Невидимата книга

„Лето 1850“ е много свястна книга. Казва ли се така за книги?

Отмината в пълна тишина, напълно незабелязана. Аз поне не съм видяла или чула и един звук за нея. Може би защото авторът не е „секси“, не е на постоянна „промоция“, не пуска статуси във фейсбук, мирише на минало и сложен контекст, който повечето сегашни читатели дори не знаят какъв е и защо, ама им изглежда така. (Акад. Пантелей Зарев и обременността да си негов син надали им говори всъщност нещо.)

На всичкото отгоре книгата се занимава с епизод, за който не знам абсолютно нищо, а май и историята ни го прескача на едър бод – въстанието в Северозападна България във въпросната съдбовна година.

Признавам си веднага, аз вече не обичам исторически книги. Не ги обичам, откакто започнаха да ги използват за „темплейт“ за бестселъри в стил „Индиана Джоунс“. Така че няма да възпявам тази книга, независимо че тя не е от същата „матрица“. Но книгата се занимава много по-талантливо с темата дали нещо остава важно за историята, ако не е записано чрез Словото (отговорът е очевиден, нали?), отколкото едни други полуфабрикати. С компромиса. С темата за свободата (можеш ли да направиш избор между две несвободи и коя е по-добра?).

Ако човек е затънал в собствените си екзистенциални и лични кризи, може да намери дори храна за това: „Раздялата ни с някого, – повтаря си един австриец, зарит в далечната българска провинция, – е оная магическа сила, която ни предизвиква да признаем неговото съвършенство. Ако искаш да възвисиш някого и да го запазиш в себе си, трябва да се махнеш, да заминеш“. Нали?

Книгата ми напомни по един напълно свой начин, някак си съвсем далечно „Травнишка хроника“  на Иво Андрич, вероятно заради сблъсъка на Изтока и Запада, заради хората, които са разкрачени трагично между тях.

Замислих се, че не бих я нарекла съвременна класика. Но това е книга, която бих дала на отрастващи тинейджъри, които мъчат българското слово и се опитват да си изградят някаква координатна система. Може би точно защото е напълно неизвестна, нерекламирана, нерецензирана, а героите й не са сложени в схемите „добър“, „лош“, „герой“, „изрод“. И бих ги помолила да напишат своите разсъждения и съчинения. Сигурна съм, че би предизвикала великолепни размисли. И може би много интересни изводи на едно по-отворено и по-многопластово от нас поколение.

Виолета Симеонова Станичич е бивш български журналист, която промени напълно кариерата си преди около 5 години, а повече от година работи и живее в чужбина. Тя публикува коментарите си за различни книги на личната си Фейсбук страница, както и в групата „Какво четеш“. Пускаме „рецензията“ й от Фейсбук с нейното съгласие, но с изричното уточнение, че това е личната й мнение, напълно безкористно забавление в малкото й свободно време, вечер и в чакалните между командировки. То отразява личните й позиции и вкусове за приятелски кръг със същата чувствителност и няма никаква връзка с професията и институцията й.