Никой не ръкопляска на журналистите

За всички онези, които след брифинг за коронавируса задават „точните“ въпроси, разположени на дивана вкъщи

Теодора Трифонова е един от репортерите на първа линия у нас по темите за коронавируса. Снимка: Стопкадър от Би Ти Ви - Никой не ръкопляска на журналистите

Теодора Трифонова е един от репортерите на първа линия у нас по темите за коронавируса. Снимка: Стопкадър от Би Ти Ви

За този текст имах седем различни идеи за начало. Всяка една от тях е с достатъчно силен заряд, за да предизвика внимание и да изнесе позицията след това. В моята журналистическа практика от над двайсет и пет години това се случва за първи път – обикновено опциите ми за летящ старт на един материал са една или две. Сам по себе си този факт ми дава основание да мисля, че днес всичко, абсолютно всичко, свързано с коронавируса, болестта COVID-19, заразата, карантината, мерките, здравната обстановка и всичко свързано с тях, е от изключителна важност. И съответно е тема за разговори, размишления, дебати, отправна точка за още и още въпроси, които всекидневно се пораждат покрай невижданата досега ситуация в света.

Аз обаче все пак си избрах едно конкретно начало, въпреки че в следващите редове ще стане дума и за останалите. Избрах точно него, защото най-кратко и ясно дефинира работата на една друга група хора, които също останаха навън, за да си вършат работата – журналистите. Те са там, в опразненото от заразата място, така, както са медиците и органите на реда, както са онези невидими хора, които се грижат да продължаваме да съществуваме, докато сме си у дома на по-сигурно.

И така, ето го предпочетеното начало.

Във втория ден на извънредното положение си говоря по телефона с една приятелка. Тя е известен журналист – от тези, дето хората винаги ги разпознават на улицата и ги посрещат с обич, доверие и възторг. Разбира се, обсъждаме какво се случва и като обикновени хора със семейства, и като журналисти с опит и органичен интерес към работата си.

Фантастико: Смелостта да бъдеш различен

„Знаеш ли – казва ми тя, – всъщност най-много се страхувам, че може просто да свикнем да живеем ето така. И това да е бъдещето ни.“

Да формулираш това като свой основен страх още съвсем в началото на една извънредна за всички обстановка е абсолютен, категоричен журналистически рефлекс. Това е изградена с годините и опита органична парадигма за реакция, която никога не е нито само човешка, нито само професионална – тя е и двете. Човекът, незаразен от журнализма, естествено се интересува най-вече от конкретното, от това, което се случва сега, а проекциите му за някакво бъдеще са свързани с точно определени неща – бизнеса, финансите, превенциите за бъдещи подобни световни кризи. Работата на журналиста е да поставя всеки факт в контекст, като движи този своеобразен пакет в хипотетични ситуации, които може да са подвластни на прогнозиране, или напротив – да са тотално неподлежащи на никакво предположение. Задачата му е малко като тази на шахматиста – трябва да умееш да конструираш евентуални ситуации и да си представяш последствията от тях при най-високата възможна степен те да станат реалност. Тогава, стъпки преди всички, ти си представил и може би проиграл сценарий, за който още никой (или малко хора) са помислили. Добре обученият журналист в работата си прави това като професионално задължение. За отличния журналист това е било или се е превърнало в естествен, човешки рефлекс. Като този на моята приятелка.

В последния един месец всички живеем в съвсем различна реалност. Минахме през всякакви етапи – на отричане на опасността, не неглижирането ѝ, на препускане по всякакви конспиративни маршрути (нещо, което няма как да бъде спряно), на стягане на редиците, уплах, дори ужас. Обстоятелствата ни принудиха бързо да застанем зад лекарите и медицинските сестри, зад санитарите, фелдшерите и хората с бели престилки, защото сега повече от всякога осъзнаваме, че животът ни е в ръцете им. Не говорим, разбира се, нито за петте медицински сестри на перваза на Народното събрание (стария Партиен дом), нито за протестите на медицинските кадри. От месец не съм чула и някой да е пребил медицински персонал за нещо си (но колегата Слави Ангелов беше жестоко пребит именно в тази обществена ситуация на паника и ужас сега). Напротив – днес изразяваме благодарността си към тези хора с вечерни аплодисменти и това е най-малкото, което можем да направим за тях. Аплодирахме учителите също съвсем заслужено – те успяха да обхванат учениците си чрез всякакви онлайн и други платформи по-бързо, отколкото Министерството на образованието и науката можа да направи години наред. Аплодисментите ни са още за продавачите, за хората, които транспортират стоките ни, за шофьорите в градския транспорт, за полицаите и военните.

