„Незаменими хора няма“ – любима българска поговорка, която чувам от дете. В училище ни я повтаряха, за да ни вменят от малки колко всъщност нищо не сме. Като студенти я чувахме от голяма част от преподавателите си, за които беше важно младежкото ни его да е добре стъпкано и укротено. Да ни лиши от идеята за някаква лична житейска стойност и задача се ангажира и обществото след това.
Излизането извън неговите рамки винаги го е карало да те гледа подозрително. Ако бягството ти промени само твоя свят, тази подозрителност се превръща в презрение. Обществото ни не толерира тези, които са решили да го напуснат по някакъв начин, защото приема това за критика към себе си. Обижда се по провинциалному – „не ме искаш, но от мен по-добро няма да намериш“ и важно заема добра поза за наблюдение над живота и действията ти, сигурно, че нищо няма да излезе от теб. В този смисъл всички трудности в живота на излезлия извън матрицата са сладостно преживявани от обществото с онази самовлюбена и нагла осъдите.на констатация „казах ли ти?!“ и всичките последващи жестове на презрение след това. Един от тях, може би най-грозният и унизителният е точно този – „Незаменими хора няма“ и хоп – на уж твоето място, това, дето толкова по-доброто и по-умно от теб общество вероятно е било подготвило за теб, се настанява демонстративно твоя заместник. Твоето кривоогледално друго аз, което публично да покаже колко нищожна е стойността ти. Колко анимационни са опитите ти да бъдеш различен. Как всичко, което можеш и си, може да бъде изметено с един жест с опакото на ръката като купчинка трохи от нечия обилна трапеза.
Разбира се, че няма как да абсолютизирам тази своя констатация. Видяла съм в живота си много хора, чието съществуване е протекло или протича по възможно най-невзрачния начин. Те не познават копнежа по излизане отвъд ограниченията или просто усилието им се струва твърде безсмислено за евентуалния резултат. Не осъждам тази позиция – това е осъзнат избор, който е достоен, точно защото е плод на някакъв вътрешен процес. И напълно ми е ясно, че ако избера да съм продавач, шофьор, счетоводител или дървосекач, едва ли дейността ми ще е толкова специална, че никой друг няма да може да заеме мястото ми и да се справя с тази работа като мен или дори далеч по-добре. Хората, които извършват тези дейности, със сигурност са незаменими в нещо друго – най-малкото например като родители на децата си.
Това, което най-силно ме ужасява в тази лекота на обществото да те омаловажи като част от него, е безцеремонността, с която то го прави с най-нежните си души – тези на творците си. И да, знам, че това не е само българско заболяване – недооценяването на творческия труд най-често съпътства пътя на самия творец някак по определение. В България обаче има една особена наслада от омаскаряване на творци, едно перверзно сладко чувство от унизяването им или поне от публичното им наказание – чрез пренебрежение, чрез осмиване или чрез същото това назидателно „незаменими хора няма“.
Някога актьорите на България бяха не просто звезди – това беше едно силно пулсиращо поколение от личности, които идваха в театъра сякаш със съвсем конкретна „звездна“ мисия. Малко архаичният, но така неповторимо драматичен Константин Кисимов. Обикновеният и мега органичен Георги Георгиев – ГЕЦ. Самоиронично комичният Георги Парцалев и по ежедневному смешният Георги Калоянчев. Деликатната и дълбока Невена Коканова. Дивата и необуздана Катя Паскалева. Човекът, който се сети да рисува приказки по екраните на телевизорите в домовете на децата Бате Климбо. Десетките други актьори, които на сцената запълваха пълнокръвно само своето и ничие друго място и постепенно превръщаха театъра в плътна, истинска друга реалност. Пък коя, ако не точно тази – да ти подарява светове – е мисията на изкуството?!
В последните години публиката мощно надига глас, че вече няма такива артисти и вече няма такова поколение. Междувременно позволи точно тази така любима някогашна актьорска плеяда (мразя тази дума, но понякога клишетата също са незаменими) да започне да осиротява незабелязано и обидно. За тези, които си отидоха рано, почестите като че все още стигаха. Тези, на които беше отреден по-дълъг живот, успяха да усетят общественото пренебрежение, за което говоря.
