Летен сезон

Този текст е публикуван преди повече от 3 години

Невидимите деца и аз, едно от тях

Осем са победителите в конкурса за ученическо есе „Вдъхновители“. Представяме ви един от тях - 12-годишният Радко Василев

Радко Василев е на 12 години, от гр. Карнобат. Участвал е в редица литературни конкурси, носител е на десетки награди. В есето
си се определя като невидим. - Невидимите деца и аз, едно от тях

Радко Василев е на 12 години, от гр. Карнобат. Участвал е в редица литературни конкурси, носител е на десетки награди. В есето си се определя като невидим.

Осем деца от различни кътчета на България получиха награди в конкурса за ученическо есе „Вдъхновители“, организиран от БНТ, с подкрепата на Министерството на образованието и науката. Освен отличените осем есета, бяха раздадени още 50 специални награди.

Имената на победителите са: Айлин Тунай Потурлиева – 17 години, Плевен; Владимир Илиев Илиев – 17 години, Карнобат; Грети Донкова Георгиева – 14 години, София; Нехсат Сезгин Хасан – 15 години, Богданци, област Разград; Радена Цветозарова Цонева – 17 години, София; Радко Василев Василев – 12 години, Карнобат; Симона Валентинова Чаушева – 17 години, Кърджали; Симона Василева – 16 години, Попово.

Журито, определило най-добрите есета, бе в състав: Теодора Димова (писател), Иван Симеонов (изпълнителен директор на София Тех парк), Доброслав Димитров (съосновател на „Империя онлайн“), Милена Иванова (главен експерт „Образователни програми и съдържание“в МОН), Надя Обретенова (изпълнителен продуцент на „По света и у нас“- БНТ) и Благой Цицелков (репортер в „Новини и актуални предавания“- БНТ). 

В конкурса се включиха над 120 ученици между първи и дванадесети клас от цялата страна. Сред вдъхновителите в ученическите творби са посочени дядо Добри, параолимпиецът Ружди Ружди, програмистът Светлин Наков, основателят на Apple Стив Джобс и писателката Джоан Роулинг.

ОПЕРНА ГАЛА с РОЛАНДО ВИЙЯЗОН

Теодора Димова сподели, че есетата разкриват многостранните интереси на децата:

„Те не се чувстват потиснати, а част от Европа и в същото време не забравят своите корени. След като човек е прочел тези есета, вече има съвсем друг поглед към това поколение – с такива деца България има бъдеще“.

Представяме ви есето на един от победителите.

Невидим в дъха на думите търся душата си

Радко ВАСИЛЕВ

Има невидими деца и аз съм едно от тях. Не, нямам вълшебна шапка-невидимка, но когато бях на осем, си измислих история за шест зелени шапки, с които аз и моите пет деца след години ще можем да се пренасяме на красиви далечни места.

Хареса ми да седя пред празните редове в тетрадката и да изписвам истории. Най- различни – весели, фантастични, тъжни, всякакви. Приятелите ми ги четяха и виждах как реагират различно. Даже без да казват дума, по това как мърдат вежди, как се засмиват леко или как им заблестяват очите от идващи сълзи, усещах кой разбираше моите истории и кой – не.

С писането дойдоха и първите ми награди от конкурси. Отначало се гордеех с победите си, мама и близките ми ме поздравяваха и ме хвалеха. Името на училището ми се чуваше в различни градове като училище на бъдещи писатели. Името на града ми се чуваше и сърцето ми затуптяваше странно бързо и силно. Децата в клас се обръщаха към чина ми, когато моята първа учителка четеше приказките и разказите ми в час. Беше хубаво време. Бях видим. Малък писател на осем години.

Бях.

Когато сме деца, мисля си, не знаем как се случват промените с нас, а те просто се случват. Растем на височина. Ставаме по-силни и по-разумни, но сякаш детството започва да се откъсва от нас с всеки сантиметър. Нагоре и нагоре. Далече и още по-далече. Страшно е. Нали казват, че у всеки човек е живо детето, независимо колко е възрастен? Не е вярно.

