Непреодолим, единствен

Скоро гледах филм, в който звучеше прекрасният терцет на Фиордилиджи, Дорабела и Дон Алфонсо Soave sia il vento от първо действие на „Така правят всички жени” на Моцарт. И, както всеки път, когато чуя музика от тази опера, в съзнанието ми израства Емил, Емил Чакъров.

Който чете тези редове и не познава или не си спомня музиката на терцета, нека поспре за малко – да го чуе. Той започва с тих пасаж в цигулките, също като лекия нежен попътен вятър, който пожелават на Гулиелмо и Ферандо двете сестри и старият философстващ хитрец. Гласовете се преплитат в красивата тема, а в чистата, нарочно наивна прелест на пеенето им геният ни подсказва, че този попътен вятър е една илюзия, защото никой никъде няма да пътува… Тук Ерос се забавлява, забавата му съчетава простодушие и елегантност, хитрост и наивност, изкусителния трепет на плътта и идеала на любовния порив.

Валери Попова, Нели Божкова и Павел Герджиков бяха героите в този терцет в онзи 3 юни на 1984 г. на българската премиера в София под палката на Чакъров. Емил много обичаше тази творба, предложи я на Светозар Донев, който беше директор на Софийската опера, и като прозорлив ръководител, той веднага прие предложението. Поканиха италианския режисьор Лучано Алберти, а той измайстори красива, приказна постановка, идеално пресъздала неаполитанската атмосфера от края на XVIII век. Включи прекрасни български певци – в спектакъла пяха още Румяна Барева, Калуди Калудов и Иван Консулов. (В един от спектаклите, струва ми се, участва и Александрина Милчева, която замести Божкова.) Изключително събитие преди премиерата бе присъствието на великата Елизабет Шварцкопф като вокален консултант на солистите. Тя дори направи открит урок с певците върху „Cosi…” – бе преживяване, което разкри тайни на Моцарт-фразирането, на изграждането на стилова достоверност в музиката чрез фиксиране върху посоката на вокалната линия. В спомените за тази постановка някак се пропуска, че тя дойде, за да помогне именно на него. Познаваха се, бяха в прекрасни отношения повече от 10 години. Шварцкопф го ценеше много, съпругът й, легендарният продуцент на HMV (по-късно EMI) Валтер Леге (или Уолтър Лег – в различните страни името му се произнасяше по двата начина), бе в журито на конкурса „Караян” през 1971 г., когато Емил стана лауреат на конкурса. Оттогава датираше тяхното приятелство.

Никога няма да забравя тази постановка, музицирането на солисти и оркестър. Това, което най-силно ме порази тогава, беше не само невероятно стилната Моцартова музика, която идваше от сцената и оркестъра, а видимото удоволствие, еротичният хумор и лекотата, внушавани от всички – една рядко срещана на българска сцена артистична безбрежност. Тогава му казах, че бих могла да я гледам и слушам още много пъти… Той повдигна вежди и с прочутата си многозначителна усмивка вметна:

„Аз пък мога да я дирижирам цял живот”.

И сега го виждам – щастлив от преживяното, коментира всеки един от певците, ансамблите – всичко, което се е случило, но и всичко, което предстоеше да се случи още по-цялостно и стилно в следващите спектакли. Беше абсолютно трезв в преценката си, както, впрочем, след всеки свой концерт или спектакъл. Връщам се на единствената опера, поставена от него на българска сцена, защото в много отношения нейната реализация събираше в себе си начина, по който действаше. И прозренията му в музиката на Моцарт.

С него заедно учихме, работихме, дори мисля, че по едно време бяхме много, много близки приятели. После станахме близки колеги и съмишленици. Определям така статуса на нашите отношения през тези 24 години, защото в разгара на кариерата си Емил нямаше време да консумира приятелства така, както ние го разбирахме. Срещите и разговорите ни бяха предимно във връзка с идеите, които го интересуваха и за които търсеше сътрудници. Това бяха много важни разговори, в които той често вкарваше като пример лични поуки от нещо преживяно. Благодарение на него усвоявах професионалната игра в областта на музикалното продуцентство, на принципите на концертната организация. Всъщност, той ме въведе в сложния свят на международния бизнес – неусетно. Имаше бърз и рядко комбинативен ум, често дискусията с него беше като игра на тенис на маса – не че се убеждаваше трудно, но аргументите за определена теза трябваше да бъдат плод на логична мисъл, професионални и извън родния контекст на симпатии и антипатии.

