февруари – 5 май 2024 г.

Ако не минава и ден, без да ни отворите...

Ако не минава и седмица, без да потърсите „Площад Славейков“ и смятате работата ни за ценна - за вас лично, за културата и за всички нас като общество, подкрепете ни, за да можем да продължим да я вършим. Като независима от никого медия, ние разчитаме само на финансовото съучастие на читатели и рекламодатели.

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg