Незначителността като мъдрост и съпротива

Онова, което се случва само веднъж, все едно никога не се е случвало, размишляваше Томаш от „Непосилната лекота на битието”. Щом на човек му е отредено да живее само веднъж, той все едно не е живял – той цял живот репетира за нищото. Бредбъри го беше казал красиво: „Докато тичаш, с теб тича и времето. Единственият начин да се забави ходът на нещата е всичко да наблюдаваш и нищо да не правиш”.

И героите на Кундера сякаш правят точно това. „Празникът на незначителността” е своеобразен епитом на творчеството на писателя, възхитителен каприз на остроумието, една парливо „ефирна” и духовита книга за всичкото и нищото, но най-вече книга за онова, което се изплъзва. Неумолимо и завинаги. За незначителността като мъдрост и съпротива.

Дали меланхолията е налегнала наскоро навършилия 86 години писател? Дали окончателно е „вдигнал ръце” от неспособността на този свят да се еманципира от дребнотемието, вехтите идеали, омерзителните стереотипи и предразсъдъците, които го разяждат? Каквото и да е обяснението, ако някой има право да подхлъзва собствените си поклонници, нещо повече – да иронизира собствените си илюзии, това е самият Кундера. И за разлика от критиците си, той може да си го позволи.

„Не, уважаеми циници, романът не е мъртъв”, написа Франсоа Бушнел в „L’Éxpress” миналата година. Франция има привилегията да е ежедневие за един от най-великите живи писатели. Името му е Милан Кундера и вие трябва да прочетете спешно новия му роман, призова Бушнел, навярно последния негов роман – слънчев, дълбок, чудноват. Защото „Празникът на незначителността” хули чумата на нашия век – духът на сериозността.

Тази сериозност е абсурдна, престорена и в крайна сметка комична, защото всичките ни опити да преобразим света през миналия век претърпяха провал. Без значение как ще го определим, като роман, басня, новела, пасквил срещу кънтящата на кухо претенция за сериозност, „Празникът на незначителността” е блестящо славословие за доброто старо чувство за хумор. Пароксизмът на авторовия смях озадачи дори някои от най-страстните почитатели на стила му. А той се бе зарекъл отдавна – в „Бавно” Вера, съпругата на писателя, го предупреждава: „Неведнъж си казвал, че възнамеряваш един ден да напишеш книга, в която няма и едно сериозно изречение. Внимавай, враговете ти само това чакат”.

Тиранията става истински опасна за народите, когато изгубят чувството си за хумор. В този смисъл незначителността е мъдрост, която трябва да култивираме. Пък и „днес само напълно неосъзнатите умове могат да се съгласят доброволно да теглят хомота на известността”, беше заявил Кундера през един от романите си. И сега ни напомня, че „незначителността”, съзнанието за еднаквостта ни с другите може да бъде далеч по-продуктивно. Стига да осъзнаваме и всички достойнства на своята индивидуалност.

Като спасителен пояс в морето на неизбежното свети приятелството. Ален, Рамон, Шарл и Калибан – четирима приятели конструират чудото на „Празникът на незначителността” – една книга, осеяна с подбиви, ангели, диктатори, вицове и хора, които си ги разказват… И все пак, голямото чудо на този празник е горчивата усмивка на твореца, перцето, което уж се рее под тавана, а всъщност прозвънтява в спомена за думите на Томаш: „Онова, което се случва само веднъж, все едно никога не се е случвало”.

Един от най-големите живи писатели и твърд абонат на номинацията за Нобелова награда за литература доказа, че „и едно сериозно изречение да не напише”, няма да остане незабелязан. Че никога няма да бъде приет несериозно. Но това е участта на свободния ум – да тегли докрай хомота на своята значителност.

„Не е лесно да говориш, без да привличаш вниманието! Истинска виртуозност е необходима, за да присъстваш чрез словото си и да оставаш нечут! Мълчанието привлича вниманието. То може да впечатлява. Да те прави загадъчен. Или подозрителен…”