Ние, вие и Болгария на низшите духом

Ние и Вие. Ние, дето сме се изнесли от страната, и вие, дето сте останали в нея. Ние, емигрантите, срещу вас – гражданите на България. Ние, предателите, и вие – родолюбците. Ние, които сме по-малко българи, и вие, които сте повече българи…

Дълбоко ми е омръзнало да слушам тази песен всеки път, когато изказвам мнението си по държавни, политически, кулурни или социлни въпроси, свързани с България! И продъжавам дълбоко да съм убедена, че от това няма никакъв, абсолютно никакъв смисъл! Едно обаче има със сигурност – крякането едни срещу други. Защото пак сме като неорганизиран отбор ракови клетки – делим се в несвяст, в името на разрушаването на собствния ни, общ организъм. Усмъртяваме се заради гледните си точки, докато отгоре отдавна вече ни избодоха очите. Дърляме се зловещо и отпушваме гнева в една държава, където национализмът стремглаво се развива (както и в целия свят, между другото), при това със засилващи се фашистки характеристики. И докато тези отвън се опитват да убедят тези вътре, че нищо няма да стане, защото „българските българи“ си траят, пък тези отвътре вменяват на тези отвън („чужбинските българи“) вината на родоотстъпници – нищо, ама нищо добро не ни чака.

Аз не съм жертва на българската политика. Да, по едно време някакъв задгробен глас ми се обади на домашния телефон в София, за да ми каже, че много съм се изявявала и да ми припомни, че „и ти деца имаш, и ти данъци плащаш, и ти по улиците ходиш“, но подобни петльови заплахи не са моята причина да си тръгна от вкъщи. Пострадалите от работата си журналисти са други и аз не мога да се съизмервам нито със смелостта им, нито с постиженията им, нито с разкритията им. Немалка част от тях са още в България и се опитват да следват истината, каквото и да им коства това. Други пък просто се предадоха – я пред напиращата путиновско-ердоганска цензура, я пред условията на стегнат пазар, където все от нещо трябва да си изкарваш хляба.

Не съм аз тази, която ще ги съди за този избор – ако нямах лична възможност да се изнеса от родината си, когато полека я превръщат в нова диктатура, вероятно щях да си седна на четирибуквието и да се опитам да си омая чувството за справедливост с топлото ухание на ежедневната храна и да си трая, докато се храня. Смелост не ми липсва, но то е по-скоро вироглавство, не геройство. Да си герой не е лесно и аз такива заложби нямам, знам си го. Но също така добре знам, че извън границите на България работят много умни и действащи журналисти, без които погледът ни вътре щеше със сигурност да е с огромно и неспасяемо късогледство. Знам, че благодарение на тях изобщо се заговори за принципите на демокрацията, за електронното гласуване, за характеристиките на мажоритарния вот, за подводните камъни на така вкорененото в робските ни душици преклонение към Дядо Иван. Пък той, Дядо ни Иван, продължава да е онова похотливо старче, което опипва, пиянства, присвоява и господарства. А стане ли дума за плащане на сметката, връз стомасите и умовете ни ще стъпи, защото всъщност ужасно много и отдавна ни мрази. Мрази ни така, както тези с по-високо мнение за себе си мразят всички останали – презрително. Така, както Россия презира Болгария.

Аз и хъш не съм. Личното ми задгранично битие се изразява в много контакти с България, които поддържам онлайн и при ежемесечните си връщания, и съвсем оскъдни местни, които са чисто приятелски. Не работя в името на родината – не само, защото тук си имат местни проблеми и на никого не му пука за България, но и защото не умея. И хъс нямам. Не толкова за евентуалната трудна работа, колкото за лепкавата, родна гнусотия, която би се изляла върху положените усилия. Затова вече нямам сили дори все още се учудвам, че позволявам да ми пука.

Познавам много нашенци, които не искат и да чуят за родината. Тяхната умора от всичко, свързано с България, също е някаква причина за днешния ни хал – и тези избори го доказаха с огромните опашки през задграничните секции, които ако всички български експати се бяха организирали, можеше да са много повече. Не съдя никого от тях – тези хора имат своите причини да са си тръгнали от родината си и те не са свързани единствено с евентуалната, може би, по-висока заплата. Да започнеш от нулата, някъде, където си никой и нямаш нищо, изобщо не е лесно и не е глезотия. Отговорност към собствения живот е. И е свързано с най-нужното човешко усещане – за надежда. Свързано е с чувството, че като гражданин си важен и значим и че когато критикуваш, ще бъдеш чут и може би дори ще бъдеш разбран.

Тези хора, също както мен и вас, са опитвали да надигат глас в България. Фактът, че им е омръзнало да не бъдат чувани, не ги прави по-малко смели, смислени и родолюбци от онези, които още пребивават в родината, мълчейки. Да се бунтуваш отвътре, в сърцето на проблема, е мисия. И аз, извинете ме за погледа, но на предна, фронтова линия в българското общество от още обитаващи България българи, виждам една много, ама много рехава дружина. Някога и аз имах надежди, че рехавата дружина прераства в армия чрез Реформаторския блок. Но тези надежди, както всички знаем, отлетяха в небитието с първата слугинска проява на Реформаторите, които днес една умна дама нарече „пуделите на Бойко“. Та в провинциалния цирк дресьорите на лъвове се превърнаха в послушни и добре сресани пудели, а останалите трябва да се правим на акробати, за да оцеляваме. Иначе, честно казано, сме просто лоши клоуни. Или още по-страшно – тъжни смешници.

Хъшове обаче има. Както има хора, които продължават да правят нещата, които умеят най-добре, в родината, която отказва да ги оцени. Тези хора – в страната или извън нея – си приличат. Най-вече по това, че нямат никакви обструкции относно това кой къде живее физически. Нивото им на общуване е друго – наднационално, надпартиотарско, надпартийно и наддържавническо. Тези хора, малко по малко, оттук или оттам, променят средата. А с нея променят и мисленето. Те са новите хъшове, независимо дали са в реална или във вътрешна емиграция. Тях не ги интересува да се съревновават кой колко по-обича България, след като е останал в нея или я е напуснал. Не им е важно да апостолстват на Фейсбук стените си, от площадните трибуни или в относителната закътаност на чужбинския бит. Тези българи са българи не по адресна регистрация и набор научени първи куплети на патриотични възрожденски песни – българи са, защото им е важно в България да е по-хубаво. Да е по-свободно. Да е място за живеене. Място за обичане. И място за мечтаене.

Не съм изненадана от президентските избори. Резултатът беше предвидим. Единственото, което ме смути, е високият вот за тотални издънки като Орешарски и „доверието“ към националфашистите. Няма да кажа, че народът е прост – той просто не е образован. Огромните кухини в културата и образованието и институционализирането на неукостта винаги се отразяват в най-първосигнални реакции, каквото е националното честолюбие (да не се бърка с националната гордост!). Ще кажа обаче, че вина за това имаме всички ние – аз и другите като мен, които физически не сме в България, както и онези, които, както пееше Камен Воденичаров „не са избягали“.

Вината ни не е географско понятие, за да си хвърляме обвинения, че сме във или извън пределите на родината. Вината ни е в това, че все още допускаме да ни правят на маймуни, като позволяваме да притъпяват нуждата да учим и да разбираме.

А най-голямата ни вина е, че в споровете ни за количество патриотизъм, просто качествено им играем по свирките.