Ние служим на руската власт, не тя на нас

На 7 август писателят и драматург Владимир Сорокин става на 60 години. Произлязъл от кръга на московските концептуалисти, авторът на „Нормата“, „Виелица“, „Лед“, „Роман“, „Трийсетата любов на Марина“ и „Телур“ е носител на много руски и международни награди. До средата на 90-те години на XX век е по-известен в Германия и Франция, отколкото в родината си. Сега Сорокин е смятан за класик на съвременната руска словесност. Сорокин е един от отявлените критици на Путин сред руските интелектуалци. В интервю за Lenta.ru той разказва за ъндърграунда, студентските си години, разликите между Москва и Берлин, Русия и Европа и отношението си към писането като занаят.

– Присъща ли ви е носталгията?

– Да, разбира се!

– По кое време?

– Това зависи от годишния сезон и настроението. Постоянно плавам в спомени и с напредването на възрастта този навик се усилва. Това е естествено – аз вече не съм млад човек и съм видял най-различни времена. Но не бих нарекъл това носталгия. Просто спомените нахлуват отново.

– От къде приятните спомени са повече?

– Навярно от студентските години…

– В института за нефтена и газова промишленост? Простете за нескромния въпрос: какво ви накара да постъпите там? Та вие сте бил типичен хуманитарист?

– Просто той се намираше в съседната сграда (смее се). Прекъснах художествените занимания и изгубих време. Освен това аз не съм завършил художествено училище и не можех да постъпя в художествен ВУЗ. Имах едно съображение – да не попадна в армията. Съвсем съветска причина. В четвърти курс започнах да се занимавам с графика и с приятели оформихме първата си книга. Беше детективска. Вече не си спомням автора, но романът се казваше „Експресът до Баку“. Беше издадена от „Московский рабочий“. Бяха очарователни години на пълно безгрижие. А после на 20 години попаднах в ъндърграунда и тогава започна моят най-важен университет. Постепенно си избрах занимание.

Московските концептуалисти – ловци на перли

– Кой тогава оказа върху вас влияние?

– Първо се запознах с Ерик Булатов. В онези години неговият живописен свят на метафизичен соцарт беше доста ярко явление. Чрез него влязох в кръга на ъндърграунда. Запознах се с Некрасов, Кабаков, Пригов, Монастирски.

– Все пак и Булатов се е занимавал много с илюстрации на книги.

– Това не беше силната му страна. Правеше илюстрации заедно с Олег Василиев. Мъчително, бих казал. Тормозеха се с тези книжки и това се усещаше. За разлика от Кабаков, на когото всичко му се получаваше. Обожавам детските книги на Кабаков и Пивоваров. При тях всичко се случваше лесно и от само себе си. А Ерик беше като танк, прицелен в съветската идеология и атрибутите й. Тя беше главният му обект. В този смисъл той не е гъвкав човек. Не е Кабаков. Кабаков е океан.

– Въпреки това за много художници илюстрацията на книги е била принудително занимание…

– Да, всички припечелваха от това. Гороховски, Кабаков, Булатов-Василиев, Ира Нахова, Никита Алексеев, Виктор Пивоваров, Маша Константинова, Серьожа Мироненко – мнозина рисуваха книжки. Получаваха прилични пари, бяха обезпечени и по съветските стандарти живееха добре. Много от тях притежаваха автомобили и ателиета, където можеха да се занимават не само с изкуство, но и да организират четения, например. Материално този кръг беше доста благополучен.

– И вие се озовахте в него.

– Да, попаднах в кръга на може би най-интересните хора в Съветския съюз по онова време.

Сравняват московските концептуалисти с ловци на перли. Едно време те се гмуркали на дъното в камбани. И тези хора бяха такива камбани с озон сред мръсния съветски въздух. Аз се надишах с озон и започна еуфорията (смее се). Станах литератор в този кръг в началото на 80-те (пали си пура). Може ли да подимя малко?

Московските концептуалисти през 1983 г. Сорокин е клекнал, вторият отдясно.

