Никога не си признавайте, че четете Дюма

Има едно твърдение, приемано за аксиома – че литературата се разделя на „висока“ и „ниска“. Признавам си, че дълго аз също се придържах към него, при това така убедено, че изпитвах тих срам, когато си организирах читателски маратони с „ниската“ Агата Кристи, например.

Делението, залегнало в основите на оперативната литературна критика, винаги надничащо иззад думите на авторитетите, всъщност никога не е било категорично дефинирано. Нещата са някак подразбиращи се – жанровата литература по презумпция е ниска, класиката и умозрителната проза са „високи“. Така Дж. Р.Р. Толкин например автоматично се причислява към по-непретенциозните автори, а грандиозният тритомник „Властелинът на пръстените“ може да бъде оценен от някого като приказка за възрастни. Е, все пак полугласно му се признава, че е от „Средната земя“ – някъде между висините и низините.

Всъщност литературата, както и много от останалите изкуства, може да бъде разделяна само на „умна“ и „глупава“. Сред обявените за априори „високи“ автори има много такива, които са писали откровено глупава литература. Случвало се е дори на нобелови лауреати. Но усещането за превъзходство у тези, които четат само „висока“ литература, е твърде главозамайващо, за да бъде оспорен този наложен стереотип.

Литературата, както и всички останали изкуства, трябва да носи наслада. Не временно наслаждение, а трайна емоция, която може да издържи, само ако е свързана и с ума. Много по-важно е да се чете умна литература, макар и „ниска“, отколкото глупава, макар и причислена към „правилните жанрове“. Читателят може да получи много повече от ранните книги на Тери Пратчет, отколкото от късните творби на Ръдиард Киплинг например. Но и този пример е условен и подчинен на стереотип. Използвам го илюстративно и съм готова да се съглася, ако някой се аргументира, че не съм права.

Презрението, което апологетите на „високата литература“ изпитват към любителите на четива за развлечение, е неизбежна част от литературния пейзаж не само у нас и не само днес. Но днес е особено видимо, защото социалните мрежи, в които наистина много се говори за книги, дават поле за истински битки между двата лагера. Само че литературните воини дори не осъзнават, че спорят за несравними неща. Изисканите гурме-читатели се възмущават от масовото харесване на писатели от „ниския“ регистър, без да правят разлика между глупавите и умните сред тях. Любителите на лесно смилаема литература пък отказват да четат обявената за „висока“, защото им е внушено, че тя е трудна и е само за посветени.

Най-добър пример за безсмислието на този конфликт е още един автор от „Средната земя“, когото обаче всички припознават като свой. Умберто Еко, един от най-интелектуалните автори на всички времена, пише жанрова литература. „Името на розата“ е превъзходен криминален роман, но е и висока литература и огромно предизвикателство за ума. И именно в това е несекващото му очарование – той не презира онази своя публика, която прескача дългите ерудитски отклонения, за да проследи сюжета. Той се е погрижил и за непретенциозните читатели, на които доставя също толкова наслада.

Класикът Виктор Юго също е даван за пример за висока литература, противопоставяна на „ниската“, създавана от родения в една и съща година с него Александър Дюма. Но и двамата оцеляват във времето, вече неподатливи на читателските страсти на съвременниците си. Ако живееха заедно днес, щяха да бъдат разкъсани в някоя читателска група.

„Стига с тоя слаб писател Дюма! В книгите му само клишета и е твърде сладникав. И изопачава историята“, щяха да пишат възмутено едни.

„Юго е безродник, соросоид, избягал от родината си!“, щяха да ги контрират други.

И щяха да класифицират произведенията им според онази сковаваща, необмислена аксиома за „високото“ и „ниското“. А времето, както прави обикновено, безпристрастно щеше да отсъди – и двамата пишат умна литература, затова умовете на бъдещите поколения ще бъдат захранвани с нея.