Невидимият извор на Ерик-Еманюел Шмит

На български език излиза „Феликс и невидимият извор“, най-новата книга на прочутия френски писател (откъс)

„Феликс и невидимият извор“ на Ерик-Еманюел Шмит е част от цикъла „Кръговратът на незримото“. Снимка: Площад Славейков - Невидимият извор на Ерик-Еманюел Шмит

„Феликс и невидимият извор“ на Ерик-Еманюел Шмит е част от цикъла „Кръговратът на незримото“. Снимка: Площад Славейков

Какво е да си емигрант на 12 и да живееш със „зомбито“, в което се е превърнала майка ти, страдаща от депресия, разказва в новата си книга писателят, драматург и режисьор Ерик-Еманюел Шмит. „Феликс и невидимият извор“ (изд. „Ера“) излиза на български език месеци след премиерата си на френски в началото на 2019 г.

Авторът на „Господин Ибрахим и цветята на Корана“ представя на читателя Феликс, момче на прага на юношеството, и неговата майка Фату, емигрантка от Сенегал и собственичка на малкото уютно бистро „На бачкане“ в Париж. Постоянните посетители на кафенето са неформалното семейство на Феликс – всезнаещият г-н Софронидес, мъжкараните Белот и Ребелот, дребната азиатка Тран с кучето си Господин, човекът-речник Робер Ларус…

За разлика от сина си, Фату не е обзета от любов по Париж, към малките му улички и магазини с тракащи щори и нощни бакалии – попаднала в бюрократичен капан, тя изпада в депресия, за която няма лек. Жената, някога въплъщение на щастието, днес вече е само безжизнена сянка. Феликс се впуска в търсене на начини да излекува душата ѝ и в това начинание ще му помогне баща му, морският капитан Сент Еспри. Семейството заминава на пътуване, което ще ги отведе до невидимите извори на духовни сили.

Във „Феликс и невидимият извор“ Ерик-Еманюел Шмит търси съкровищата от поезия и мъдрост в духовната традиция на анимизма и африканските вярвания, според които всяко нещо на света има душа, а душата на всеки човек е свързана със свой невидим извор на духовни и физически сили, който обикновено е скрит в неговите корени – родно място, река, континент – казва за книгата преводачът ѝ Гриша Атанасов. – Този път неговите герои са африканци, живеещи в Париж – дванайсетгодишният Феликс и неговата майка Фату. Феликс и Фату живеят в пъстрото, етнически разнообразно предградие Белвил. Майката държи кафене, населено с местни чешити и колоритни образи, описани с много хумор и топлина от Шмит. Те са представени от автора с хуманистичен подход и философска дълбочина, но достъпно, увлекателно, с ненатрапчив хумор, ирония и самоирония, с присъщото на Ерик-Еманюел Шмит майсторско редуване на тъжното и смешното.

„Феликс и невидимият извор“ е част от цикъла на Шмит „Кръговратът на незримото“, където са още „Миларепа“, „Господин Ибрахим и цветята на Корана“, „Оскар и розовата дама“, „Синът на Ной“, „Сумистът, който не можеше да надебелее“, „Десетте деца, които госпожа Мин никога не беше имала“.

Предлагаме ви откъс от „Феликс и невидимият извор“.

Който гледа добре, накрая ще види.
Африканска поговорка

1

Майстори на пианото

– Не забелязваш ли, че майка ти е мъртва?

Вуйчо ми сочеше Мама пред мивката, висока, изправена, твърде бледа, тя привършваше с бърсането на съдовете и поставяше една чиния на върха на купчината.

– Мъртва ли? – прошепнах.

– Мъртва!

Вуйчо повтори думата толкова натъртено с кънтящия си глас, че тя политна по-тежко от гарван, изпълни кухнята, заблъска се в мебелите, отскочи от стените, удари се в тавана и излетя през прозореца, за да връхлети съседите, и гърленият, режещ, дрезгав звук се разпръсна като ехо из двора. Под примигващата крушка отново настана тишина.