Но никой не пляска на журналистите, нали?

Ежедневно гледаме двучасови брифинги, следим новините, ставаме свидетели на това какво се случва в българските градове, влизаме на министерски съвети, в Народното събрание, висим виртуално пред болничните отделения. Наясно сме с всяка нова информация и надлежно чакаме сериозните медии да я потвърдят или отхвърлят. За да се случва това, там някъде, навън по трасетата, които сега не посещаваме, защото се пазим, са точно те – журналистите. Всеки ден ги гледаме с микрофоните и камерите, в разделените на правоъгълници екрани по телевизионните студиа, в столовете на водещи, на новинари, на интервюиращи експертите. Хора като нас, вероятно също със семейства, които се притесняват за тях и за които работата им представлява опасност. Лицето от екрана на телевизора или зад текста на екрана на компютъра като че е някак априрори застраховано от редови човешки нещастия. Пък и то нали „журналята“ не са хора. В представата на масовия потребител на журналистическия труд те са някакви човекоподобни същества, които се хранят от сензации, изпитват безмерно щастие да съобщават ужасяващи новини и по принцип забъркват скандали. В последните години, когато всеки, пишещ дълги статуси във Фейсбук или разполагащ с хилядочислена кохорта от последователи в социална мрежа, се има за журналист. Времена като сегашното обаче показват кристално ясно каква е разликата между инфлуенсъра и журналиста. И тя е точно в онзи спонтанен рефлекс, дето го споменах в началото, в разработването на варианти и проверяването на всеки от тях, в усета за истина, полезност, етика и смисъл. Както и в онази решимост да си вършиш работата точно така и без компромиси. Обичайно я наричаме смелост.

Когато в България се регистрираха първите случаи на заболели, из социалните мрежи независимо едно от друго се появиха призиви на… хм, „журналисти“ или хора, имащи самочувствието, че са такива, най-после някой „колега“ да вземел и да покажел заразени с CОVID-19.

„Хайде, колеги – гласеше в най-общ вид апелът, – па хванете микрофоните и влезте при тези хора, покажете ни ги (!), нека ни разкажат от първо лице какво се случва с тях.“

Разбира се, подобни професионални призиви от „колеги“ журналисти бяха съпроводени и с укоряващи въпроси – „Как пък нито един журналист не се сети?!“, „Къде сте, колеги?!“, „Как не ви дойде на ум?!“ и „Може ли такъв непрофесионализъм?!“. Да, силни думи. И все от хора, които, като се имат за упражняващи тази професия, не би следвало да имат проблем да поправят „грешката“ на останалите и да дадат пример. Като им се вижда така същностно да наблюдаваме едва дишащ полугол човек в реанимация с ужас и страх в очите, пък да си грабнат журналистическите карти, да турят по едни маски и ръкавици, да си включат камерите на телефоните и да се пробват да направят подобни „любопитни“ и „горещи“ репортажи. Обаче не правят такива опити, а? Защото и те имат деца или възрастни близки, защото „не се чувстват добре сега“ или защото… ми защото те са в друга сфера на журналистиката – лайфстайла примерно. Защото винаги е по-лесно да хокаш, вместо да даваш пример. И защото в крайна сметка какво ще постигнеш с ето такъв репортаж? Спокойствие? Информираност? Уплътняване на контекста? Не мисля. Да задоволяваш перверзния гъдел да бъдеш свидетел на нечий смъртен ужас и да предлагаш този ужас на хората, простете, не е журналистика. Затова и в интернет могат да се намерят стотици клипове от болнични стаи, на умиращи хора, на отчаяни, разплакани от страх пациенти и техните близки. Заснети с телефони и лични камери, но не от телевизионни екипи, навряни в човешкото нещастие. Някои от точно тези клипове видяхме дори да се излъчват от национални телевизии у нас, в основните им новинарски емисии, без дори преди това да се излъчи обичайното за такива случаи предупреждение, че кадрите са тежки. Това, уважаеми читатели, също не е журналистика. Това е предрешено воайорство, което си присвоява името „журналистика“. То се доверява на източници от типа „една жена каза“ и „имам един приятел, а той има приятел, който има познат, дето е лекар в Италия“. За него пускането на подобни ненужно всяващи паника „видеоновини“ е върхът на професионализма, най-висок белег за медийно можене. Толкова мисли, толкова и може. Жалко, но и опасно разбиране за същността на това важно занимание.

