Ние, добродетелните

Викам да седнем и да се разберем за няколко български „добродетели“. Да го направим най-сетне, пък после да продължим нататък някак си, може би поне малко по-малко лицемерничко.

Да поговорим за българското гостоприемство. Онова, прочутото, дето така ни е драго да го чуваме от устите на чужденците. Вярвате ли още в него? И ако да, с какво го измервате? Сигурно е гостоприемство да ти звънне приятел през нощта и да ти каже, че след пет минути е у вас и е много гладен, а ти радостно да възкликнеш: „Идвай, много се радвам!“. Гостоприемство е сигурно и да забъркаш едни яйца с останалото в хладилника, за да го нахраниш. Гостоприемство може би е още да приютиш роднини от провинцията за няколко дни в детската стая на панелката ти в София, да им постелиш най-новите си чаршафи, да има дадеш ключ, да им направиш закуска сутринта и да пазиш тихо, докато се събудят.

Такива едни неща, дето си ги мислим за изконно български. Изконно, защото сме ги гледали във фолклорните ресторантски ритуали – девойки с носии поднасят топла печена питка с мед на чужденците. Чужденците щракат с фотоапаратите, чупят залци, топят в меда, ядат и се усмихват. По западноевропейски така, по-заможно, в евро се усмихват. С бели зъби и бял цвят на кожата. Харесва ни. Ще харчат в страната ни, пък може и близки да си станем с някои от тях. Като ги нахраним у дома с една ми ти българска скара, като им резнем по един градински домат с бяло домашно сиренце, ум ще им зайде! И една ракийка като турим, като се размекнат тия чужденци, току-виж ни поканили и нас да се отбием у тях на гости „някой път“. И ще отидем ние, разбира се, някой съвсем конкретен и нарочен път, ще спим в техните легла там някъде около Берлин, около Париж или около Рим. Няма да даваме пари за скъпите им хотели, ще хапнем туй-онуй от масата им – то пък няма все нещо да не ни почерпят, я, пък ще спестим някой лев. А може и работа да ни намерят. Що да не ни помогнат – като пиха ракията и ядоха кюфтетата, нали им беше хубаво? Какво е за тях да звъннат на някой Ханс или някоя Лаура и да ги питат нямат ли нужда от едно наше момче за градинар, портиер, шофьор? То и друго може да стане – тя, дъщерята, е хубавка, що тяхното момче да не я хареса, пък да се вземат?! Тогава и ще се сродим и направо ще се изнесем там – около Берлин, около Париж или около Рим. Всичките, покрай дъщерята… Най-после.

Такова ни е гостоприемството на нас, българи. Избирателно, внимателно и изискващо. Не си го даваме ей така – трябва да си с пълен портфейл и бял цвят на кожата. И християнин, разбира се.

А, да поговорим за българската толерантност! Първо за религиозната такава. В последните двайсет години голяма ортодоксалност ни е налегнала, голямо нещо! Църкви се построиха, параклиси изникнаха по частните дворове и пред школските врати, кръстове от злато си провесихме по вратовете, молебени, курбани (да, турска дума за християнски обичай с езически корени!) – всичко откъм ритуали ни е таман. Такива добри християни сме, че и едно бюро с телефон в стая да имаме, попове каним да осветяват „офиса“. Кръщенета за чудо и приказ, сватби по манастири, панахиди като шествия. Обградихме се с християнски добродетели и свъсихме вежди срещу различните. Скритичко обаче, толерантно някак си.

„Аз не съм против мюсюлманите, даже един от най-добрите ми приятели и мюсюлманин, но…“ – не започва ли с подобно изречение почти всяка реч на нетолерантност и омраза към различните? Не сте и го чували и във вариант „юдаизъм – приятел евреин“, „тъмнокожи – приятел африканец“, „роми – приятел циганин“ или „инвалид – приятел „на количка“? Чували сте го, разбира се. На мен винаги ми е най-интересно обаче да чуя втората част – тази след „но…“. Там митът за толерантността на българина така мощно се разбива, че оставаш без дъх. Чувала съм истории за изнасилени от „ислямисти“ „посред бял ден до българска църква“ момичета, за съседи евреи, които тайно били признали на не знам си кой ужасно сериозен човек, че никакви концлагери не било имало и това били техни измислици (!), чувала съм за африканци, дето вчера ядели заедно с маймуните, пък днес стояли с костюми по офисите, и за цигани съм чувала, и за инвалиди, дето едва накуцвали, ама преигравали, за да си вземат инвалидно място за паркиране…

Такава ни е толерантността на нас – привидна, ритуална. Използваме я, за да си погладим егото и най-вече, за да се почувстваме и ние спрямо нещо „по-висши“. По-висши, защото все пак сме бели. По-висши, защото все пак сме християни и като такива априори не сме способни на кръвожадност, каквато подочуваме, че се случва някъде другаде. Да припомня ли с каква религиозна принадлежност бяха фашистите например? И че най-перфидното, най-индустриализираното и превърнато в производствен процес масово убийство на хора се случи през Втората световна война, именно в концлагерите, които „ги е нямало“ – именно от хора, изповядващи християнството?