Граченето не бе засегнало Мама, която вече бе погълната напълно от броенето на паничките. Прехапах устни при мисълта, че може отново да изпадне в пристъп на преброизъм, защото напоследък, започнеше ли да брои кухненските прибори, можеше да го прави отново и отново с часове.

– Мъртва е, момчето ми, мъртва. Майка ти не реагира на нищо.

– Тя мърда!

– Не позволявай да те заблуди един детайл. Аз разбирам от умреляци, виждал съм десетки у нас.

– У нас?

– На село.

– Искаш да кажеш у вас! За Мама и за мен у нас е тук!

– В Грозенвил?

– Белвил! Ние живеем в Белвил!

Изкрещях. Не можех да понасям, когато вуйчо ми говореше с презрение за онова, което ме изпълваше с гордост, за Париж, октопода, чието пипало бях, Париж, столицата на Франция, Париж с неговите авенюта, крайградска железница, въглероден диоксид, задръствания, демонстрации, полицаи, стачки, с неговия Елисейски дворец, училища, лицеи, шофьори, които лаят, кучета, които не лаят, коварни велосипеди, високи улици, пепеляви покриви, по които се спотайват сиви гълъби, с неговите лъщящи паважи, размекнат асфалт, магазини с тракащи щори, нощни бакалници, устиета на метрото, остра смрад от водостоците, живачен блясък след дъжд, мръсни розови мъгли, оранжеви улични фенери, с неговите весели компании, чревоугодници, клошари, пияници. Що се отнася до Айфеловата кула, нашата кротка великанка, стоманената бавачка, която бдеше над нас, онзи, който не благоговееше пред нея, заслужаваше според мен само позор.

Вуйчо сви рамене и продължи:

– Майка ти не е родена тук, тя дойде на белия свят сред храсталаците на саваната. О, харесвам този израз, „да дойдеш на белия свят“, толкова е точен за Фату, която се пръкна от корема на майка си в една лятна неделя. Спомням си го, потях се като прасе. А ти в колко часа си роден?

– Половин час след полунощ.

– Така си и мислех, не си видял белия свят, видял си тъмна нощ.

Той се почеса по челюстта.

– Къде?

– В болницата.

– В болницата! В болницата, сякаш майка ти е агонизирала… В болницата, сякаш бременността е някаква болест. Сестри и доктори, ето какво си зърнал най-напред, колко жалко! Горкият ми Феликс, питам се какво ли можеш да разбираш за майка си.

Сълзите изпълниха очите ми без разрешение и това ме отчая. Стига! Никаква слабост повече! И без това ми тежеше, че съм само хлапе на дванайсет години, нямаше нужда да влошавам положението и да се превръщам в хленчещ глезльо… Гневът пресече хлиповете ми и ми позволи да изтърся:

– Обожавам Мама.

Вуйчо положи ръка върху черепа ми, стори ми се, че тя ще ми смели мозъка, но ме обзе покоят, процеждащ се от дланта и възлестите му пръсти.

– Не се съмнявам, момчето ми. Но да обичаш, не означава да разбираш. Осъзнаваш ли, че майка ти го е закъсала?

– Естествено! Нали затова ти писах, вуйчо, и те помолих да се върнеш от Сенегал.

– Много добре. Да си поговорим като мъже.

Той се настани пред мен, яхнал стола на обратно, и ме огледа внимателно.

– Какво каза лекарят?

– Че има депресия.

Вуйчо Бамба се опули и възкликна:

– Каква е тая депресия? При нас в Африка няма такива неща.

– Това е болест от мъка. Докторите употребяват термина „депресия“, когато някой изведнъж става по-тъжен от предния ден, без нищо да се е променило, унинието го обзема, притиска и спира всичко.

– Какво лечение предлагат?

– Антидепресанти.

– Действат ли?

– Виж резултата.

Изгледахме Мама, която тъкмо бе седнала на табуретката или по-скоро се беше пльоснала върху нея като марионетка, изоставена от кукловода си, с омекнало тяло, смъкнати рамене, отпуснати бедра, извити крака, превит врат. Вече никаква енергия не задържаше заедно частите на Мама.

