Ние, градските хора, също сме народът

В България не може все да е нощ. Ще има още да се поколебаем, да не дръзваме, да се снишаваме… но и това ще отмине. Защото ни се живее днес

Гледка от джазфестивала „A to Jazz“ миналия уикенд в София. Снимка: Иван Шишиев/Етюд-и-те на София - Ние, градските хора, също сме народът

Гледка от джазфестивала „A to Jazz“ миналия уикенд в София. Снимка: Иван Шишиев/Етюд-и-те на София

Не планирах да пиша този текст, но приятелите си говорим и нямаше как да не стигнем дотук. На пръв поглед всичко изглежда доста мрачно. Очевидно корупцията все така не е наказана. Очевидно съветските паметници си стоят, а една все още значителна част от нашето общество продължава да се кланя на тези идоли и да си мечтае за едно колкото нереално, толкова и невъзможно за връщане минало. Новините от недалечната война не са само за успехи на защитниците и провал на нашественика. Колкото до политическия цирк у нас, той – както обикновено – е на ниско ниво. Твърде много подлост на дребно и едро, твърде малко здрав разум. Човек има от какво да се вкисне.

И все пак, и все пак…

На нас иронично ни казват „красиви и умни“. И сити, би просъскала с класов плам в яката на пуловера си г-жа Дърева. И май това наистина е поне донякъде така. Да се поогледаме, най-вече да огледаме лицата на приятелите, с които си говорим. Да бе, да му се не види, по-скоро сме красиви. Невинаги в бройкаджийския смисъл, но все пак, дух има в тия наши лица. Ние сме хората, които правят разни неща. Този организира фестивал, онзи свири джаз, трети издава книга, четвърти се оказва човекът, възстановяващ, да речем, отглеждането на аспержи в България, пети е редактор на малка, но пък с добро съдържание медия. Може и да не сме особено богати. Може да нямаме власт. Но имаме ценния смесен капитал от култура, знания и хъс за работа. Идеали? Да, може би и тях. Плюс здравословна доза самоирония. В нас има хляб.

Дали сме умни? Тук отговорът зависи и от нещо друго – а смели ли сме?

Ние сме народът. Странна мисъл, нали? Внушавано ни е, че народът – това е някаква кална маса от хора, които ни мразят, гледат с подозрение на градския тип човек и генерално имат по-различни навици и вкусове от нас. Народът – това би трябвало да е нещо грубо, първосигнално и затворено в себе си, незаинтересовано от света. Народът в така разказваната легенда жули рикийца, бие жената, зоба салата и вярва само на светата Рус и на другарите. Народът си иска в миналото. Народът не вярва в никакво бъдеще. Само дето всичко това е мит. Народът сме всички. Да, ние, градските хора, също сме народът. Ние също имаме правото да си кажем думата, когато тя е за управлението и бъдещето на родната страна.

Та – каква ни е надеждата?

Светът не спира на едно място. Не чака. Каквото и да правят бардовете на калния мит за „народа“, светът продължава към все повече дронове и все по-малко ЗиЛове, към все повече паднали граници и все по-малко бариери. Човечеството в крайна сметка бавно е тръгнало към Марс, към нови източници на енергия, устойчиво развитие и все повече високи технологии. Точката на сингулярност е някъде пред нас и кой знае – утре може да се наложи да си говорим за правата на изкуствения интелект? Прайд на роботите? Защо не? В този нов свят ще има някакво място за уплашените, за недоразбралите и затворените, но това място няма да е на власт. Те просто ще изостанат. Ето я нашата надежда.

Затова смятам, че и в България не може все да е нощ. О, да, сега е тъмно. Доста тъмно, всъщност. Тъмно като между полунощ и зазоряване. Руската пета колона загуби седемдесет шпиони, но ще компенсира. Тя умее да измисля подлости. Ще се случват глупости, предателства и дори трагедии. Ще продължава да има страх и неразбиране у много от сънародниците ни. Ще има половинчатост и у нас самите (Бога ми, тя е най-големият ни грях). Ще има още да се поколебаем, да не смеем, да не дръзваме, да се снишаваме… но и това ще отмине. Може би под външно влияние. А може би – и дано да стане така – по силата на нашето собствено нетърпение. Защото на градския човек, на ведрия човек, на човека на културата, пътешествията и търговията му се живее. И му се живее днес. Ние имаме деца за отглеждане, страни за посещаване, открития за правене. Имаме живот за живеене.

А какво имат нашите опоненти? Едната носталгия. Носталгия по злото, по затвореното общество, по мълчанието, лъжата, далаверката, връзките, ослушването, подслушването и послушанието. Това наричат те с гръмките думи „консерватизъм“, „патриотизъм“, „българщина“ и „родолюбие“.

На нас не ни трябват етикети. Но и не ни пречат. Ще ни наричат „демократи“, „красав(и)ци“, „умници“, „либерали“, „западници“, „цветнопаветници“ и кой знае защо ще си мислят, че това са обидни думи, когато всъщност са комплименти. Ще ни наричат „джендъри“, разбира се. „Дървета без корен“. Можем да свием рамене с върховно безразличие. Всичко това вече се е случвало. Чисто исторически, страната във всеки обществен спор, която започне да си служи с този тип термини, обикновено губи състезанието и остава в учебниците като тъжно предупреждение.

От нас зависи бъдещето да се случи и тук, където сме родени.

Можем да си позволим известно самочувствие. Ние се имаме едни други. Познаваме се. Работим заедно, а умеем и да се забавляваме. Умеем да измисляме нови неща. Смеем се. Пътуваме. Имаме приятели от много места.

Обичаме.

Ако не минава и ден, без да ни отворите...

Ако не минава и седмица, без да потърсите „Площад Славейков“ и смятате работата ни за ценна - за вас лично, за културата и за всички нас като общество, подкрепете ни, за да можем да продължим да я вършим. Като независима от никого медия, ние разчитаме само на финансовото съучастие на читатели и рекламодатели.

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg

Този сайт използва „бисквитки“ с цел анализиране на трафика и измерване на рекламите.

Разбрах