Този текст е публикуван преди повече от 2 години

Неразказаният разказвач

16 години, откакто си тръгна Йордан Радичков

Йордан Радичков (1929 - 2004). Снимка: Личен архив - Неразказаният разказвач

Йордан Радичков (1929 - 2004). Снимка: Личен архив

Преди 16 години си отиде писателят, който накара българската литература да звучи както никога преди него – Йордан Радичков. Всеки опит да бъде вкаран в общ контекст е безуспешен. Всяка идея да се търсят прилики и тенденции при него е безплодна. Той е създател на нов език, говори различно, но го разбират всички, дори неизкушените от словото.

Радичков е възможно най-самобитният български автор. Да се опиташ да го анализираш с обичайните инструменти е обречена кауза, при това недостойна за него. Клишетата – така неизбежни в ежедневното ни общуване – минават край него, без да го докосват. И така остава неразказан разказвачът. Остава като легенда, много по-жив от тези, на които се издигат словесни паметници.

Светът на Радичков е различен от този, който виждаме около нас. Изместен е като че ли фокусът, съвсем леко, колкото да съзреш с периферното си зрение съседната вселена, в която писателят е пълновластен демиург. Той не се опитва да маниерничи, да имитира хората, не е карикатурист или буфосинхронист. Езикът му звучи естествено, не е гримиран, не е маскиран. И се променя според очите, които го четат.

В творбите му има не само добре опитомени диви думи, но и живи образи, музика, вкус и осезание. Светът на Радичков се открива само при пълно отваряне на сетивата – включително онези, които не владеем.

Когато някой ден потомците ни мислят за Радичков, те няма да го свързват с XX век. Ще си мислят, че е живял винаги, по всяко време. Че винаги го е имало. Всяко поколение ще бъде съвременно на писателя, който излезе извън времето, за да го нарисува.

Йероглиф
Йордан РАДИЧКОВ

Йероглифът се появи неочаквано, сякаш бе паднал от небето, или бе изникнал от земята. Най-активните веднага се струпаха около него, за да видят като каква ли ще е тая загадка, но спазваха известно почтително разстояние. Някои предполагаха, че е летателен апарат, дошъл от другите светове, но това предположение бе отхвърлено много скоро, защото никъде не се виждаше нито мотор, нито антена, или пък подобие на врата. Един се престраши и отиде, та почука на йероглифа, но той не издаде никакъв звук, а и никой не се обади на почукването. Не беше и звяр, щото ни дишаше, ни имаше сърцебиене.

Ама, че странна работа! – казаха най-активните и се запретнаха да разберат какво всъщност представлява това чудо. Те го пилиха с пили, опитаха да го режат с бичкия, на два пъти го взривяваха с каменарски барут, запалиха огън в основата му, но йероглифът нито се пилеше, нито можеше да се реже с бичкия, не гореше и не се взривяваше. На едного му хрумна да се покачи на върха и да го изследва педя по педя и, макар че другите го предупреждаваха да не се качва, щото може да се подхлъзне и да се пребие, той не ги чу, а се качи на върха, подхлъзна се отгоре и се преби. Чак тогава нашите се сетиха, че йероглифът не е нито летателен апарат, нито звяр, нито предмет за взривяване, а е йероглиф, който трябва да бъде разчетен.

И седнахме ние, най-активните, да разчитаме йероглифа – това беше през лятото – устата ни пресъхна да го разчитаме, а и мнозина слънчасаха от горещините, но ние не се отказвахме, защото знаехме, че много тайни са скрити в него. Подир лятото дойде есента, заваляха кротките дъждове, ние стояхме мокри до кости под кротките дъждове и все разчитахме йероглифа. После пък заваля сняг, стана студено, появиха се страшни виелици, но никой не мръдна от мястото си. Цяла зима разчитахме йероглифа, ушите ни измръзнаха сред фъртуните, но не отстъпихме и тъй дочакахме пролетта.

Едва през пролетта някои се сетиха, че йероглифът е обърнат наопаки и сме загубили сума време да го четем наопаки. Ама че сме глупаци! – казахме ние и се заловихме тогава да го обърнем, та да го изправим на крака и да можем да го разчетем правилно. Много работа падна, докато поставим йероглифа на крака, но учудването ни беше безкрайно, когато видяхме, че макар и изправен на крака, той пак си оставаше йероглиф.

Трудно е да си представите в какво глупаво положение изпаднахме тогава всички ние, дето цяла година бастисахме да разчетем един йероглиф. Той до такава степен се бе врязал в съзнанието ни, че каквото и да погледнехме, почна да ни се струва, че е йероглиф. Един от нашите дори стигна до крайност и почна да твърди навсякъде, че вместо с жена си нощем спи с йероглиф. Друг един разправяше, че вместо крави, впрягал два йероглифа и с тях орял нивата си, а негов съсед затвори в кочината си йероглиф и почна да го угоява за Коледа. И имаше хора, дето преди си оплакваха, че печките им не горят хубаво, че комините им не са добре направени, затуй на мястото на комините туриха йероглифи и печките почнаха да горят като луди. А на едного хрумна вместо дърва да тури йероглиф в печката си и твърдеше, че през цялата зима топлил къщата само с тоя йероглиф. Нашите хора постепенно взеха да се женят за йероглифи, да раждат йероглифи. Щом наближеше коситба, отиваха в ливадите да косят йероглифи и на реката вместо мост, туриха йероглиф, за да може да се минава по него.

Тъй, прониквайки в тайните на йероглифа, ние превърнахме всичко около нас в йероглифи и видяхме една сутрин как вместо слънцето, от изток се показа един светъл йероглиф и започна да пъпли бавно по небето. Ахай! – извикахме ние и тръгнахме към изгрева, но тогава ни срещна председателят Мао и ни каза, че не бива да четем повече йероглифа, защото човек, колкото повече чете, толкова повече оглупява. Ние се огледахме и нямате представа колко голямо беше учудването ни, когато всеки, вместо да види хунвейбин до себе си, видя по един йероглиф. Върнахме се и въодушевени от идеята на Мао, изкопахме една огромна яма, бутнахме йероглифа в нея, затрупахме го и турихме отгоре следния предупредителен надпис към поколенията:

„Човек колкото повече чете един йероглиф, толкова повече оглупява и става на йероглиф“.

Дай, боже, дано бъдещите поколения не бъдат любопитни като нас, та да седнат да разчитат йероглифа!

Ако не минава и ден, без да ни отворите...

Ако не минава и седмица, без да потърсите „Площад Славейков“ и смятате работата ни за ценна - за вас лично, за културата и за всички нас като общество, подкрепете ни, за да можем да продължим да я вършим. Като независима от никого медия, ние разчитаме само на финансовото съучастие на читатели и рекламодатели.

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg

ДС

Този сайт използва „бисквитки“ с цел анализиране на трафика и измерване на рекламите.

Разбрах