Вуйчо Бамба продължи тихо:

– Грешна диагноза. Аз ти гарантирам, че Фату е мъртва. Ти живееш със зомбито на майка си.

– Стига!

– И ще ти го докажа. Какво характеризира мъртвеца? Първо, той не чува.

Вуйчо удари по масата с юмрук. Мама не трепна.

– Майка ти е глуха като пън.

– Може да има проблеми с ушите.

– Второ, мъртвецът не вижда нищо, дори с отворени очи. Трето, погледът му се изпразва.

Трябваше да призная, че очите на Мама бяха стъклени като на риба на сухо и погледът ѝ не изразяваше много повече от погледа на скумрия върху лед.

– Четвърто, кожата на мъртвеца променя цвета си.

Вуйчо посочи към по-малката си сестра, за да ми обърне внимание, че някога карамелената ѝ кожа бе придобила сивкаво-зеленикав тен. Той въздъхна.

– Пето, мъртвецът не обръща никакво внимание на другите. Няма по-големи егоисти от мъртвите, същински коне с капаци са. Тя грижи ли се за теб?

Възразих пребледнял:

– Готви, чисти апартамента.

– По инерция, по навик, като кокошка, която продължава да тича, след като са ѝ отрязали главата.

Наведох глава, приел доводите му. Той продължи да изброява, като сви показалеца на лявата си ръка:

– Шесто, мъртвецът не говори. Кога последно разговаря с майка си?

Сълзите отново натежаха на миглите ми. Макар че беше решен да изчерпи списъка си, вуйчо се отказа, забелязал отчаянието ми. Той стисна коленете ми.

– Майка ти проявява признаци на живот, но е мъртва, Феликс.

Разтърсиха ме ридания, този път им позволих да ме обземат. Сбогом, чест! Толкова по-зле. Да им се оставя, ме плашеше и облекчаваше: най-после някой споделяше тревогите, които ме потискаха от месеци, някой се чувстваше загрижен, нямаше повече да се притеснявам сам! Да, братът на Мама използваше ужасяващи думи, но те ме измъчваха по-малко, когато бяха произнесени, а не пленени в дълбините на ума ми. Да, вуйчо имаше право: бях загубил Мама, тя ме бе напуснала, живеех при някаква непозната. Къде пребиваваше онази, която ми се бе изплъзнала? Тя ми липсваше. Дали още се спотайваше някъде? Измънках между две хълцания:

– Можем ли да я излекуваме?

– Лекуват се живите, не покойниците.

– Тогава?

– Какво?

– Какво ще правим?

– Ммм…

– Нищо ли?

– Ще я възкресим!

Вуйчо се изправи, строен, напет, с кожа като асфалт, коси като сажди. Протегна се гъвкаво, пристъпи до прозореца, изплю тютюна, който дъвчеше след десерта – дано портиерката не миеше кофите за боклук на двора – и подуши нощта, като се почесваше по тила. Припомних си, че според Мама в тяхното село смятали този висок и стегнат атлет за неукротим воин, непоколебим, яростен, последна опора, когато се разгаряли трагедии. Доверие! Най-вече да не се влияя от сегашния му вид на издокаран африканец, от стила му на крал на контетата, особено тази вечер, когато бе съчетал яркочервени обувки от крокодилска кожа с канареножълт костюм с жилетка.

Извърна се спокойно към мен.

– Ти познаваш ли някого, който възкресява мъртъвци, а?

– Не.

– Окей – провлачи той лениво, – аз ще потърся. Къде държиш указателя?

– Указ… какво?

– Указателят. Дебелата книга, в която са събрани телефонни номера. Жълтата, с хората, подредени по професии.

– Но… но… Вече няма такива!

– О?

– Използваме интернет.

– Окей, няма проблем, дай ми компютъра си.

Безгрижието му ме изкара от нерви. Изкрещях:

– По дяволите, вуйчо! Какво ще търсиш? „Възкресител“?

В отговор само се усмихна…

ДС