Независимостта и хитроумният Одисей Фердинанд

На днешния ден през 1908 г. се ражда Третото българско царство, 23 години след Съединението на княжество България и Източна Румелия. Това е една от най-важните дати в историята на България, защото бележи истинската ѝ поява на картата на Европа като самостоятелно, напълно независимо царство, което диктува само и без намесата на външни сили своята вътрешна и външна политика.

Обявяването на Независимостта в старата столица Велико Търново е направено внезапно за всички. Дотолкова е тайно, че дори не е имало журналисти, които да отбележат провъзгласяването на Манифеста, с който България става царство, а Фердинанд – цар.

Панорамна фотография от октомври 1908 г., публикувана в руското списание „Нива”. Текстът към снимката в списанието гласи: „Крал Фердинанд І в обкръжението на министри в старата столица Търново в деня на провъзгласяването на България за независимо кралство на 22 септември 1908 г.”

Светът реагира с потрес, изненадан, стреснат и неподготвен. Още повече, че синхронизацията на събитията е пълна – в същия ден Австро-Унгария анексира Босна и Херцеговина. Така Османската империя окончателно губи позициите си на Балканите, а за тайната договорка между Фердинанд и Франц Йозеф никой не се съмнява.

В неделното илюстрирано приложение на вестник „Льо Пти Журнал” на 18 октомври 1908 г. се появява карикатура, на която Франц Йозеф и Фердинанд откъсват от Турция „зле пришитите” Босна и Херцеговина, и България, като при това Фердинанд с една ръка придържа клатушкаща се корона на главата си. Текстът е многозначителен: „Пробуждане на Източния въпрос. България обяви независимост, Австрия взе Босна и Херцеговина”. Съгласуваността на двете събития е видима.

В своите мемоари „Балкански спомени” за тези събития разказва Василий Николаевич фон Щрандман, който през 1908 г. става секретар на руската дипломатическа мисия в България. Спомените са писани в САЩ след двете световни войни и в тях дипломатът е доста критичен по отношение на България заради пристрастията му към Сърбия. В София той е бил със сравнително нисък ранг, но е бил захранван от „слухове” и разкази на чужди негови колеги. Сред тях бил и Морис Палеолог, френски дипломат, както и Джордж Бюканън – потомствен британски дипломат от шотландски произход. За тях Щрандман пише:

„Като френски посланик Морис Палеолог беше удостоен с особеното внимание на княз Фердинанд. За това имаха значение кредитните възможности, които предлагаше Франция. Поддържайки добри отношения с представителя на Франция, княз Фердинанд се стремеше да смекчи неискреното си отношение към нейната съюзница Русия. Морис Палеолог донякъде се ласкаеше от вниманието на княза, но той винаги споделяше с нас получените от него интересни сведения”.

Всъщност и Морис Палеолог, и Бюканън до голяма степен се стремят да опорочат образа на княз Фердинанд и на българската политика пред Русия, за да вбият клин между двете държави.

Щрандман пристига в София точно в разгара на поредната балканска криза, когато България обявява независимост. В книгата си той пише:

„Както е известно, княз Фердинанд от рода Саксен-Кобург-Гота, по уговорка с Виена едновременно с анексията на Босна и Херцеговина, един ден по-рано, на 22 септември (5 октомври по григорианския календар) провъзгласи самостоятелността на България и присъединената към нея Източна Румелия. Оттук произлязоха много сериозни усложнения с Турция, заплашващи с война. И само добронамереността на Русия спаси България. През април 1909 г. тя даде материална възможност на България да се откупи от Турция, като отписа част от турския дълг към нея, с която трябваше да бъдат погасени задълженията на България за участъка от Източните железопътни линии в Източна Румелия”.

Русия се отказва от 125 милиона златни франка, но България се задължава да ѝ ги върне в рамките на 75 години.

