Неравно

„Жана“ от Ярослава Пулинович, режисьор Явор Гърдев, сценография и костюми Татяна Димова, музика Калин Николов. В ролите: Светлана Янчева, Мартин Димитров, Елена Телбис, Владимир Пенев, Биляна Петринска, София Бобчева, Зафир Раджаб, Гергана Кофарджиева, Йосиф Шамли, Благовест Благоев. Народен театър „Иван Вазов“.

„Жана“ на Явор Гърдев е спектакъл, отиващ над средното ниво. Казаното автоматично означава, че той остава под потенциала на авторите си. На кои автори? Във всеки случай, не на драматуржката с нейния текст.

Съобщава ни се, че родената през 1987 г. Пулинович е създател на 20 пиеси. След тази не съм сигурен, че държа да познавам останалите. На вниманието ни е представен разказ за бизнесдама, жестоко безогледна в действията си. Изоставена от любовника си, тя се опитва да компенсира някак липсата му, концентрирайки се най-вече върху унищожаването на нещастния младеж. Действието е построено рехаво и разхвърляно,

базирано е върху щампи и предвидими ситуации

предпазвайки зрителя от по-значителни изненади. Защо изборът е паднал върху този текст, не мога да си представя; допускам, че постановчикът, който е и негов преводач, има отговор.

Пиесата е нагласена така, че да предполага късане на страсти до изнемога с източване на възмущения и сълзи от състрадающата евентуална публика. Явор Гърдев е много опитен режисьор и не се оставя да бъде подведен. Той се стреми да изчисти евтиния психологизъм, редуцирайки смислово цялата ситуация и, разбира се, образа на Жана до две ключови нейни реплики: „Аз съм лоша, зла съм“ и „Не вярвам в други отношения, освен в стоково-паричните“. Така постиганата строгост на постановката, подкрепена от отличната работа на Татяна Димова, има обаче своята цена и тя е заплатена.

Текстът, на всичкото отгоре, се вписва в любимия ми жанр „пиеса за солист и табуретки“, някои от които въвеждани веднъж, а други неколкократно. Наистина, когато в кожата на една от тях влиза Владимир Пенев, „мебелировката“ започва да изглежда различно. Той и Светлана Янчева „извъртат“ така страховито сцената си, че я превръщат в нещо като „пиеса в пиесата“. Без да нагазват дълбоко в сантиментализма, но и без кой знае какви абсурдистки спирали, те, види се, тъкмо тук постигат в най-голяма степен търсеното от режисьора. „Късането“ на този епизод от общата линия, чертаеща се по сцената, открива още по-ясно проблемните зони в спектакъла.

Хубаво е да се види колко обилен ресурс и

какъв куп аксесоари мобилизира
Пенев, за да направи ролята си

Следва да се отчете също, че неговият „герой“ е пиян почти до припадък. Дали по авторско или по режисьорско решение, но в тази пиеса много се пие и напива. Решението е правилно – така се камуфлира щедро заложената в текста липса на мотивация за отделните ходове и връзките между тях.

Най-тежка е задачата на Янчева. Даже не искам да мисля какво би станало, ако в ролята бе влязла актриса от по-дребен калибър. Решението тя да бъде максимално прибрана емоционално, да бъде изцяло вписана в тоналността на задушената чувствителност, изрязва много сериозно регистъра на актрисата до еднострунност. Гърдев пресова емоцията й до сухо вещество, успоредно с което окончателно вкарва образа в елементарната плакатност, с каквато сиромахомилските щампи описват капиталистите-вълци, особено когато става дума за кучки. Жана е такова едноизмерно чудовище, че очакването подобна фигура да бъде срещната в делника е възможно само от хоризонта на одумващия слугинаж.

В програмата режисьорът пише за изгубването на съдържателното и вълнуващо нещо любов, което би следвало да движи нещата. В спектакъла обаче то трябва да се е случило в „нулевата сцена“, тоест, преди началото на действието. В първата Жана е вече достатъчно дистанцирана и от любовната отдаденост: играе си с хлапето като плюшена играчка, която после пак отмерено ще изтърбуши. Така преминава и през всичко останало.

Явор Гърдев точно преценява, че текстът не осигурява потенциал за отприщване на позитивна, неизразявана дотогава емоция в монолога с бебето, поради което възпира напора на страст там и допълнително симплифицира образа. По тази причина наивно търсеният от Пулинович контраст с „чудовищността“ на последната сцена справедливо не се случва. Финалът не е нито стряскащ, нито злокобен, а влиза в серията „и така нататък“, отвеждайки по-скоро към внушения по линията „баналност на злото“.

Голямото можене на Светлана Янчева

се вижда в общо три – наистина силни – момента в спектакъла (нека се забележи, че, извън играта с Пенев, става дума за солови изпълнения). Проявява се обаче и във факта, че въпреки наложената й монохромност, тя не допуска събуждане на досада през цялото си сценично време. Което не може да се каже за други нечии времена. Особено за част от диалозите между Катя и Андрей въпреки старанието на режисьора да наруши при тях театралните конвенции, въвеждайки средства, известни впрочем и от други негови постановки. В тези пасажи хлабавият „реализъм“ на текста, последван от постановката, личи най-много.

Налице в последна сметка е приличен театър, който обаче не може да има претенции за извънредно постижение. Резултатът е неравен: актуализацията не е равна на включения потенциал, тя остава под действителното равнище на създателите си.

Източник: В. „Култура“