Ама да, те, евреите, са си го заслужили, защото контролират света, нали така беше? И този евреин, дето живее в съседния апартамент, е агент на Мосад от раждането си, през нощта ходи на тайни сбирки, където му казват какво точно да направи, за да предизвика войната в Сирия, кризата за горива и икономическата нестабилност на Европейския съюз, а през деня кротко обмисля как да ти измъкне семейното богатство и да те завладее. Съседът арабин – и той нощем точи ятагана, с който да ти резне главата, когато се случите заедно в асансьора. Нищо, че жена му всеки път ти носи кутия с фурми, когато се връщат от родния Тунис или пък че дъщеря ти най-много обича да си играе с тяхното момиченце (и я по-внимателно, че току-виж в игрите й турили забрадка, та да вземат да го объркат, детето…, я по-добре по-рядко да си играят, а?!).

Нафантазираната българска толерантност най-силно се възпалява, когато стане дума за „турското робство“. В последните години разприятелих в социалните мрежи доста „приятели“, които изведнъж се оказаха големи патриоти покрай тази тема. Войнстващи патриоти – от тия, дето подхващат турското робство (щото и без това оскъдните им историческите познания стигат единствено до факта, че него го е имало, че е било пет века и че е свършило с… ъъъ… с Априлското въстание?!) и мятат от него случайни и кървави отрязъци, за да защитават някаква „българска кауза“ и „българска нация“. Когато един път се осмелих да попитам коя е тази „българска кауза“, един уж голям и известен фен на „Дийп пърпъл“, при това на сериозна възраст, ме изправи на стената си във фейсбук и ме държа лично отговорна както за обесването на Васил Левски и Баташкото клане, така и за Геноцида над арменците. Уточнението, че е фен на точно тази рок легенда не е случайно – нали от почитателите на тази лишена от предразсъдъци музика някак не трябваше да очакваме тесногръдие и псевдоисторическа злост. Докато кротко се опитвах да отбия атаките от типа „турците, които защитаваш, са ни клали и бесили, а сега ние защо да приемаме други мюсюлмани като тях“ , една патриотка ме нахока, че съм била използвала безплатното българско образование – аз, „туркинята“… Така „разговорът“ приключи.

За кои добродетели още да си поговорим? За българската честност? Ха-ха… За лъвската смелост? Още по-голям смях, като се има предвид как си мишкуваме в собствената си страна, докато кротичко гледаме какво й причиняват други такива добродетелни българи като нас! За патриотизма? Моля?! Тоя от дивана, дето се възпламенява, само когато трябва да отбием семейство бежанци да не вземе случайно да се настани у нас и да ни „пороби“, като създаде ядро на Ислямска държава в мазето на блока! Ма не разбрахте ли, че тези бягащи от куршуми и бомби хора са лекари, учители, инженери, родители, деца, които ама изобщо и не искат да остават в любимата ни държава, нищо, че в нея поне война няма! И че колкото и да си вярваме, че сме „по-висша раса“, защото сме по-бели, черните ни души са толкова извратени, че ни християнски ценности, ни човешки добродетели могат да просветнат там.

Това е истината, българи. Ние сме едно злобливо, самоизяждащо се племе, което не е нито гостоприемно, нито толерантно, нито готово да помага. Ние сме шепа малки хорица, които осмислят живота си чрез елементарна омраза на първосигнален принцип. Моторът на съществуването ни е страхът – от друговереца, от тоя с другия цвят на кожата, от бедния, от богатия, от съседа. Разделяме и слагаме етикети. Псуваме на маса. Колекционираме страшни криминални истории и недодялани исторически „факти“, за да подкрепяме конспиративните си теории, в които все сме онеправдани. Какво ли се чудя – щом и директорът на Националния ни исторически музей – този новобиограф на българщината Божидар Димитров – ей така, между другото, подхвърля как и едно време сме посрещали бежанци, ама сме ги пускали на територията си, след като целунат кръста… Аналогия с потурчването на българи отпреди два века?! Нееее, въображението ми е развинтено!

И накрая… добре ни дойде тази разчувстваща снимка с удавеното дете на брега на Турция, а? Поцъкахме с език, поотронихме по някоя майчина сълза. Щото досега не са ни попадали пред очите стотиците снимки на мъртви сирийски деца, загинали, докато са си играли, покосени от собственото си правителство, нали… Сега го видяхме страданието. И след това какво? Кой сега ВЕЧЕ е готов да назначи във фирмата си сириец? Кой сега ВЕЧЕ няма нищо против в групата на детето му в детската градина да има арабчета? Кой сега ВЕЧЕ не смята, че ще го ислямизират, докато кротко и по християнски си живее в „бялата“ страна, като „бял човек“, нали така се казва?…

Знаете ли как пак ще завърши всичко това около снимката на мъртвото момченце? С минута мълчание. В Европейския парламент примерно. В нашето Народно събрание. На първия учебен ден в елитните училища, като част от сценария за откриването на годината. Толкова.

Казах ли в началото, че сме по ритуалите?

Лицемерно ли ви е?

И на мен.