Гледам списъка с концертите и оперните му спектакли у нас и по света и си давам сметка колко много работа е свършил за краткия си път.

Бе рядко ефективен на репетиция. Работеше бързо, с точни забележки, реагираше светкавично, но никога не беше груб. Предпочиташе да иронизира ситуацията, когато се налагаше да повтори или потрети някакво свое изискване към определена група. С иронията си постигаше много по-бързо това, което иска. Беше много емоционален и изразителен музикант, но никога не „продаваше” емоции на репетиция. За него това беше прагматичен, делови контакт с оркестъра. Не си служеше с метафори, художествени образи, аналогии и други елементи от арсенала на диригент, който не знае какво и как да поиска от оркестъра. И днес е пълно с подобни словоохотливи капелмайстори. Всичко показваше с ръце – ръцете му бяха толкова ясни, толкова внушаващи, че глух да си, ще го изсвириш, както го иска. Мануалната техника при него бе нещо, което никой не постави под въпрос, сякаш се разбираше от само себе си.

За да получи този оркестров звук, който го интересуваше, даваше на музикантите съвсем конкретни указания. С което показваше уважението си към техния „апарат“ и чисто артистичните им способности. С две думи – не какво, а как да се свири. В това отношение бе абсолютно последователен. В работата си с оркестъра сменяше темпото и настроението на контакта си с хората: беше човек със светкавични реакции, рефлексът му бе пословичен; не губеше репетиционно време – своето и на хората, които свиреха с него – в празни и дълги обяснения.

Имаше фантастично чувство за хумор и го прилагаше с някакво магическо пасване към човека и дадената ситуация.

Той работеше с много оркестри по света, но това не му пречеше да познава чудесно музикантите от тези оркестри – без да фамилиарничи, без да скъсява дистанцията, която стриктно поддържаше. И за това се беше готвил специално. Знаеше колко е важно да познава всеки човек от оркестъра, неговите особености, капризи, добри качества и начина, по който би могъл да бъде накаран да даде максимума си. Винаги казваше:

„Най-добрият оркестър е този, с който работя в момента”.

Затова ставаха нещата, затова работата беше много интензивна, но не беше изморителна, защото се работеше по същество, без да се губи време в приказки и „надскачания“. Чакъров знаеше професионалната си стойност и не се впускаше в дребни битки с оркестрантите. Беше личност с харизма, притежаваше магнетичност, която осъзнаваше и която въздействаше много силно по време на концерт.

Обичаше общуването, лишено от високопарност и претенциозност. Спомням си, един път по повод ми каза:

„Какво само си играете на интелектуалци? Аз не съм интелектуалец, аз съм диригент“.

Никога не парадираше със знания, с прочетени книги. Ако цитираше, то цитираше винаги анекдотични случки с големи диригенти или сполучлива фраза, чута и запомнена от него. Беше артист, при това неслучаен. Което, разбира се, знаех. Но не знаех как изглежда библиотеката му. Видях я след смъртта му – събрани на едно място книгите, които е чел, които са били с него, книги на пет езика (освен родния)…

Днес е 70-ият му рожден ден. Опитвам се да си го представя на тези години. Не успявам. Толкова млад си отиде… Остана като остров в музикалната памет на ХХ век. Но ако беше жив, отдавна щеше да е внушил на всички тукашни управляващи уважение към работата на класическия музикант. Освен диригентския си талант, притежаваше изключителната дарба да убеди този, който държи в ръцете си инструментите на властта, че класическата музика е кауза и за всеки е чест да я подкрепя постоянно. В това отношение бе непреодолим, единствен.

Заглавието е на „Площад Славейков“, оригиналното е „Емил Чакъров – остров в паметта“. Източник: в. „Култура“