Необичайното винаги смущава, дори и дa си подготвен са среща с него. Затова не се учудих, когато след концерта на Иво Погорелич приятели споделиха забележки – че и недоволства – от изпълнението му на Шуман, Концерта за пиано (a moll, op.54). Не че и aз не бях изненадана от неговия толкова самобитен прочит на творба, която отдавна сме свикнали да чуваме изпълнена в установената още от XIX век традиция – по отношение на темпа, контрасти и взаимодействие на соловата с оркестровата партия. Но веднага изниква вечният голям въпрос – нима едни и същи ноти, отбелязаните от автора темпа и динамики, не са просто указание, което да те поведе не само до опознаване, научаване, но и до лично прочитане/тълкувание на текста?!
Всяко време си има своите предпочитания, идеи, особености, и знаем, че странното и ексцентричното трудно се приема от мнозинството. Но и в миналия век, и сега нещата са други – толкова много се експериментира в изкуствата, че приемането на различното изобщо не е проблем. А и Погорелич не направи нищо скандално. Напротив, мисля, че не пусна от ръцете си – дори докато приемаше стихийните аплодисменти на публиката – нотите на Концерта може би за да ни подскаже привързаността си, обичта си към творбата и към Шуман… Като че ли не искаше да се откъсне от него – поне аз така възприех този необичаен жест; особено когато към клавира прибави и красивия букет.
Иво Погорелич несъмнено е странна личност. Под маската на един самоуверен и на пръв поглед студен мъж очевидно се крие буен темперамент, ярка чувствителност и музикант с капризна, деликатна психика. През личното си възприемане той представи творбата на Шуман без съобразяване с традициите, независимо че са създадени от самия автор и от многото изпълнения на Клара Шуман – като се започне от 1841 г., когато е премиерата на Концерта в Лайпциг. Пренебрегвайки обичайните преходи и установени метроритмични движения, той промени целия темпоритъм на произведението. Още с първия акорд безапелационно заяви, че той ще води музикалния наратив и ще определя приоритетите. И не само го реализира, но беше и много убедителен.
Силно впечатление направиха резките контрасти, акцентите, спояването му с оркестъра, фразирането, както и обрисуването на двата основни музикални образи – на Флорестан и Еузебиус, същност на философско-естетическа идея не само на тази Шуманова творба, но и на много клавирни цикли и т.н.
Погорелич показа колко въздействено може да е едно subito piano, или обратно едно subito forte – как тон, интервал, акорд, задържан мигновение по-дълго, може да внуши и изрази емоция по-силна от красиво излята фраза. За техниката му не е нужно да се пише – без нея би било абсурдно да постигне изказа, чувствителността, характерността на творбата.
Концерта на Шуман пианистът превърна в един многоцветен, на моменти много бурен, но и много проникновен собствен диалог с композитора – всъщност проекция на взаимоотношенията Еузебио и Флорестан, които спореха, страдаха, тържествуваха, мечтаеха. Признавам, инвенцията на изпълнителя ме увлече и ми даде възможност да доловя и да ме понесе потокът от най-различни контрастни емоции: от нежност и тиха, съкровена радост и просветление до фантастични видения, драматични избухвания и сблъсъци. Своеобразната интерпретация на пианиста не отне нито за миг красотата на фантазиите или романтичната сладост на творбата, за чието реализиране и въздействие допринесоха и диригентът Найден Тодоров, и Филхармонията – съпричастни на нестандартните идеи на Погорелич.

Стихийни аплодисменти за Иво Погорелич и Софийската филхармония. Снимка: Василка Балевска/Софийска филхармония
Със Седма симфония бе отбелязана юбилейната 250-годишнина на Лудвиг ван Бетовен. Изпълнението ѝ отново демонстрира все по-мекия, пластичен и елегантен звук на оркестъра, спояването на състава – резултат от вече култивирания навик на оркестрантите внимателно да се слушат едни други и не само вътре в собствените си партии и групи – знак за единство и задължително условие за просперитет. Имаше брилянтно изсвирени места, имаше вълнуващи сола, имаше нерв. Найден Тодоров ни представи своя концепция за Седмата симфония, която тълкува като един несекващ вихър от танци и светли емоции, тържество, събрало хората, за да изживеят задружна радост и веселие. Дори траурният марш на втората част бе изпълнен някак по-оживено, в различно от обичайното темпо, може би за да се възприеме като реминисценция на отминали трагедии, които не могат да бъдат забравени, но и не трябва да доминират над тържеството на здравия дух и над живота. В това непрестанно стихийно ускорение, в бързо преминаващите мотиви и образи обаче се изгуби яркостта на лиричните красиви епизоди, които вихърът бързо отвява и накрая остава усещането за неспирно надбягване с времето. Би трябвало диригентът да дръпне юздите – по своя преценка, за да има повече мигновения за съпреживяване на чутото и въздух за слушателя.
Публиката в зала „България“ този път ме впечатли – с това че никой не ръкопляска между частите – и на концерта, и на симфонията (нещо, с което толкова привикнах, че дори ме разочароваха), и с аплодисментите си. Искрени, възторжено избухнали и след изпълнението на Погорелич, и след симфонията. Очевидно нещо се променя и мисля, че се дължи и на голямото оживление и разнообразие в програмите, и на Найден Тодоров, и на самата Софийска филхармония. И както отдавна е речено, че всичко ново е добре забравеното старо, струва ми се, че сме в епохата на ренесанс – за Филхармонията и за софийския концертен живот.
За да бъдем още по-добри...
За да бъдем още по-добри и да продължим да бъдем независима медия, не можем да го направим без вас - подкрепете „Площад Славейков“!
Банковата ни сметка (в лева/BGN) С карта през ePay.bg
Площад Славейков ЕООД
IBAN: BG98UBBS80021093830440
BIC: UBBSBGSF
Банка: ОББ
Основание: Дарение