Нежно заразяване с феминизъм в „Сфумато“

Не мога да не поздравя Миленита заради нейните черни чорапи с червено сърчице върху тях. Така тя прави реверанс хем към любовния февруари, хем към женския март. Хитро и чувствено! В нейна чест отбелязвам театралното време между „Свети Валентин“ и Осми март с внимание към едно представление с напластен феминизъм. Срещу Миленита се изправя Василена Винченцо – нашумяло име в театралния афиш. Заглавието е „Женските изкуства за щастливо съпружество“. Представлението е в „Сфумато“, зала „Underground“.

Играе се от няколко месеца, но всеки път, като в модерно токшоу, привнася нови реплики към основния текст и намига с тях към събитията на деня. Веднага ще добавя – зала „Underground“ е с умишлено поддържана антиелегантност, направо си е сурово неугледна, в помещение, което е било котелното на бившата баня, сградата преди „Сфумато“. Обаче една позната тийнейджърка ми заяви, че с приятелките си предпочитат да гледат театър „сто пъти повече“ именно тук, отколкото в главната удобна зала на „Сфумато“. Защото им напомняла на фестивално пространство. Като нямат възможност да пътуват до Единбург или Авиньон, искат да преживеят търсените емоции в приличната на мазе заличка.

Сега пред зрителите излизат две изпълнителки, които насищат с феминизъм голата сцена. Оригиналната идея на драматурга Стефан Иванов композира реплики от две книги, писани през 30-те години на ХХ век –„Женските изкуства за щастливо съпружество“ на Йона П. Стоянова, която дава заглавието на спектакъла, и „Дом и общество – книга за етикецията в Царство България“ на Лили Янакиева. Писания, част от неизбежната книжнина на заможно и проспериращо общество със съвети за поведение в дома и на публични места. Днес бихме нарекли тези съветници имиджмейкъри. Или инфлуенсъри.

Ефектът на представлението се гради върху противопоставянето на възгледите на две дами – едната живяла през 30-те години на миналия век, другата – модерната жена на днешния ден. Иначе казано, едната е баба на другата. Всяка защитава своята теза, в която се чуват изненадващи или комични твърдения. Василена Винченцо като ретро дама е в дълга рокля от черно кадифе и с елегантни обувки. Русата ѝ коса е прибрана на кок. Устните ѝ са начервени с вкус като малко сърчице. Изглежда скъпо, държи се надменно и с едро самочувствие. Убедителна е. Животът на нейната героиня е заключен между правила, чиято цел е да осигурят пълна доминация на мъжа. Представяната от нея жена трябва да бъде едновременно слугиня и любовница, да се върти около мъжа си, да го изпраща до вратата, да изпълнява всяко негово желание, да го приласкава с любовни игри, които се очакват единствено от нея.

Тезите на жената на Василена са дълбоко демодирани за днешните млади и служат по-скоро като историческа информация относно еволюцията на отношението към българската жена. Най-унизителна е максимата, че мъжът трябва да познава жена си само от кръста надолу – това, което е в сърцето и ума ѝ, е единствено за нея. Очевидно революцията на еманципацията трябва да започне от освобождението на сърцето и ума на жената. Но еманципацията не е тема на представлението. Нищо не може да разклати убежденията на Василена. Тя държи под контрол съществуването на нейния персонаж.

Тезите на Василена са прекъсвани от спонтанните, на моменти агресивни изблици на Миленита. Да, точно така, втората изпълнителка е популярната певица и актриса Миленита, барманката от сериала „Под прикритие“. В нея бушуват емоциите на днешната българка, изпълнена с обвинения срещу съвременния мъж, оставил я сама да се грижи за трите си деца, абсолютно далеч от разбирането на душевните ѝ вълнения. Автобиографичният елемент тук е съзнателно търсен. Тази жена се чувства разкрепостена, готова да се справи с превратностите на живота, дори с винтоверт в ръка. И в същото време уморена от срещите и разделите с мъже. Мъже егоисти. Или егоцентрици. Или мамини синчета. Приятелчета. Съквартиранти. Страхуващи се от обвързване. И какви ли не още. С острото си носле, пронизващо сини очи върху изглеждащото леко свадливо лице, Миленита изговаря обвиненията си и се отпуска на стола, изтощена от поредния тежък ден.

За разлика от противничката си, тя е облечена в casual рокличка и крачи нервно насам-натам, обута в боти над чорапите със сърчица. Тази жена е тренирана да се справя сама в живота, господар е на себе си. И в същото време не спира да търси истинския мъж. В ушите ѝ като ехо звучат думите на баба ѝ, останала вдовица, но вярна на съпруга си дори след смъртта му:

„Един мъж за цял живот. Не, един мъж за два живота“.

Словесният двубой не излъчва победител. Това не е целта на представлението. Героините на Миленита и Василена са символ на две епохи, всяка със своя стил, разбирания и модели на поведение. Двете магистрали в положението на жената в нашето общество са индиректен знак на почит към нея, независимо коя ще избереш.