Найден Тодоров и Камий Тома

Този текст е публикуван преди повече от 3 години

Нещо весело за смъртта (през 2017-а)

През тази изтичаща година Косачът не отведе толкова музиканти и артисти от света – както направи в ужасната 2016-а. И на това сме благодарни

Тази година май не клъвнахме много на въдицата на Мрачния жътвар. Илюстрация:  Елоиз Хенди - Нещо весело за смъртта (през 2017-а)

Тази година май не клъвнахме много на въдицата на Мрачния жътвар. Илюстрация: Елоиз Хенди

„Нещо весело за смъртта, нещо тъжно за живота…”. Така си говорим в редакцията на „Площад Славейков”, докато пресмятаме дали тази година Мрачният жътвар е покосил повече или по-малко значими личности от културния свят. Или 2016-а го е заситила за известно време, или почти не е останало кой да ни бъде отнет, но тази година беше по-щадяща.

Нашите далечни предшественици, траките, се радвали, когато някой умре, защото се отървавал от несправедливостите на земята, а плачели, когато се раждало дете, защото тепърва щяло да види какво е страдание. Много индийско. По този повод мой близък веднъж отсече: „Изберете българското! Животът – така труден, така сладък…”. И така си я караме и в цялата страна, и в редакцията – на един упорит, макар и малко необясним оптимизъм.

Докато младият зимен Бог се кани отново да Се роди във Витлеем, си спомням какво разказваше сър Терънс Пратчет за вярванията на Дребнио волен народ. Неговите пиктсита или Нак Мак Фигъл вярваха, че вече са умрели и че са попаднали в Рая. За тях Раят беше тук и сега, на земята (на Диска, в техния случай, защото, разбира се, светът е плосък, а не кръгъл, както вярват разни подведени от злата Наука наивници), защото само тук могат да се бият, да крадат и да попадат на бутилки със старателно укривано уиски. Такъв приключенски подход към живота ми е драг и не го крия. Надявам се и пожалените тази година звезди да мислят по същия начин.

Но това дотук са весели приказчици, просто малко предколедно мърморене в духа на „проблемите” на сити градски хора. За мнозина няма да има празник и тази зима, както и много други зими. Още си спомням страшната снимка на убито дете, публикувана от журналиста Руслан Трад преди около месец. Войната в Сирия продължава въпреки края на ДАЕШ. Пренесла се е и на други места – в Либия, в Йемен, в Афганистан, в Нигерия, в Бирма или Мианмар… Не е спирала и в Източна Украйна. Коледата и смъртта не са шега работа, а за съжаление си вървят прекалено добре заедно. А хората, преживели войната и избягали от нея, се опитват да дойдат насам. Миналата година с моя колега Емил Георгиев си направихме разходка из малкия софийски Бейрут („Бъдни вечер край Лъвов мост, Малкия Бейрут“) и поговорихме с някои от тези предполагаемо опасни бегълци. Чувството и тогава, и сега беше същото: нас ни чакат домът и вечерята, а тях – никой не знае какво.

ОПЕРНА ГАЛА с РОЛАНДО ВИЙЯЗОН

И все пак, и все пак можем да се зарадваме. Тази година умряха много малко от най-значимите, нали така? Почти никой значим, никой, за когото да изпишем топове хартия. Любимите ни режисьори, певци и артисти все още са тук, вярно, в пооредял състав (и тук-там обвинени в сексуален тормоз). Живи сме, здрави сме, зимата дойде, а Белите бродници още не са преминали Вала. Ще завърша с една предпазливо обнадеждена мисъл от любимия си „Беоулф”:

Често става тъй, че още необреченият от Участта
човек – с Божията помощ! – успява и да надделее над бедата.

Ако не минава и ден, без да ни отворите...

Ако не минава и седмица, без да потърсите „Площад Славейков“ и смятате работата ни за ценна - за вас лично, за културата и за всички нас като общество, подкрепете ни, за да можем да продължим да я вършим. Като независима от никого медия, ние разчитаме само на финансовото съучастие на читатели и рекламодатели.

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg

ДС

Този сайт използва „бисквитки“ с цел анализиране на трафика и измерване на рекламите.

Разбрах