„Незабелязаният гений” и неговите спомени от бъдещето

Писателят с трудно за произнасяне име Сигизмунд Кржижановски е сравняван с най-високите образци на европейската литература от своето време – 20-те и 30-те години на ХХ век. Нареждат го до Булгаков, Платонов, Хармс… Евгений Евтушенко го сравнява с Борхес и Кафка. Сега за пръв път у нас излизат непознати за българската публика негови разкази в сборника „Спомени от бъдещето“.

За пръв път обемното творчество на Кржижановски (1887 – 1950) вижда бял свят едва след 1989 г. Не заради репресии и забрани, а защото е „незабелязан гений“, както го нарича поетът и критик Георгий Шенгели в дневника си:

„Днес, 20 декември 1950 г., е починал Сигизмунд Доминикович Кржижановски, писател фантаст, „незабелязан гений“, равен по талант на Едгар По и Александър Грин. Нито един негов ред не е публикуван приживе“.

В бележката на Шенгели има една неточност. Няколко разказа на Кржижановски виждат бял свят в литературната периодика, докато още живее в Киев. Но като писател става известен след преселването си в Москва през 1922 г. – наистина, най-вече благодарение на обичайните за онова време „домашни четения“. В тези литературни кръгове, например сред участниците в прочутия литературен кръжок „Никитински съботници“ (1914 – 1933),

Кржижановски е смятан за писател от европейска величина. Пише в характерни жанрове – философска фантасмагория, притча, сатира и гротеска. Подходът му е модернистичен – създава метатекст върху цитати, алюзии и реинтерпретации на устойчиви митологеми.

Макар и дипломиран юрист, Кржижановски бързо се отказва от кариера в юриспруденцията и се отдава на културното поприще. След като попада в театралните кръгове, започва да преподава в студиата на Камерния театър в Москва, става редактор, сценарист и либретист на опери.

Трийсет и девет години след смъртта му, през 1989 г., в единственото рускоезично арменско списание „Литературная Армения“ е отпечатана новелата „Автобиография на един труп“, а в изд. „Московский рабочий“ излиза книга със заглавие „Спомени за бъдещето“, обемен том, ок. 450 страници. Той, за щастие, не се изгубва сред морето от книги, чието публикуване е било възможно едва след перестройката. Същото се случва и със съставения от Вадим Перелмутер сборник със заглавие „Приказки за вундеркинди“, 1991 г., изд. „Советский писатель“ (712 стр.). С тях прозата на Кржижановски започва да се завръща. Свойствени за нея са философският поглед към света, склонността към фантастичното. Освен това Кржижановски е блестящ стилист, перото му е находчиво, иронично, изящно.

Първото издание на събраните съчинения на писателя се осъществява в продължение на 12 години. Първоначално са замислени 4 тома, но с течение на времето са открити още ръкописи.

На Кржижановски не се удава да издаде прозата си в хронологичен ред и той я съставя в „книги“ без оглед на времето на написването на отделните произведения, което му позволява да подчертае вътрешните връзки между тях, така че всяка една да е логически завършена и подчинена на определена идея.

Издателство „Аквариус” издава трети поред сборник с разкази на Сигизмунд Кржижановски. „Спомени за бъдещето“ по думите на писателя следва „приключенията на мисълта“.

Предлагаме ви откъси от книгата „Спомени за бъдещето”, предоставен от издателство „Аквариус“.

Шевове

I. Човек за човека е призрак

Всички биха могли да забравят. Само един не може – забравеният. Това отдавна ми се върти в главата – от слепоочие до слепоочие. Знам: изключен съм от всички очи, от всяка памет; скоро дори стъклата и локвите ще престанат да ме отразяват: те също не се нуждаят от мен. Няма ме: дотолкова, че никой не е казал и не ще каже за мен: няма го. И тъкмо затова не ми е съдено да забравя. Както си вървя покрай витрините и тротоарните колчета, често чувам някакви смешни и надути дяволчета тънко и дотегливо да писукат зад гърба ми: махни се, махни се. Но и да се махна не ми е съдено: как би могъл да се махне някой, когото го няма? Не нося шапка невидимка, а най-обикновено старо филцово бомбе с клюмнала периферия: и въпреки това, дори да ме гледат, не ме виждат, дори да се блъснат в рамото ми, само промърморват нещо, без да вдигнат очи. Съвсем смътно помня какво е да се здрависаш, да стиснеш нечия ръка. И само много рядко, когато моите крачки ме отведат на крайградското гробище, при надгробните камъни, между които тъй удобно и спокойно се размишлява, виждам думи, които ме викат: „Минувачо“ и „Спри“. Тогава се спирам, понякога дори сядам до някой кръст и ограда и си приказвам с онези, които не отговарят. Ние всъщност сме еднакви – те и аз. Гледам копривата и тревата с преплетени прашни стъбла над тях и си мисля: ние.

