Невъобразима смелост

– Как бихте описали работата, която вършите?
– Подреждане на разни знаци и цветове.
Яна Левиева в разговор за „Литературен клуб“ и сп. „Книгите днес“, 2009 г.

Една от любимите ми български стихосбирки е „Жена ми винаги казва“ на Йордан Ефтимов. Но ако погледът ви блуждае по щанд с книги например и тя е на него (едно малко, белезникаво книжле, с нищо натрапващо се, дори напротив), сигурно изобщо и няма да я забележите. С риба, сякаш наполовина потънала в корицата, с безличен фон, с тъмночервено (почти черно) заглавие (и необичаен, но неслучаен пренос в него), автор, издателство и толкоз.

Ще предположим, че вие няма да забележите стихосбирката (я какви хубави шарени неща има около нея, големи и ярки букви, БЕСТСЕЛЪРИ, естетическа еклектика и прочее провокации срещу окото), но загрижен другар ще ви я пробута в ръката, ще ви каже „вземи бе, човек, струва си“ и ще я вземете наистина, ще я прочетете и ще си кажете „абе, мамка му, струва си наистина“.

Но не за текстовете в „Жена ми винаги казва“ ми е мисълта, а за цялостната визия на книгата, на книжното тяло. За настойчивото нашепване от него, че всеки детайл, всеки щрих е правен с мисъл; че илюстраторът, майсторът е прочел, разбрал, усетил думите и за да разбереш, усетиш и прочетеш и ти корицата, оформлението и работата му, трябва да си вече дълбоко в цялостния корпус от текстове.

На четвъртата корица на стихосбирката, почти празна четвърта корица, в горната част, между баркода и едва сбитичката цена от 7 лева, има наредени едни девет тъмночервени топчета. Те са в равнина, но са неравномерно разпределени. Самите корици са с разгъвки. Като ги отвориш, от вътрешната страна на задната разгъвка, в горната част, е паднало и се е разляло едно шишенце, пълно с тъмночервени топчета, и от него сякаш точно толкова липсват, девет или десет. И тази композиция – разпръснато подреденото отвън, изтърваното и разлялото се отвътре, – не се отнася към едно стихотворение или към един цикъл в книгата. Отнася се изобщо към сърцето на стихосбирката.

Майсторът художник е Яна Левиева, която си отиде без време по-рано тази седмица, но остави някои от най-смелите решения за цялостна книжна визия, които в България сме виждали – изящни концепции, които са в толкова близка изповед с текстовете, че се самонадграждат едни други, като сиамски близнаци създават у читателя (но не Читателя като събирателен образ, а читателя – всеки отделен човек, който се докосне до плътта на тези книги) усещането, че е у дома, на сигурно място. Защитен от долнопробното, баналното, пошлото.

Да вземем например един немного известен у нас роман – „Блажени са блажените“ на Ясмина Реза. И тук, като при Ефтимов, наглед нищо „грабващо“ окото, напротив, първоначално дори крещящо различните шрифтове и цветове дразнят, дори вбесяват. Но после четеш книгата (забележителен изказ, който настойчиво препоръчвам на любителите на изящния език), потъваш в различните монолози на героите (точно осемнайсет, диаметрално различни един от друг) и всичко се избистря, всяка буква и всеки детайл от корицата застават на мястото си, стоят като автентично изречени, прошепнати, изкрещяни от вече близките ти персонажи.

Или вземете „2666“ на Роберто Боланьо – също изключителен художествен труд, който от Яна Левиева получи лице дори по-лично от оригиналната си корица.

Или сравнете „Мансарда в париж с изглед към смъртта“ и „Частица от бурята“ – колко различни една от друга визии, слепени съвършено към своите си текстове, към конфликтите при Вишниек и към съществуващото нищо на Странд.

Или новото издание на „Архипелаг Гулаг“ – какво решение само, каква смелост да изпълниш монументално изследване като това в тритомник по толкова задушаващ, новаторски, себедопълващ се начин!

Александър Солженицин, „Архипелаг Гулаг“ (3 тома), Фондация Комунитас, 2015. Снимка: Гергана Димитрова/Площад Славейков

Или „На лов за Снарк“ на Луис Карол, чиито чистота и изящество са способни да възпитат у едно дете истинска любов към книгите, към вълшебството и великолепието на четенето.

Писателят Георги Господинов написа, че дължим не на Яна Левиева, а на себе си изложба с рисунките, илюстрациите и кориците ѝ. Но не само изложба, библиотека дължим. Място, където да влизаме – да влизат всички с отношение към книгите, – и със затаен дъх да виждаме и усещаме какво е добър вкус, какво е въображение, красота. Какво е невъобразима смелост!

За кориците на „И други истории“ и „И всичко става луна“ (изд. Жанет-45) Яна Левиева взема общо решение… наглед.

Георги Борисов, „Живият бог“, Свободно поетическо общество, 1997. Снимка: Гергана Димитрова/Площад Славейков

Рьоне Шар, „Поезия“, „Критика и хуманизъм“, 2014. Снимка: Гергана Димитрова/Площад Славейков