Манифестът, с който е обявена независимостта на България

След обявяването на независимостта в дипломатическата кореспонденция и във вестниците Фердинанд е титулуван различно: Негово царско величество кралят на България, Кралят на България, Царят на България, Негово величество цар български. Всъщност, Фердинанд приема титлата Негово величество Фердинанд І, Цар на Българите. Едва през 1911 г. е изменен член 17 на Конституцията, в който вече се казва: „Българският Цар носи титлата Негово Величества Цар на Българите, а престолонаследникът – титлата Царско Височество“. Нюансите са важни – разликата между Цар Български и Цар на българите не е маловажна. Втората титла обявява, че Фердинанд е цар на всички българи, независимо в коя от многобройните държави на Балканите живеят.

Щрандман разказва интересен дипломатически анекдот, свързан с титлата на царя.

„Моят посланик (руският посланик по това време е Дмитрий Сементовски-Курило) научи, че княз Фердинанд няма да се нарича крал, а цар, и не цар български, а цар на българите, напук на всички представители на чуждите държави. Той съобщи в Петербург и поиска да му пратят официални акредитивни писма по този повод. Също толкова бързо реагира и австроунгарският посланик (граф Дъглас фон Турн-Валсасин), който заради близостта на Виена пръв успя да връчи своите акредитивни писма на външния министър Стефан Паприков. Но Паприков, преглеждайки набързо текста, забеляза, че титлата е неправилно написана и цар Фердинанд е наречен цар български. Писмата бяха върнати за преработка и по този начив руският посланик пръв предяви акредитациите си и стана доайен на дипломатическия корпус”.

Гербът на Третото Българско царство, вдясно – личният герб на Цар Фердинанд І с веригата на ордена на Светите равноапостоли Кирил и Методий.

Новопровъзгласеният цар Фердинанд изведнъж се оказал заобиколен от влиятелни врагове. Великите сили още не били готови за световна война, но подозирали, че тя ще започне заради конфликтите на Балканите. Британия, Франция, Германия, Австро-Унгария и Русия гледали да бавят нещата и започнали преговори с Османската империя за мирното признаване на Третото българско царство. Междувременно още преди обявяването му при посещението на Фердинанд в Будапеща Франц Йозеф му оказал „тайни” кралски почести.

В спомените си Бернард фон Бюлов, бивш райхсканцлер на Прусия, описва реакциите на германския император по повод провъзгласяването на Независимостта на България:

„Връщайки се в Берлин, както и очаквах, намерих императора в силно възбудено настроение заради събитията на Балканския полуостров. Той беше особено огорчен, че са били обидени турците, които оставаха негови любимци дори след падането на приятеля му Абдул Хамид и даже след провъзгласяването на демократично-парламентарната Конституция. Той се сърдеше и за това, че несимпатичният му Фердинанд Български, без да пита императора, си е присвоил титлата „Величество“. В стремителния поток от думи по време на дългата ни разходка в райхсканцлерския дворец императорът ми предложи коренно да изменим курса. Във Виена трябваше да настояваме за незабавен отказ на император Франц Йозеф от анексията на Босна и Херцеговина. Дръзкия българин, узурпирал титлата величество, не трябваше да признаваме нито сега, нито по-късно. Аз възразих, че никога не съм преоценявал съюза с Австрия и не бих го направил и сега. Знам, че княз Фердинанд е хитроумен Одисей. Но заради това не трябва да сритваме Австро-Унгария директно в лагера на нашите противници, както не трябва да правим това и с България”.

Руската преса от своя страна се отнася съчувствено към провъзгласяването на независимостта на България и даже избързала с оповестяване на признанието ѝ от европейските държави. Изпреварвайки събитията, славянофилският вестник „Нова Рус” съобщава на 8 февруари 1909 г.:

„Умен и реален политик, царят на България пристига от Виена в Петербург на погребението на княз Владимир Александрович вече не като княз, а като признат по инициатива на Русия, Англия и Франция крал на независима България”.

Портрети на цар Фердинанд и царица Елеонора във вестник „Нова Рус“