Литературната критика може да бъде скучна, разбира се. Но може да бъде и не по-малко вълнуваща от самите произведения, които коментира. Защото текстовете ни влияят. Особено голямата трагедия, поставена добре и изпълнена с волята на режисьора и властните емоции, внушавани от актьорите, ни разтърсва. Но когато излезем от залата и се замислим какво точно ни е оказало такова влияние, тъкмо коментаторът на текста може да ни накара да бъдем наясно със себе си. Защо сме изпитали страх, съчувствие, жалост или смирение?
Шекспир е подготвил почвата за всички тези наши страсти, описвайки собствените ни амбиции и слабости. Той е големият манипулатор на вътрешните ни демони. Режисьорът и актьорите и до днес са само духове, служещи на страшната му магия: Ариеловци, подчинени на могъщия Просперо; вещици, подвеждащи Макбет – в театъра Макбетовци сме самите ние, зрители на съдби, напомнящи собствените ни фантазии за величие и падение. А психологът, терапевтът, изповедникът, който изяснява пред самите нас защо тези трагедии ни карат да изпитваме силни чувства – това е литературният критик. Той превръща емоциите ни в наука. Показва ни това, което Шекспир е знаел и чрез което ловко е печелел прехраната си: че сме готови на какво ли не и че се разпознаваме в измяната на Клавдий, в колебанието и желанието за мъст на Хамлет, в Отеловата ревност, в суетата на Лир, в амбициите на Гонерил и Реган, в желанието за власт на Кодорския тан.
„Шекспировската трагедия. Лекции върху Хамлет, Отело, Крал Лир и Макбет“ на Андрю Сесил Брадли (издадена от „Изток-Запад“ в превод на Мария Кондакова и цитираща Шекспировите версии на Александър Шурбанов) включва информативни размисли и коментари върху големите трагически пиеси: „Хамлет“, „Отело“, „Крал Лир“ и „Макбет“. От страниците й можем да научим много за начина, по който Бардовите текстове са функционирали сред различна публика. Как се е променяло разбирането за замисъла им. И защо днес можем да приложим думи отпреди четиристотин години към почти всяка ситуация, в която са намесени силни страсти – особено разяждащата всичко Амбиция.
Гледахте „Макбет“ на Кързъл с Фасбендър и Котийар, нали? Гледайте го пак. Или него, или някоя друга хубава версия – защо не тази със сър Патрик Стюарт? И паралелно прокарвайте пръст по редовете на книгата на Бардли. Ще откриете неща за самите себе си. Ще изпитате удоволствие от циничната наблюдателност на стария Бил Шекспир, възхищение пред ерудицията на изследователя му и може би отвращение от себе си. Толстой някога е усетил това влияние на великата трагедия и не го е понесъл – затова си е позволил отровни думи срещу стария Бард. Но ако човек има куража да чете трагедиите като гореща смес от страшна сатира, морален трактат и фактическо изложение на всъщност непроменящите се човешки нрави, ще може да стигне по-далеч от Толстой. Ще приеме чудовището в себе си и ще го опитоми. Ще отпуска каиша му съвсем рядко: а точно това е най-добрият ефект на тези пиеси. И Брадли ни показва как да стигнем до него. Коментарите му позволяват да доближим Шекспир до себе си: вече не само емоционално, а и съвсем рационално. Това няма да развали магията, само ще я направи понятна. Да си наясно със себе си, да знаеш защо си излязъл от театъра развълнуван – това е голям дар.
Или да се опитаме да видим втория сезон на „Кухата корона“ през увеличителното стъкло на уроците, прочетени у Брадли. Трагедиите за Хенри Шести може и да не са най-доброто от Барда, но и тук действат същите механизми, оголващи хищната природа на властолюбието. Не знам защо да не причислим и „Ричард ІІІ“ към най-хубавото (и най-страшното), създавано от стратфордския поет. Приложимостта на тези уж исторически закотвени във Войната на Розите текстове показва, че същите сблъсъци на силни и слаби личности продължават да влияят на съдбите ни. В страна като България това е много видимо, при все че тук няма истински Плантагенети. Но спокойно можем да възприемем местните величия като образи на Бастарда от „Крал Джон“ или на също незаконородения Едмънд от „Лир“. Амбицията… амбицията и нейните аберации. Много можем да научим за литературния, сценичния и психологическия механизъм, чрез който Шекспир ни я показва в цялата й жестока грозота. Просто трябва да отворим книгата на Брадли, ако досега не сме имали желанието да се замисляме над тези неща.
Така че „Шекспировската трагедия“ си струва да бъде разгърната. Единствения недостатък, който мога да видя в книгата, е самото й заглавие на български език. „Шекспировска“ е русизъм. Би трябвало да бъде „Шекспирова“. Но корицата не бива да спира четенето й.
Всичко от Манол Глишев в „Площад Славейков“
За да бъдем още по-добри...
За да бъдем още по-добри и да продължим да бъдем независима медия, не можем да го направим без вас - подкрепете „Площад Славейков“!
Банковата ни сметка (в лева/BGN) С карта през ePay.bg
Площад Славейков ЕООД
IBAN: BG98UBBS80021093830440
BIC: UBBSBGSF
Банка: ОББ
Основание: Дарение