Днес е малко ветровито. Студът напира през шевовете на износеното ми палто. Слънцето клони към залез. Пред мен е още една мразовита, черна и дълга нощ. В действителност аз нося своя проблем на себе си: шевовете, прокъсани по краищата, разръфани и показващи прогнилия си конец – шевовете. Да, всичко това е защото съм между тук и там, в някакво между – в шева. И може би ползата от горкото ми старо палто, което ми стяга в раменете и повече не ме топли, е да ми напомня за шевовете.
И да пиша не съм способен по друг начин освен парче по парче, по протежение на шева. Мисълта и тя, изглежда, е с кратък дъх: вдишване – издишване, издишване – вдишване. Трудно се домисля. Ето и днес: седнах на обичайната пейка на обичайния булевард и гледам: вървят – ситнят или се клатушкат, отдясно наляво и отляво надясно, поотделно, по двама и на групи. Първата мисъл: какви са ми те и какъв съм им аз? После си гледам просто така: ситнят или се клатушкат, отдясно наляво и отляво надясно: вървят. И отново: човек за човека е вълк. Не, не е вярно: твърде сантиментално и жизнерадостно е. Не: човек за човека е призрак. Нищо повече. Това е по-точно. Да впиеш зъби в нечие гърло, означава поне да вярваш – това именно е важно – в чуждата кръв. Но работата е там, че човекът отдавна е престанал да вярва в човека: още преди да е започнал да се съмнява в Бог. Ние се боим от чуждия живот, както се боим от привидения, и само много, много рядко, когато хората си въобразят, че са се привидели един на друг, се казва за тях: обичат се. Неслучайно обаче обичащите търсят нощния час, за да различат другия по-добре: часа, в който призраците се появяват. Смешно е, че и най-оптимистичната философия, измислена от Лайбниц, е предвиждала само свят от недокосващи се монади, онтологически самоти, и от тях „няма нито една-единствена, която да е с прозорци“. И ако се опитаме да сме по-оптимистични от оптимиста и да признаем на душите правото на прозорци и способността им да ги отварят навън, то, разбира се, и прозорците, и способността ще са плътно заковани с дъски като вратите на изоставена къща. Хоратамонади също са с лоша слава: те се обитават от призраци. Най-страшният от тях е човекът.

Да, блажени са вълците, защото са повярвали – било то и само в чуждата кръв. Всеки срещу всеки – това е явно целта на нашия дълъг и труден път и едва когато… но на това място мислите ми се объркаха и моливът спря: като да беше заседнал… в шев.

II. Сандвич с метафизика

Нощта беше по-студена от очакваното. Началото на август е, а утрините са вече с ледец и скреж. От ревматизма ме въртят коленете. И имам лека температура. Така една вечер човек ще се облегне сгушен на пейката и на сутринта не ще стане. Някоя премръзнала жена с неосребрена нощ или пък пияница с мътни очи, който не прави разлика между сън и действителност, ще приседне до мен заедно със зората и ще помоли за огънче. Аз няма да отговоря. Той ще надникне под периферията на шапката ми, ще помоли още веднъж – но по-тихо и колебливо… И аз отново няма да отговоря. Ще седя, стиснал ледените си колене, с вкочанени пръсти в джобовете на палтото и с бели гледци под сянката на шапката. Сигурно ще е доста трудно да ме изправят до положение, обичайно за труп.

Но аз избързвам. Засега все още се движа, виждам и чувам, и в отделни моменти дори се опитвам да мисля. Вярно че само се опитвам: започна – мисълта се разпадне; започна отново – пак се разпадне се. На мозъка не му достигат, изглежда, сокове, а на тялото – топлина и храна.

Моят дневен бюджет е 10 копейки. Ни повече, ни по-малко. Налага се да се вмествам в рамките на това десетаче. Ща не ща. И неизменно, щом слънцето свали черния, надупчен от звездите калпак на Москва, аз тръгвам да крача през своя ден. Отново и отново. Зад витрините – ей такива рибища, притиснали в стъклото плоските си опашки, камари плодове, инсталации от консервни кутии, стъкло с бандерол, през което просветва алкохол. Спирам се почти пред всяка витрина: всичко това е и за мен; разбира се, и за мен, и за другите; но само в рамките на десетачето. Обръщам се с лице към улицата: отминават ме въртящи се спици, бавно люлеещи се ресори, очи на жени през мрежата на воалите, стрелкащи се светлини и сенки; отнася ги тихото свистене на гумите в някакво изплъзващо се някъде – покрай и покрай. Стискам зъби и мисля: „Да, да, и всичко това ми принадлежи толкова, колкото и на тях. Но само в рамките на десетачето. Търпение – ще си получиш твоето парче земя: на ширина от рамо до рамо, на дължина – от темето до петите; а нима сега не ти свети твоето микроскопично слънце с диаметър на десетаче?“