Въобще промяната на жанра е нещо напълно загадъчно. Работата е в това, че на 14 години опитах да се занимавам с литература. Получи ми се много лесно (смее се). Направих такава стилизация. В училището ни се разменяше една тетрадчица с еротични разкази. Вероятно не сте попадали на такова нещо. Там имаше един разказ „Възмездие“, който се приписваше на Алексей Толстой – сценка в купе на влак. Разказът „Баня“ – абсолютно безвкусен хардкор: мъж и няколко момичета в банята. Имаше и една история от шведския живот – с инцест. Тетрадката беше на едно момче, което се радваше на известен авторитет. Затова реших и аз да напиша еротичен разказ. Казах, че съм го превел от английски и никой не забеляза измамата.

– За какво беше разказът?

– Героите се запознават на улицата на опашка за ябълки, представяте ли си (смее се)? И после той я преследва, а тя си отива към къщи. Персонажът нахълтва в дома й и там се случват нещата. Разказчето просто се разтвори в училище и аз поохладнях към литературната еротика. После написах по-сериозен разказ. Семейството ни беше ловджийско. Дядо беше лесничей. Реших да напиша следния разказ: една година от живота на ранения тетрев (бел. ред. – птица от семейство Фазанови). Как със счупено крило оцелява през зимата, а напролет крилото зараства и той отлита при другите птици. Пратих го на списание „Юный натуралист“. Отговорът беше следният: „Написано е нелошо, но е твърде дълго и не съобщавате нищо ново за живота на тези забележителни птици“. После дойдоха стиховете. Бяха напълно декадентски. Но тогава вече бях на 17-18 години.

– И тях вече никъде не сте ги пращали?

– Не, разбира се. Тях никой не би ги публикувал. Това беше влиянието на Северянин, ранния Пастернак, Блок – някаква такава смесица. А най-първият ми сериозен разказ се казваше „Топлина“ и е доста визуален.

– Добре го помня. Преиздадоха го преди няколко години.

– Много се хареса на Булатов и другите. И те ме благословиха. Така че носталгията е свързана със студентските години и ъндърграунда. Те, разбира се, са различни. Студенството – това е след мизерията на съветското училище да станеш свободен човек. Там открих рок музиката.

– Какво слушахте?

– С нас учеше едно момче, което беше майстор на тенис на маса. Той се върна от Швеция и донесе следното наборче: „Дийп Пърпъл“, „Лед Цепелин“ и „Юрая Хийп“. Беше незабравимо.

– Stairway to Heaven?

– Да! Тогава любимата ми група беше именно „Лед Цепелин“!

– А тамиздат (бер. ред. – забранени от съветската цензура чужди книги) и самиздат четяхте ли?

– Моите родители бяха доста съветски хора. Не стигаха по-далеч от дебелите списания. Бояха се. Така че самиздат дойде по-късно. Понякога нещо подобно проблясваше в Института, но в повечето случаи аз вече го бях чел в ъндърграунда.

– Родителите ви как се отнасяха към това?

– Предпазливо. Като цяло съветският човек представляваше една тенджера с всякакви страхове. Но аз се ожених рано и станах самостоятелен човек, с жена ми Ира заживяхме отделно. Родителите знаеха, че общувам с кръг подземни художници, но не бяха посветени в детайлите. Първият шок ги застигна по-късно, когато излезе статия във вестник „Московская правда“. Мисля, че беше 1985 година – „Антисъветност от А до Я“. Беше посветена на парижкото списание „А-Я“, където ме публикуваха за първи път. И в статията се споменаваха „злобните фантазии на В. Сорокин“ (смее се). Беше в пост-андроповските времена, когато службите за сигурност се заеха и с нас. Правеха се обиски. Готвех се за най-лошото. Но за щастие Андропич (бел. ред. – пренебрежително за Андропов) издъхна, дойде Горбачов и започна перестройката.

Така изглежда руският ъндърграунд през 1985-а: Ирина Нахова, Иля Кабаков, Иосиф Бакщейн, Владимир Сорокин и Сабина Хенсген.

– Хайде да си поговорим за настоящето – колко ви е комфортно в него? Има две характеристики на настоящето: сериалите и социалните мрежи. Доколкото разбирам, те не са ви интересни?

