Невероятната история на Мистер Сенко

Има личности в българската популярна култура на ХХ век, които вече се превърнаха в легенди. Някои от тях, макар и недотам известни сред младото поколение, са първопроходници, спечелили слава и у нас, и навън дори във времената на Желязната завеса, отделяща ни от света. Такива са Гунди, Лили Иванова, Емил Димитров. И Мистер Сенко.

От 30-те години на ХХ век чак до 80-те той е неизменният символ на магията, на изкуството на илюзията, нарицателно за вълшебник на сцената. Името му става дори устойчив израз в езика, когато се говори за нещо невероятно, невъзможно за изпълнение.

Евстати Христов Карайончев, както всъщност се казва по паспорт Мистер Сенко, се ражда преди точно 120 години – на 12 февруари 1905 г. във Враца. Баща му Христо е ветеринарен фелдшер, изключително важна и търсена професия по онова време. Евстати е третото му дете, буйно и неудържимо, умно, но неприлежно.

В едно интервю за националното радио Мистер Сенко приживе разказва:

„Длъжен съм да си призная, че учението не ми вървеше. Не ме увличаше ли, не ми вървеше гладко ли, не знам, но слабо напредвах. Трето и четвърто отделение карах по две години“.

По-късно много от приятелите му са от интелектуалния елит на България. Посрещал ги на гости с думите:

„Ела при мен да пиеш едно уиски! Добре,че навремето не учих много, та сега ми се намира винаги по някоя бутилка!“

По време на Първата световна война бащата на Евстати е мобилизиран и загива на фронта. За вдовицата и трите ù деца настават тежки времена. И Евстати започва да пътува без билет по жп линията от Враца до София, за да печели като джебчия. Един ден просто стига до София и остава там. Първата си нощ в столицата прекарва под седалките на цирк „Колизеум“ на Лазар Добрич на улица „Пиротска“. На сутринта се хваща като помощник на метача в цирка. Съдбата му е предопределена.

Скоро става любимец на трупата, продава лимонада и семки, мъкне реквизит. Пет години – между 1918 и 1923 г. – се прехранва както може, като момче за всичко. По-късно дори вмъква революционни моменти в биографията си – сервирал кафе на Георги Димитров, носел документи на Антон Иванов… Арестували го и го задържали 44 дни в полицията, карали го да мие и чисти. Избягал и отишъл във Вършец, където започнал да продава банички. В късните му спомени, разказани през социализма, пак се появява Георги Димитров, на когото продавал банички, докато той се криел във Вършец, за да организира Септемврийското въстание. Илюзията прозира дори в собствените му разкази – през 1923 г. Сенко вече е фокусник в София.

В началото на 20-те години в цирк „Колизеум“ гастролира френският илюзионист Делоне, известен с псевдонима си Мистериозния турчин. Той харесва Евстати и, когато си тръгва, му подарява своя Магичен сандък. Така малкият бъдещ световен фокусник се сдобива със свой реквизит. След като Мистериозния турчин си заминава, Евстати убеждава директора, че може да го замести. По някакво съвпадение точно тогава от цирка бяга и клоунът Сенко. Евстати облича костюма му, а трупата със смях го обявява за „същински Сенко“. Момчето взима името за свой артистичен псевдоним. Прибавя и Мистериозния към него в почит към първия си ментор – Делоне.

Става „Мистер Сенко“ по случайност. Обичайно турнетата му започвали в Бургас, където се печатали и плакатите му. Но веднъж афишите свършват и в една случайна печатница някъде из страната допускат грешка – съкращават „Мистериозния“ на „Мистер“. И на него му харесва.

Най-прочутият му номер – „Човекът без глава“ – се ражда в средата на 30-те години. Веднъж разказва как се родила идеята за него. Една вечер вървял по тъмна софийска улица и внезапно видял, че срещу него се носи един бял костюм, без глава на човек отгоре. Когато се приближил, видял, че става дума за чернокож, скрит от тъмнината. Тогава поръчва восъчна маска със собствената си глава на художника Ненко Балкански и скулптора Иван Мандов. На тъмната сцена, пред тъмни завеси, с начернено лице, Мистер Сенко излязъл, хванал с ръце главата си, сложил я под мишница и излязъл под крясъците на публиката.