„Какво си ми се разживял и разиграл тука, мърмри си обществото – я взимай да отстъпваш мястото си на младите, писнало ми е от теб!“
Точно както с досада младите в едно семейство гледат на живота и усилията на неговите възрастни членове, така и масовата българска публика (както тези, които гледат, така и тези, от които зависи какво да се гледа) започна да извърта очи в знак на отегчение и услужливо да „забравя“ своите „уморени коне“. И да се опитва по оня дърводелски начин да „замества“ фигурите, защото нали незаменими хора нямало. Благодарение на това от живота си отидоха недооценени, разлюбени и забравени много артисти на България. Ще припомня само голямата естрадна звезда от миналото Борис Гуджунов и кампанийното събиране на средства за лечението му малко преди да напусне този свят в мизерия. Ще припомня бития Асен Кисимов, бате Асен. Ще припомня злите думи и обществени нагласи около Катя Паскалева. Ще припомня безшумното отлитане на прекрасните сатирични актьори Димитър Манчев, Коста Карагеоргиев, на композитора на „Една българска роза“ Димитър Вълчев, на интелектуалния смешник Илия Добрев. Миналото лято си замина в забрава и още един фин актьор на хумора, чието име беше емблема в комедийния жанр десетилетия – Васил Попов. Прекара последните си месеци, обитавайки единствено кухнята на апартамента си. Надяваше се да го поканят за снимки в някакъв сериал. Всеки ден очакваше някой да се сети за него. Междувременно си беше намерил хоби – изрязваше от вестници и списания снимки на котенца и ги залепяше в едни тетрадки. Последният път, когато го видях, беше напълнил две-три…
Тези хора винаги ще останат незаменими. Както незаменими и празни ще са местата на всички големи артисти, големи личности. Защото те не заемат просто свободно място – те създават своето и когато си тръгнат от този свят, той вече никога не може да е същият. След тях остава работата им – картините, музиката, книгите. Що се отнася до актьорите, работата им е деликатна и мигновена като полета на пеперуда. Затова и на изкуството им трябва да се гледа като на скъпоценност, която можеш да имаш само ето сега, в този миг на спектакъла, на срещата. И за да го усетиш напълно, трябва да свалиш ежедневния товар от дребни страсти, нездрав интерес и бездушие, вярвайки с цялото си сърце, че тези хора наистина са незаменими и мигът на срещата с техния дух е подарък от съдбата.
Много сме добри в славословията, след като някой си е отишъл от този свят. Тогава ни подхваща християнското „за мъртвите само добро“ и ела да видиш какви слова за таланта на този или онзи се леят. Когато тези хора са все още наоколо обаче, имаме малката човешка нуждица да осъждаме, да плюем, да клюкарстваме, да злобеем. Правим го отвън – с жадното поглъщане на гнусни медийни сензации за живота на талантливите. С дебелите шеги за възраст, вид, поведение или не знам си още какво на артистите ни, които нямат никакво отношение към таланта, който те носят. Правим го и отвътре – с онова така подло вътреартистично изяждане, в което артисти мразят артисти. Какво да се прави – талантът не винаги върви ръка за ръка с добродетелите. Благодарение на точно това вътрешно неглижиране Кольо Карамфилов беше просто един художник (сега точно тези, които го принизяваха така, обилно разказват личните си спомени от срещите си с таланта му), Мариус Куркински „все се повтаря“ (?!?!), Камен Донев не прави нищо кой знае какво (нищо, че пълни сам най-големите зали на България от години), Александър Морфов е родоотстъпник, Лилия Абаджиева е луда, Явор Гърдев е претенциозен… Все едно изкуството, за да е стойностно, трябва да е скромно, психически подредено, локално, непечелившо, обикновено и изобщо „някакво друго, дето и ние не знаем какво, ама не това“! И съответно личностите, които го създават такова различно, нямат нужда от признание – то това с лудостта и претенцията кой ти го не може?!
Утре на местата им ще седнат други хора и ехе – всичко ще си е същото, че и по-добро… Така си мисли бедният духом човек, в който масово се превърнахме. За него счупеното се заменя с ново, липсата се пълни, неработещото се изхвърля и подменя. Хоп и готово. Че какво му е по-различно на изкуството, че де не е така?
С този текст всъщност се надявам на нещо много конкретно. Да се осъзнаем и като общество да видим с колко много талантливи хора сме заобиколени. Да си дадем сметка колко важни са тези хора за нас – сега, докато са още живи и можем да се радваме на опита и възгледите им или докато са все още много млади и имаме шанс да им показваме, че ги ценим. Защото те са онези духове, които виждат отвъд реалността. Онези, чиито места са си само техни и ничии други, защото те сами са ги създали. Онези неземници, които ни водят по пътя. От тъмното към светлината и от настоящето към бъднината.
Всичко от Мария Касимова в „Площад Славейков“
За да бъдем още по-добри...
За да бъдем още по-добри и да продължим да бъдем независима медия, не можем да го направим без вас - подкрепете „Площад Славейков“!
Банковата ни сметка (в лева/BGN) С карта през ePay.bg
Площад Славейков ЕООД
IBAN: BG98UBBS80021093830440
BIC: UBBSBGSF
Банка: ОББ
Основание: Дарение