– Не съм погълнат нито от едното, нито от другото. Чрез Ира мога да вляза във Фейсбук, но това се случва рядко. Нямам подобна необходимост. Сериалите… Гледах „Рим“, „Игра на тронове“ и разни други, даже не си ги спомням. Но от един момент нататък виждаш, че филмът се изражда в рутина. Разбирам сценариста и режисьора, които трябва да изкарват пари. Но въпреки това предпочитам класическото кино.

Писателите, които драпат да се изявяват, са недописали

– Социалните мрежи са като вещерски езиков казан. Те се като „Опашка“ (бел. ред. – роман на Сорокин), само че на нашето съвремие.

– Понякога чета блогове. Там има неща, които няма как да не радват. Сега говоря за чисто лингвистична или дори литературна радост. Такова изпитание за устойчивостта на езика, мутация. Но ме угнетява нивото на агресивност на хората. От друга страна, това поражда нови езикови експерименти.

– Още една характеристика на настоящето: много писатели заеха активна гражданска позиция, участват в обществени и политически дискусии. Как ви се струва, тази практика полезна ли е за писателя?

– Използването на литературата като стенобойна машина й е вредяло във всички епохи. Спомнете си Шестдесетниците (бел. ред. – субкултура на съветската интелигенция от поколение, родено приблизително между 1925 и 1945 г.) – какво остана от тях? Имам собствена гражданска позиция, но не обичам тълпата. За това не ходя по митинги и не гуляя с писателите по булевардите. Гуляите са хубави по двойки – когато слушаш събеседника си. Никоя тълпа не извиква у мен желание да се присъединя към нея. Струва ми се, че писателите, които драпат да се изявяват, са недописали нещо. Или вече не могат да го направят. Набоков, Джойс, Кафка никога не биха митингували. Не мога да си представя как Саша Соколов или Пелевин се обръщат към тълпата.

– На ситуацията може да се погледне от друга страна: писателят е в центъра на събитията, вижда всичко с очите си. Може да си спомним за писатели-революционери, писатели-фронтоваци…

– Сред тях няма велики писатели. Толстой е описал Бородино след 50 години. Дори да вземем стареца Хемингуей, Норман Мейлър, Вонегът, Ремарк, Астафьов… Това не е велика литература. Не вярвам, че авторът, трупайки опит на война или лежейки в затвор, става заради това по-добър писател. Струва ми се, че фантазиите са по-важни от опита. Вероятно това е моя лична утопия.

– А може би дистанцията трябва да е много голяма? И руският писател по-добре да не работи в Русия?

– Това са различни неща – да участваш във война и да пишеш за нея или да заминеш в Италия и там да пишеш „Мъртви души“. Последното е напълно нормално и помага много – да не виждаш обекта. Кое отличава любителите шахматисти от професионалистите? Последните няма нужда да гледат към дъската. Ако помните „Защита Лужин“, там героят винаги се дразни от дървените фигури. Шахматистът не вижда фигури, а някаква енергия и потенция на всяка фигура. За него шахматната партия е сблъсък на енергийни феномени. Те виждат това не като натюрморт, а като процес. Ако вземете Гогол, Достоевски, Тургенев – заобикалящата ги Русия често им е пречела да се съсредоточат, дразнела ги е (смее се). Това е нормално. Измислих идеята за „Лед“ в Япония в един много горещ месец. „Виелица“ започнах в Берлин насред сополиво междусезоние.

Не мога без цивилизация. Три дни
без интернет и започва махмурлукът

– Когато излезе романът ви „Денят на гвардейците“, казвахте, че във вас се е събудил активният гражданин. Какво се случва с него сега?

– Не бих казал, че бодърства. Ако говорим сериозно, от 20-годишна възраст съм убеден анти-съветчик и ненавиждам съветската власт. Още тогава разбирах, че нормалният човешки свят – това е европейската демокрация. Оттогава досега не съм изменил на тези убеждения. В „Гвардейците“ това беше по-силно акцентирано, защото така диктуваше жанрът. Навярно, когато страната се спуска по наклонената плоскост, е трудно да запазиш в себе си гражданина. (смее се) Гражданинът извира от теб. Звучи двусмислено, нали? Вероятно това е проява на малодушие… Навалният ще ме съди. Но отдавна съм разбрал, че не може бързо да промениш манталитета на народа. И въпросът не е в смяната на правителството. Европейците отдавна живеят в свят, в който държавата им служи. А в Русия ние от стотици години служим на държавата. Това е главната онтологична разлика. Всичко останало е частно. Тук държавата е Молох, който постоянно изисква от населението жертви на всички нива.