Пак тогава той измисля и други от знаменитите си номера: „Електрическият стол“, „Левитация“, „Разрязване на жена с електрически трион“, „Бурето“, „Сандъкът със сабите“…

Твърдял, че е поръчал „Електрическия стол“ лично на изобретателя Никола Тесла, той го е изработил и му го изпратил. Истината е, че Сенко го е измислил сам, без да има понятие от физика и електричество. Столът е обикновен, дървен, с облегалки за ръцете, на които има кожени ремъци. Илюзионистът сяда, завързват го като осъден на смърт, стягат главата му в железен обръч, опасват го с проводници. Един помощник завърта динамо, което е скрито зад сцената, и произвежда ток с ниско напрежение – от главата на „осъдения“ започват да изскачат светкавици, той се тресе. Но в края на сеанса илюзионистът е невредим.

Международната слава на Мистер Сенко започва от Германия. Вероятно първото му турне е било през 1936 г. в Берлин, когато той е приет за член на „Немския магически кръжок“ – най-голямото сдружение на немските илюзионисти с висок международен престиж.

Години по-късно Мистер Сенко разказва пред журналисти:

„По онова време нацистите се стремяха да получат признание, да завоюват международен авторитет и популярност. Организираха Олимпийски игри в Берлин през 1936 г. и през същата тази година решиха да направят световен конгрес на илюзионното изкуство. Покана получих и аз. Успехът ми беше грандиозен, неописуем. Но и номерът ми си го биваше… Когато зрителите започнаха да влизат в салона, аз се смесих с тях и внимателно си подбрах няколко жертви. Забележех ли, че някой се зазяпва, веднага се лепвах за него. Необходимо беше да го сръгам един-единствен път и задигах паспорт, портфейл или пък часовник. На един дангалак с огромна брада успях да дигна дори голяма порцеланова лула.

По едно време пред портала спряха три големи лимузини. От предната и от задната наскачаха някакви бабаити и се хвърлиха да отварят вратите на средната кола. Оттам се измъкна един шопар в бяла униформа. Много хубав кортик носеше – останаха ми очите в него. Викам си: „Ха сега да те видим, Сенко, можеш ли му отмъкна кортичето?“. Точно тогава го познах и изтръпнах: Херман Гьоринг! Обаче, наумя ли си нещо, правя го. Започнах да се прокрадвам към него, но гавазите му направиха шпалир и един от тях дори ме удари с лакет в корема. Много му се ядосах. Докато отдавах чест на Гьоринг, лекичко му отворих кобура и измъкнах пищова. Представлението започна. Дойде и моят ред. Изскочих на сцената, поклоних се и веднага слязох между зрителите. Здрависах се с един наперен господинчо от първия ред и веднага го запитах колко му е часът? Той погледна към китката си и се втрещи. Часовникът му го беше хванала липсата. Вдигна поглед към мен и направо се шашна, аз вече държах часовника му и го сверявах с моя. – Малко изостава – рекох му, – но иначе е чудесен… За нула време откраднах още два часовника и един портфейл. Накрая се отправих и към правителствената ложа, където се пъчеше развеселеният Гьоринг.

– Господин министър-председател, вашите телохранители са заплеси. Докато те правеха шпалир, аз успях да ги обезоръжа. Уверете се сам!

Измъкнах пищова и го подадох на почервенелия му притежател. Той се пипна за кобура и направо се хвана за главата. Гьоринг скочи и викна:

– Дас ист айн гросер швиндлер! – т.е. „това е голям мошеник, хитрец, измамник“.“

Тази история Мистер Сенко започва да разказва чак след 9 септември…

Превратът заварва Мистер Сенко като известен и заможен човек, част от софийския елит, но далеч от политиката. Забавлявал е хората от висшите класи, но е бил по-скоро част от хайлайфа. Член на Съюза на артистите, той е един от основателите на Общото ръководство на оперетата и драмата през 1929 г., заедно със Сава Огнянов и оперетния артист Любен Герасимов. Но е познавал и дори е общувал с мнозина от онези, които новата власт ненавижда.

След преврата започва вълната от комунистически терор. Убити са или безследно изчезват много от видните личности на софийския елит.
Макар и далеч от политиката, Мистер Сенко вероятно е бил стреснат от революционния терор, защото много от тези хора са били в обкръжението му. Имал е и друга причина да се бои за живота си – пътуванията в Хитлеристка Германия, гастролите пред пълни зали, наградите, дипломите, членството в „Немския магически кръжок“… Освен това е бил доста заможен, женен за италианка. И намира начин да се спаси.