Така че не влизам в магазините с остъклени врати, опитвам се да не чувам свистенето на гумите, да не виждам това, което се вижда наоколо. Щом стигна до „Иверска“ с дългата редица от сергии под козирката на старинната й врата, освобождавам мъждеещата в стиснатия ми юмрук ми малка монета и след минута тя вече е разменена за сандвич, най-обикновен сандвич, две мънички бели длани със залепнали в маслото помежду им зрънца червен хайвер. Това е всичко, което мога да си позволя. После намирам пейка някъде по-встрани, отварям вратичките на хлебната си икона (първо едната, после другата), изгълтвам ги, като същевременно внимателно улавям трохите. Налагало ли ви се е някога да поправяте евтин джобен часовник? Обикновено е с къса пружина и ако при това е поживял и зъбите му са се поизтъркали, повечето време е спрял. И все пак: всеки път, когато го навиеш, той полага усилие да поцъка и да помърда стрелки, пък било и за кратко. Поглéднете го след малко – пак спрял. Така е и с моя мозък: навивам го, както се навива гадният евтин часовник; захапвам сандвича и – хоп – часовникът започва да цъка в главата ми, да мърда с остри бодливи стрелки. Зъб след зъб, ред след ред – и се получава някакво метафизично нещо. А после също тъй внезапно мисълта засича, затихва, и аз седя тук празен, като да съм и без пулс, и без „аз“. Предупреждавам: и тези бележки така ще се появяват: сандвич – метафизика – сандвич – метафизика… Колкото монети, толкова светогледи.

III. Пурвапакшин

Това име попадна в бележника ми преди много години. Спомням си, че докато се ровех в английските издания на древноиндийските текстове, из преписите на Веданта и Санкхя, из коментари и справки, се натъкнах на името Пурвапакшин. Пурвапакшин най-вероятно не е съществувал и същевременно кой от нас би имал право на съм, ако той, Пурвапакшин, не е съществувал. Това е човек мит, измислен от индуистките казуисти заради изграждането на някоя антитетика. Създателите на системите идват и си отиват – един след друг. Колкото създатели – толкова светове: всеки от тях – бил той Вяша или Патанджали – донасял своето „да“. И всеки, след като оставял своето „да“, се връщал в смъртта. Но човекът мит Пурвапакшин не умирал най-малкото поради факта, че не се бил и раждал; за нищо на никого и никога не казвал „да“, защото самото му име означава: онзи, който казва „не“. Защитник на антитезите, Пурвапакшин възразява винаги и на всички: трактат след трактат, хилядолетие след хилядолетие. В това се заключава и цялото битие на човека схема: да громи със своето не всяко да. Така че за мен извечният Пурвапакшин не е диалектическа персонификация на индуитските риши: аз почти го виждам и съвсем ясно го чувствам тук, до мен, на вечерната пейка на булеварда: омотан в овехтели пъстри парчета плат, с волево кокалесто чело, със сведена глава, той отваря уста, малка и сбръчкана, единствено заради краткото като удар не. О, колко често двамата с него – лакът до лакът, – аз и човекът схема, тук, на шумните московски булеварди, сред бясно движение и звънтене, и препускащи светлини и сенки, сме издигали над всичко това – пак и пак – нашето не.

Да, той ме привлича, нещо повече, аз почти го обичам, този човек, когото го няма: с неговото не. Може би само него. Да притисна слепоочията си с длани, да вместя в съзнанието си целия свят и замахвайки сне като с чук, да възразявам – срещу всичко: да блъскам по онова, което е над, под и наоколо; да поразявам наблизо и надалеч. Това е единственото ми щастие, било то временно, била то болно, но все пак щастие: да съборя всички вертикали; да угася фалшивото слънце, да разстроя орбитите и света до безлюдност.

Не мога да направя така, че животът, който гази по мен, да се промени или да го няма изобщо, и все пак азвъзразявам, ниевъзразяваме: Пурвапакшин и аз. Не искаме повторение на едни и същи дни; не искаме животи, застраховани в Госстрах ; не приемаме идеи, изгладени с ютия до акуратно сгънат на четири вестник. Както по времето на цар Ашока, така и сега, при безцарието, Пувапакшин казва, аз повтарям – Пурвапакшин заявява, аз потвърждавам: не. Аз, преследваният жив-умрял клетник, не мога да прекатуря всички неща, вкопалите се в земята сгради, уредените до смъртта животи. Едно обаче мога: да прекатуря смислите. Останалото нека остане. Нека.