Летен сезон

Този текст е публикуван преди повече от 3 години

Непростимо

Театър не на нивото на родната политическа чалга, а под него

 - Непростимо

„Народен враг“ от Хенрик Ибсен, сценична версия и постановка Крис Шарков, сценография и костюми Ралица Тонева. В ролите: Васил Читанов, Адриан Филипов, Камелия Хатиб, Красимира Кузманова, Веселин Плачков, Сергей Константинов, Евгени Дойчинов, Ален Филипов. ДКТ „Иван Радоев“, Плевен.

С откровена надежда един приятел, театрален директор впрочем, ми каза преди представлението, че Шарков, говорило се, бил намерил нов ключ към Ибсен, за да преодолее овехтелия вече психологизъм, натруфения психологизъм, както го определяше Димитър Гочев. Наистина е намерил, ама такъв, че веднага да бъде захвърлен и, ако е възможно, забравен.

Христоматийно известно е, че Ибсен пише „Народен враг“ (1882) като отговор на реакциите срещу „Нора“ (1879) и „Призраци“ (1881), при което с още по-голяма сила слага ударението върху темите за истината и свободата, извеждайки ги този път в сферата на политическото. Тук той работи с темите за правото, мнозинството, общественото мнение, личната отговорност, за да изведе тезата, че „компактното, либерално, сплотено мнозинство“ е „най-опасният враг на истината и свободата“. Ибсен се противопоставя на банално морализаторстващите викториански пиеси, разбивайки илюзиите на аудиторията си – както пише в програмата към спектакъла. Крис Шарков разбива, за по-направо, самата аудитория. Във всеки случай, тази, при която е съхранен поне що-годе висок театрален вкус.
Неговият ключ предполага перманентно ускоряване на ритъма, тресене и тръшкане по сцената на тела, даващи вид на здраво напушени, поради което и преминаващи рязко и немотивирано от състояние на инфантилна веселост в състояние на мирова скръб. Тази моторика предпоставя почти непрестанното крещене, усилено в последната сцена и с микрофон, че да не остане непоразен неврон в главите на изтормозените зрители, буквално качени на сцената. Всичко това е обилно подпомогнато с кривене и кекерчене, заети пряко от най-пошлите „забавни“ програми. Гарнирано е с елементарно заиграване с публиката, чак до раздаване на бонбони, с принизяващи актуализации на текста, с вехти, затова пък неуместни вицове (морковената торта), с буквализми („Язовецът“ Кил има за ръкавица глава на язовец). В кулминационна за спектакъла точка Томас Стокман е разпнат въз стената (иначе добра идея на Тонева) от епруветки, звуково покрит от автентична Хитлерова реч. О, Господи!

Симпатичното решение в главните роли да се сложат само млади актьори драматично си отмъщава поради неспособността им да съхранят мяра и някак си да са на себе си в сбърканата режисьорска рамка. Няколкото верни тона, изцедени от Васил Читанов или Веселин Плачков, никак не променят картината. Общата липса на сценична – пластична и говорна – култура естествено вписва в себе си както неразколебаваната от нищо либидност на Камелия Хатиб, така и непоколебимо дървената плакатност на Красимира Кузманова, „естрадната“ положеност на Адриан Филипов, постоянната изгърбеност и жестова разпиляност на Читанов, припряната пърхавост на Сергей Константинов, невъзмутимата еднотонност на Евгени Дойчинов. Единственото автентично присъствие е това на Ален Филипов, горкото дете.

Този спектакъл сервира не просто лош, а непростимо лош театър. Той е лош, защото не успява да внуши нито едно от посланията на пиесата и брутално я осакатява. Той е непростимо лош, казвам, защото го гледам в перспективата на актуалната ситуация в българския театър. След като опищяхме неговото чалгизиране през последните години, той тъкмо сега сякаш намира сили да се оттегля масово от него, при което публиката съучаства в този опит. Подобен жест предполага обръщането и към класически репертоар, колкото и да са спорни някои конкретни избори. Ибсен минава за първокласен автор. Във всеки случай, литературната история го представя като втори във времето значим драматург след Шекспир. Един „актуален прочит“ като на Шарков директно работи срещу тези процеси.

Фактически стоейки не на нивото на родната политическа чалга, а оставайки и под него, спектакълът е чудесен аргумент за всекиго, решил да настоява, че съвременният театър трябва да се освободи от „мухъла“ на исторически наследените традиции и да се отдаде на епидермалния хедонизъм и евтината бабаитщина. И как, моля, излизайки от този спектакъл, да доказвам предимствата на театъра, опрян върху качествена драматургия? С какво той превъзхожда сценичните и музикални чалготеки? С това, че в тях случайно може и да не те заболи главата ли? Непростимо.

Източник: В. „Култура“

Ако не минава и ден, без да ни отворите...

Ако не минава и седмица, без да потърсите „Площад Славейков“ и смятате работата ни за ценна - за вас лично, за културата и за всички нас като общество, подкрепете ни, за да можем да продължим да я вършим. Като независима от никого медия, ние разчитаме само на финансовото съучастие на читатели и рекламодатели.

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg

kapatovo.bg

Този сайт използва „бисквитки“ с цел анализиране на трафика и измерване на рекламите.

Разбрах