На 24 март рано сутринта дойде информацията, че колега журналист, който е бил сред посетителите на пресконференциите в Белия дом на 9, 11, 16 и 18 март тази година, е с положителна проба за наличие на коронавирус. Това заяви устно и в мейл до всички членове президентът на кореспондентската служба на Белия дом WHCA (White House Correspondents’ Association) Джонатан Карл. Заразеният журналист е бил в контакт с колеги и хора от организацията на въпросните срещи при президента и с лекарската служба на Белия дом. Покрай тази информация се разрових да видя какво се случва с нашего брата журналиста по земното кълбо в момента. Там, из световните улици, болниците, администрации и горещи точки, са десетки хиляди кореспонденти и репортери. Те не предприемат безразсъдствата, така щедро раздавани като препоръки във фейсбук статуси у нас – те са професионалисти, а не лошо тренирани гълтачи на огън.

В такава ситуация например се оказа основният и единствен репортер на френските медии в огнището на заразата, град Ухан, Арно Миге. Служебни обстоятелства по друг повод го отвеждат в града, а заразата го блокира там. Така той се превръща в прекия свидетел на случващото се в Ухан за страната си, а и за света. Стоеше с маска насред пустите улици и предаваше. Обикаляше ключовите места и предаваше. Сигурно се е страхувал, но продължаваше да предава. Без да изпада в изкушението да се пусне по жълтеникавата допирателна, защото притежава не само професионална подготовка, но и професионална етика. Споменавам само неговото име, но имайте предвид, че из тези точки на света и в момента работят репортери, за да ни информират.

На 19 март тази година списание като „Венити Феър“ излезе с едно брилянтно от професионална гледна точка интервю на един журналист с друг. Става дума за материал, озаглавен „Това… невидимо чувство за опасност“: да правиш журналистика в коронавирус война, италианския фронт“, чийто автор е Джо Помпео, а основен герой – Чико Харлан, завеждаш кореспондентското бюро на „Вашингтон поуст“ в Рим. В него Помпео разпитва колегата си за всичко, което всеки на негово място би искал да попита, но и много отвъд това. Препоръчвам ви този текст – в него ще видите не само как реално и човешки се върши тази работа на терен, дори когато той е смъртно опасен, но и ще чуете спокойния език на разума, който би трябвало да води всяко журналистическо действие. Въпросите са много и всеки един е на мястото си. Но аз ще цитирам части от последния въпрос и отговор.

„Колко дълго очаквате да покривате тази история?“, пита Помпео.

„Докато съм тук, на място“, отговаря Харлан.

Това наистина не е само професия – то е начин на гледане на света, то е житейска мисия. Не е и геройство – то е убеждение, че усилията ти са важни за света и хората. И още нещо е – любов към професията. От същото „страдат“ и лекарите, и полицаите, и останалите хора, които продължават да са навън също. Предполагам… и се надявам…

Работата на журналиста е да задава точните въпроси на точните хора и в точното време, за да може да дава вярна и полезна информация на онези, да които тя се отнася. Тази мисия изисква много неразбирани от масовата публика жертви. Добрият журналист не е нахалният, а този, който намира начин да получи най-пълния отговор. Неосъзнаването на тази разлика е простено за средностатистическия човек, който винаги хули журналистите ей така, за спорт, но когато има проблем, винаги се обръща първо към тях. Не е простено то обаче за хора, чието поведение и присъствие са знакови за човечеството. Като президента на САЩ Доналд Тръмп, който си позволи да нарече журналиста от NBC Питър Александър „ужасен репортер“, защото го попита дали не е твърде позитивен относно лекарства и терапии, които не са били клинично изпитани в борбата с COVID-19.

Не е простено такова неосъзнаване и на всички онези отговорници по трасето на заразата у нас, които държат тон на колегите, позволяват си да ги репликират и обиждат, отнасят се с тях като със стадо малоумници, дето непрекъснато трябва да бъдат въдворявано. Неосъзнаването на важността на този труд извира отвсякъде тези дни – дори от коментари на известни в обществото създатели на мнение, които възмутено се изказват за това как се търкаляли от смях на някои репортерски въпроси по брифингите. Ми като се търкаляте, пък идете на пресконференция и задайте най-правилните въпроси, за които се сещате, че да можем после и ние да се потъркаляме от смях! Въпреки че сме във време, в което е ясно, че усилието на всеки е важно.

