Поезията се ражда в зората на времената. Ражда се от нуждата на хората да изразят вътрешния си свят в синхрон с ритъма на вселената. Защото поезията е точно това – превръщане на словото в музика, хармония между символи и ритъм, осъзнаване чрез метафори на всички възможни смисли на ежедневното и величавото. Толкова е важна поезията за човечеството, че го следва неотклонно от първите му стъпки. И не умира, не изчезва, не се претопява в скуката на деня или в тревогите на епохите. Точно обратното, отмерва ритъма им безпогрешно.
Макар и патетично, всичко казано дотук е валидно само за истинската поезия. Някъде дълбоко в себе си всеки знае какво точно е тя. Но често връзката между дълбокото и повърхностното в хората се къса, все по-често няма време да се прониква отвъд думите. И от това страда именно най-древното от всички словесни изкуства.
Преди дни едно „стихотворение“ постави рекорд. Само за три дни то беше прочетено от над 600 хиляди души, харесано от стотина хиляди и споделено няколко хиляди пъти в социалната мрежа.
Започва така:
Под наем сме дошли на този свят.
И всеки ден си плащаме цената.
Животът се откупва със дела,
с горчив урок, с любов към непознати.
Следват десетина куплета със същата декларативна поза, подобни на надпис на ковьорче, елементарни, лесносмилаеми, недокоснати от метафоричност. Като девиз от стената, който ти е втръснало да гледаш, но когато го срещнеш някъде другаде, ти създава чувство на комфорт.
Това е нещо като поезия. Имитира класическата ѝ форма, извива ритъм в подобие на поетична напевност, изобщо – подражава явно успешно. И предизвиква аплодисменти, вълнения и най-вече проста, елементарна емоция. Това е смешното стихоплетство от лексиконите, вариант на „Ти си роза, ти си крем“.
Сравнете това псевдостихче с поезията на Добромир Тонев:
На какво се учудвам, не зная –
нищо повече от смъртта.
Ще ухая с липите в безкрая,
ще се качвам, ще слизам с дъжда.
Ще се качвам, ще слизам с дъжда,
ще обличам и храня дървото.
Нищо повече от смъртта.
Нищо повече от живота.
Думите са същите, темата е същата. Красотата обаче е избягала от най-харесваното вчерашно българско „стихотворение“ на пернишката „поетеса“ Горяна Панайотова (кавичките ще ги натъртвам упорито). Тя обаче неотменимо присъства в метафорите и простичкото поетично зрънце, уловено брилянтно в стиховете на пловдивския поет. Тънката разлика между двете – много тъничка уж, почти незабележима в двуизмерния поглед – е цяла пропаст. Това е разликата между поезия и епигонство.
Проблемът не е в съществуването на имитационната и декларативна псевдопоезия. Проблемът е в читателите, които я толерират. Не е трудно да си го обясним – психологическото ни време не стига, за да задълбаваме. Сякаш светът се е превърнал в ледена пързалка, по която се плъзгаме с хипнотизираща скорост. И нямаме време да осъзнаем, че под нас съществуват дълбини, пространства, до които сами си отказваме достъп.
Някога поезията е била начин да се преоформи съзнанието така, че впоследствие то да преоформи света. Към по-добро по презумпция, въпреки резултата. Метафората е била начин да се формира абстрактно мислене. Днес абстрактното най-често е самоцел, а резултатът – плоско едноизмерно мислене.
Достатъчни са няколко подобни избухвания – бездарни, но толкова популярни – още само няколко, и мъглата ще стане непроходима. В тази мъгла баналното се разполага удобно. Не можеш да я различиш, не можеш да я отстраниш. Пускаш я да проникне в теб без да щеш – като стъкълцето на Ледената кралица и „ослепяваш“ за посредствеността.
И понеже е мъгла, и понеже силуетите си приличат, всеки опит да посочиш бездарния натрапник се посреща с ярост.
За да бъдем още по-добри...
За да бъдем още по-добри и да продължим да бъдем независима медия, не можем да го направим без вас - подкрепете „Площад Славейков“!
Банковата ни сметка (в лева/BGN) С карта през ePay.bg
Площад Славейков ЕООД
IBAN: BG98UBBS80021093830440
BIC: UBBSBGSF
Банка: ОББ
Основание: Дарение