Софийска филхармония МЕГАБОРД

В „Площад Славейков“ пишат хора, а не изкуствен интелект.

Нещо се променя в Софийската филхармония

Овациите за Иво Погорелич и несъгласните със самобитния прочит на една творба

Интерпретацията на пианиста не отне нито за миг красотата на фантазиите или романтичната сладост на Концерта за пиано от Шуман, за чието въздействие допринесоха и диригентът Найден Тодоров, и Филхармонията - съпричастни на нестандартните идеи на Погорелич. Снимка: Василка Балевска/Софийска филхармония - Нещо се променя в Софийската филхармония

Интерпретацията на пианиста не отне нито за миг красотата на фантазиите или романтичната сладост на Концерта за пиано от Шуман, за чието въздействие допринесоха и диригентът Найден Тодоров, и Филхармонията - съпричастни на нестандартните идеи на Погорелич. Снимка: Василка Балевска/Софийска филхармония

Необичайното винаги смущава, дори и дa си подготвен са среща с него. Затова не се учудих, когато след концерта на Иво Погорелич приятели споделиха забележки – че и недоволства – от изпълнението му на Шуман, Концерта за пиано (a moll, op.54). Не че и aз не бях изненадана от неговия толкова самобитен прочит на творба, която отдавна сме свикнали да чуваме изпълнена в установената още от XIX век традиция – по отношение на темпа, контрасти и взаимодействие на соловата с оркестровата партия. Но веднага изниква вечният голям въпрос – нима едни и същи ноти, отбелязаните от автора темпа и динамики, не са просто указание, което да те поведе не само до опознаване, научаване, но и до лично прочитане/тълкувание на текста?!

Всяко време си има своите предпочитания, идеи, особености, и знаем, че странното и ексцентричното трудно се приема от мнозинството. Но и в миналия век, и сега нещата са други – толкова много се експериментира в изкуствата, че приемането на различното изобщо не е проблем. А и Погорелич не направи нищо скандално. Напротив, мисля, че не пусна от ръцете си – дори докато приемаше стихийните аплодисменти на публиката – нотите на Концерта може би за да ни подскаже привързаността си, обичта си към творбата и към Шуман… Като че ли не искаше да се откъсне от него – поне аз така възприех този необичаен жест; особено когато към клавира прибави и красивия букет.

Иво Погорелич несъмнено е странна личност. Под маската на един самоуверен и на пръв поглед студен мъж очевидно се крие буен темперамент, ярка чувствителност и музикант с капризна, деликатна психика. През личното си възприемане той представи творбата на Шуман без съобразяване с традициите, независимо че са създадени от самия автор и от многото изпълнения на Клара Шуман – като се започне от 1841 г., когато е премиерата на Концерта в Лайпциг. Пренебрегвайки обичайните преходи и установени метроритмични движения, той промени целия темпоритъм на произведението. Още с първия акорд безапелационно заяви, че той ще води музикалния наратив и ще определя приоритетите. И не само го реализира, но беше и много убедителен.

Силно впечатление направиха резките контрасти, акцентите, спояването му с оркестъра, фразирането, както и обрисуването на двата основни музикални образи – на Флорестан и Еузебиус, същност на философско-естетическа идея не само на тази Шуманова творба, но и на много клавирни цикли и т.н.

Погорелич показа колко въздействено може да е едно subito piano, или обратно едно subito forte – как тон, интервал, акорд, задържан мигновение по-дълго, може да внуши и изрази емоция по-силна от красиво излята фраза. За техниката му не е нужно да се пише – без нея би било абсурдно да постигне изказа, чувствителността, характерността на творбата.

Концерта на Шуман пианистът превърна в един многоцветен, на моменти много бурен, но и много проникновен собствен диалог с композитора – всъщност проекция на взаимоотношенията Еузебио и Флорестан, които спореха, страдаха, тържествуваха, мечтаеха. Признавам, инвенцията на изпълнителя ме увлече и ми даде възможност да доловя и да ме понесе потокът от най-различни контрастни емоции: от нежност и тиха, съкровена радост и просветление до фантастични видения, драматични избухвания и сблъсъци. Своеобразната интерпретация на пианиста не отне нито за миг красотата на фантазиите или романтичната сладост на творбата, за чието реализиране и въздействие допринесоха и диригентът Найден Тодоров, и Филхармонията – съпричастни на нестандартните идеи на Погорелич.

Стихийни аплодисменти за Иво Погорелич и Софийската филхармония. Снимка: Василка Балевска/Софийска филхармония

Със Седма симфония бе отбелязана юбилейната 250-годишнина на Лудвиг ван Бетовен. Изпълнението ѝ отново демонстрира все по-мекия, пластичен и елегантен звук на оркестъра, спояването на състава – резултат от вече култивирания навик на оркестрантите внимателно да се слушат едни други и не само вътре в собствените си партии и групи – знак за единство и задължително условие за просперитет. Имаше брилянтно изсвирени места, имаше вълнуващи сола, имаше нерв. Найден Тодоров ни представи своя концепция за Седмата симфония, която тълкува като един несекващ вихър от танци и светли емоции, тържество, събрало хората, за да изживеят задружна радост и веселие. Дори траурният марш на втората част бе изпълнен някак по-оживено, в различно от обичайното темпо, може би за да се възприеме като реминисценция на отминали трагедии, които не могат да бъдат забравени, но и не трябва да доминират над тържеството на здравия дух и над живота. В това непрестанно стихийно ускорение, в бързо преминаващите мотиви и образи обаче се изгуби яркостта на лиричните красиви епизоди, които вихърът бързо отвява и накрая остава усещането за неспирно надбягване с времето. Би трябвало диригентът да дръпне юздите – по своя преценка, за да има повече мигновения за съпреживяване на чутото и въздух за слушателя.

Публиката в зала „България“ този път ме впечатли – с това че никой не ръкопляска между частите – и на концерта, и на симфонията (нещо, с което толкова привикнах, че дори ме разочароваха), и с аплодисментите си. Искрени, възторжено избухнали и след изпълнението на Погорелич, и след симфонията. Очевидно нещо се променя и мисля, че се дължи и на голямото оживление и разнообразие в програмите, и на Найден Тодоров, и на самата Софийска филхармония. И както отдавна е речено, че всичко ново е добре забравеното старо, струва ми се, че сме в епохата на ренесанс – за Филхармонията и за софийския концертен живот.

За да бъдем още по-добри...

За да бъдем още по-добри и да продължим да бъдем независима медия, не можем да го направим без вас - подкрепете „Площад Славейков“!

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg

kapatovo.bg