В края на трети клас едното крило на детството ми се счупи. Не от писане, защото мен писането ме издига нависоко в безкраен полет, а от това, че наградите ми натежаха и нито в клас, нито в училище, а още по-малко в града ми не се радваха на моите успехи. Сякаш не ме виждаха, сякаш не им беше хубаво. Искаше ми се да изкрещя, че всички те са в моите написани истории, че това е причудлив свят, в който пак сме заедно. И всички сме герои, по-добри или по-лоши, по-умни или по-смешни. Но сме. Герои.

Сме.

А аз бях. Видим. Когато бях на осем. Не станах „Ученик на годината”, кметът не ми връчи награда. Заедно с още 300 деца неговите служители ни раздадоха книжки и грамоти, които вадеха от лъскави черни торби за смет. Тогава плаках, все пак бях само на осем.

С едно крило и с тъга вътре в мен, аз продължих да пиша моите истории. Те не могат да бъдат спрени и повярвайте ми, тях не може никой да напъха в торби за смет. Те изскачат от моите мисли и лягат по редовете в тетрадката. Гоня ги понякога, защото магически и прости, думите бързат да бъдат написани. Бързат една през друга да станат видими на белия лист. И знам, че има кой да ги чете. Има все още.

За четири години аз посетих различни градове – и малки като моя град, и големи, и столицата видях. Навсякъде срещнах деца като мен – измислящи разкази и приказки, пишещи тъжни и весели случки. Като мен. Непознати хора ме поздравяваха, поздравяваха и другите деца. И всички се радваха, че има ново поколение от деца-творци. Не знам дали съм творец, но знам, че не мога да не пиша.

Не мога. Обаче искам да съм видим. Да играя пак с приятели. Да караме колела по алеите в градската градина. Да храним гълъбите и да ритаме топка. Да ядем сладолед и да разказваме страшни истории в тъмното пред блока. Оцелялото крило ме боли. Свивам го, за да го предпазя да не се счупи и то. Играе ми се. И ми се пише. А явно не може и двете. Объркан съм.

Съм.

Макар и невидим, съм. Жив и малък. Жив и мъдър. С болно крило и едно детство, изсипано в листи от тетрадка. В дъха на думите търся душата си. Търся и душите на другите, не само на тези като мен… Дали да не спра да записвам историите, които измислям? Дали да не изляза навън с глава, изкривена към таблета? Дали да не хвърля камък по котката пред входа? Ще стана ли тогава видим? Ако разперя крилото си и се опитам да запазя равновесие в света на непишещите? Ще рискувам и щом изпратя тази моя история, няма да записвам нищо.

Заболява ме, не знам къде точно, но много надалече в мен, а още имам толкова да кажа. На добрите и на лошите. На богатите и бедните. На математиците (един от тях съм и аз, имам куп медали дори!) и на футболистите (как всички ги харесват, даже когато отборът им пада!), на малките барабанчици от моя град и на кмета даже. Толкова, толкова още има за писане. Но се уморих да съм невидим.

Еднаквите изяждат различните. Еднаквите правят различните невидими. Еднаквите ли единствено оцеляват, докато различните влачат счупените си криле… Аз знам отговорите. А Вие знаете ли ги?

Това е последната ми история. Ще се опитам да бъда еднакъв. Малко преди да стана на 13 години. И много преди да порасна.

Ако не минава и ден, без да ни отворите...

Ако не минава и седмица, без да потърсите „Площад Славейков“ и смятате работата ни за ценна - за вас лично, за културата и за всички нас като общество, подкрепете ни, за да можем да продължим да я вършим. Като независима от никого медия, ние разчитаме само на финансовото съучастие на читатели и рекламодатели.

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg

kapatovo.bg

Този сайт използва „бисквитки“ с цел анализиране на трафика и измерване на рекламите.

Разбрах