Няколко месеца след Девети септември Мистер Сенко заминава със сина си Христо, тогава 16-годишен, на фронта. Доброволно отиват да изнасят благотворителни представления за войниците. Започва и да дарява. И до днес е запазено неговото „счетоводно тефтерче“, в което записва сумите, които дарява на ОФ-институциите, на комитетите на БКП. Даренията му от 1944 до 1960 г. надхвърлят един милион лева.

Тръгва и на благотворителни представления при бригадирите, които работят по различни обекти – мини, жп линии, язовири… Дал е 500 хил. лв. за партийна печатница, 20 хиляди за Паметника на съветската армия в Княжеската градина, 500 хиляди по държавния Заем за развитие на народното стопанство.

Държавна сигурност започва да обръща внимание на Мистер Сенко през 1947 г. Тогава започва наблюдението върху обекта „Семка“ – това е името, което му дават агентите на ДС. В края на 40-те години властите не го пускат на гастроли в чужбина – страх ги е да не избяга на Запад, при роднини на жена си. Следят и отварят кореспонденцията му, която води с производители на реквизит за фокуси извън България.

Постепенно отпускат хватката – в началото на 50-те му позволяват да ходи на гастроли в социалистически страни. Но го следят и в чужбина, а досието му се изпълва с доноси за всичко, казано от него. Той е бил достатъчно хитър, за да е наясно. Затова прави пред уж добре прикритите агенти нарочни изявления, че няма защо да бяга, в България си има всичко – слава, пари, къща, кола, а „българите-емигранти на Запад са бедняци и въшльовци, които нямат пари за една бира“.

През 1959 г. решават да го вербуват за сътрудник на ДС. В архивите, достъпни публично, са запазени документи за подготовката на „вербовката“. Изрично е уточнено, че по време на разговора с него на масичката трябва да има „шише вино с две чаши, чиния луканка, кутия шоколадови бонбони и кутия цигари. Това ще предразположи обекта към беседа“.

Мистер Сенко отказва да стане доносник. Той е намерил друг начин да избегне натиска на Държавна сигурност – става личен приятел на Тодор Живков. Допадали са си – и двамата „хора от народа“, а Сенко е осигурявал и типа забавления, по които Живков си е падал. Мистер Сенко често е правел фокуси пред Първия, при това си е позволявал закачки, които на друг трудно биха били простени. Прибирал портфейлите на хората от Политбюро, а когато им ги връщал, подхвърлял:

„С вас си приличаме, другарю Живков, само че аз връщам взетото!“

Приятелството с Първия носело и облаги. Мистер Сенко става „народен артист“, „герой на социалистическия труд“, взима Димитровска награда. Започва да пътува необезпокоявано – отива на конгрес на илюзионистите в Индианаполис, САЩ, където получава най-голямата награда. Пътува с културни делегации, дори с българския национален отбор по футбол за важни мачове – да помага на футболистите с фокусите си.

През 1965 г., когато е на върха на славата си, в деня, в който навършва 60 години, слиза от сцената и прекратява своята артистична дейност в България. Но не спира да пътува в чужбина. Изнася самостоятелен спектакъл в Холивуд, участва в Конгреса на илюзионистите в Копенхаген, на подобен конгрес в Западна Германия, в Чатануга, САЩ… Получава ордена „Робер Уден“, най-високото отличие за илюзионист, връчван от Асоциацията на френските артисти. Обявен е за почетен гражданин на Париж.

Съдбата продължава да е благосклонна към него. Той изпуска полета на БГА „Балкан“, при който загиват 23-ма души, включително известни български певци и артисти. И пак е част от софийския хайлайф – всеки ден преди обяд пие кафе в постоянна компания – художника Дечко Узунов, колекционерът на изкуство Боян Радев, режисьора Хачо Бояджиев…

През 1987 г., когато е на 82, чупи бедрената си става и е приет в „Пирогов“. Не спира да забавлява медиците с фокусите си, но поради залежаване бъбреците му отказват и той умира на 26 юли същата година.

Неговите отдадени фенове отказват да повярват. Дълго се носи легендата, че смъртта на големия илюзионист е поредният му фокус.