В Москва на всяка крачка чувстваш, че си неканен гост

– А вие какъв сте? Гражданин?

– Родил съм се в Подмосковието. Тук живея и сега.

– Тоест вие по същество сте лесничей като дядо си?

– Не, за съжаление. Не бих оцелял дълго в гората – мозъкът ми вече не е същият. Липсва му чистотата на дядо ми. Ние не можем да се справим без цивилизация. Три дни без интернет – и започва махмурлукът… Вероятно съм гражданин.

– Московчанин?

– Гледам рядко да стоя в Москва. Този град загуби лицето си през последните 20 години и се чувствам некомфортно в него. Но в Берлин – да. Това е много приятен и просторен град. Спокоен. Той, както и Ню Йорк, е готов да приеме всекиго. Не дели хората на свои и чужди.

В Токийския университет през 2000 година.

– А как ще коментирате старанието на московските власти да обърнат града с лице към жителите? Велоалеи, паркове, пешеходни зони… Разхождали ли сте се по Кримска крайбрежна?

– Нощем, нощем! Тогава няма автомобили… Да, навсякъде съм се разхождал. Проблемът е в това, че Москва, както и по съветско време, не е град, а държава в държавата. Град на държавната власт. В него има много силна заплашителна държавна енергия – чувствах това още от дете, когато се разхождах из Червения площад.

– На Червения площад неотдавна имаше фестивал на книгата – опитаха се да върнат мемориалното пространство на читателите и писателите.

– Да, да. Но нищо не се получава. В този град на всяка стъпка чувстваш, че си неканен гост. А домакинът е държавата, която във всеки един момент може да направи каквото си поиска с твоя дом, кола или със самия теб на улицата. По какво се различава Берлин от Москва? В Москва има граница между твоето лично пространство и външното, градското. В Берлин такава граница изобщо няма. Излизаш на улицата, а там действат същите закони, каквито и в дома ти. В това е колосалната разлика.

Който управлява миналото, той управлява бъдещето

– Добре, но нека поговорим за бъдещето, което в Русия често е преобърнато в минало.

– (смее се) Да, и това преобръщане до голяма степен определя втрещеното изражение на лицето на руското настояще.

– Наскоро беше приет закон за правото на забравяне. От една страна, той нищо не променя, защото никой не помни историята като такава, нито историята като обществена и философска мисъл.

– Да, да!

– От друга страна, това е законен начин да изтриеш историята. Идеята за нулиране на историята докъде може да доведе? До построяване на митично бъдеще?

– Да, ако това беше чистата идея. Но нашата власт не притежава чисти идеи. Идеята й е една – да използва новата идея за идея как да съхрани себе си! И законите я потвърждават. Заради това има такова желание да бъде пренаписана историята. Спомняте ли си Оруел: който управлява миналото, той управлява бъдещето. Тъй че това ще бъде още една бетонна плоча в пирамидата на властта.

– Как виждате личното си бъдеще?

– За щастие аз вътрешно не старея и не чувствам възрастта. Затова, както и преди, бъдещето за мен е tabula rasa. Не знам какво ще правя. Наскоро се замислих каква всъщност ми е професията? С какво изобщо се занимавам?

– Казвали сте, че не сте само художник-оформител, но и готвите добре. Следователно няма да се изгубите в живота.

– (смее се) Да, няма да остана гладен. Ако, разбира се, има продукти. Но аз все повече се убеждавам, че да бъдеш писател, това не е никаква професия. Това е вид занимание. До голяма степен принудително, свързано с особеностите на твоята психосоматика. Както е казал Елиът, според мен литературата не се пише, за да създадеш преживяване, а по-скоро да се избавиш от него. А каква, по дяволите, е тази професия – да се избавяш от преживявания?

– Това терапия ли е?

– О, да! Но социумът плаща за това пари, поддържайки в писателя илюзорна увереност в сериозността на неговото занимание. Тоест и на читателите им се налага с помощта на книгата често да се избавят от свои преживявания, фантазии и надежди.