За край на този дълъг текст ще използвам едно от предвидените „начала“ за него. Покрай работата си преди време попаднах на един сравнително нов сайт, който най-общо казано подпомага работата на журналистите. Казва се firstdraftnews.org и към днешна дата е едно от най-добре поддържаните места за професионална подкрепа и обучение на хора, занимаващи се с откриване, предаване, дискутиране и анализиране на информация. В момента там има куп материали и съвети за работата покрай заразата, от които искам да споделя с широката аудитория тук две неща. Първото е съвети към журналистите как да отразяват COVID-19. Прочетете ги, дори да не сте журналисти, защото ще ви дадат ясна представа как следва да се върши грамотно тази работа:

– Избягвайте сензационния език, който може да повдигне нивата на страх;

– Избягвайте снимки, които могат да подхранват стереотипите и да причинят повече паника;

– Избягвайте спекулациите с най-лошите сценарии;

– Дайте на читателите информация за това какви действия могат лично да предприемат;

– Пренасочвайте читателите си към официалните източници на информация;

– Бъдете наясно кои въпроси да зададете по отношение на нови проучвания;

– Говорете с повече от един експерт;

– Помнете, че не всеки слух изисква да го покриете информационно;

– Ако все пак представите слух, изведете на преден план фактите в заглавие, подзаглавия или вътрешни заглавия;

– Сложната информация сведете до разбираемо ниво;

– Избягвайте пренебрежителен език;

– Дайте си сметка какви въпроси би задала аудиторията ви и ги задайте вместо нея;

– Включвайте източници на информация, данни и контекст в карти и графики.

Не мога да не предоставя на вниманието ви и още една група съвети от въпросния сайт. Те се отнасят до нещо по-специфично и са подредени под заглавието „Как да остана психично здрав, докато предавам за COVID-19“.

– Бъдете наясно около стигмата за психичното здраве.

Някои работещи в медийната индустрия претендират, че не се влияят от стресиращите истории и материалите за тях. Не разчитайте на това.

– Дръжте работата и личния си живот разделени.

Създайте си маркер за края на работния ден и ограничете потока от новини, който виждате извън него.

– Придържайте се стриктно към официалните съвети за реакции в такива ситуации.

Ако имате лични притеснения, помнете, че експертите не съветват да преминаваме отвъд установените и препоръчани практики.

– Сверявайте често работата си с колегите.

Дръжте връзка с хората, с които работите заедно, предупреждавайте ги, ако се чувствате стресирани и често се интересувайте те как са.

– Създайте си план за самогрижа.

Спете достатъчно, излизайте офлайн преди да си легнете и правете упражнения. Практикувайте хобитата си. Когато работите, разделяйте общата задача на индивидуални и постижими цели.

– Познавайте слабите си места и не се притеснявайте да поискате помощ.

Не подминавайте сигналите за стрес и говорете с някого за това. Потърсете професионална помощ, ако е необходимо.

– Щадете се.

ОК е да не си ОК в днешно време. Отнасяйте се към себе си със съпричастност и грижа.

Работата на всеки човек, особено на тези, които стоят отвън, за да може ние да сме вътре, днес е живото- и духо- спасителна. Затова дайте да не мятаме просто така упреци и съвети на журналистите! Да не им се присмиваме от плътно затворените си домове и меките си дивани! Дайте да опитаме малко да сме съпричастни, като поне претеглим техните лични рискове. Не, няма нужда да им ръкопляскаме – те не искат това. Достатъчно им е точно сега да не ги мачкаме с дълбоките си и неоспорими познания по медии и журналистика, по медицина и право, по военно дело, зарази и спешна домашна евакуация на застрашено население. Бъдете сигурни, че те биха ни аплодирали, ако го направим. Заради професията, а и заради факта, че сме постъпили като хора във време, в което помощта е съществено необходима.

Четенето е безопасно за вашето здраве

Има ни заради вас

Скъпи приятели, читатели на „Площад Славейков”,

През трудните месеци на карантината, когато културата беше поставена на пауза, ние преминахме заедно с вас и благодарение на вас, без да спрем и за миг. Успяхме да ви заведем там, където изкуството е живо. Бяхме вашият пътеводител за безплатните изложби, концерти, опера, кино... Разказвахме ви за новото и за древното в света на изкуството, за усилията на творците да оцелеят в кризата. Внимавахме да не допускаме фалшиви новини – родни или чужди.

Благодарение на вашата подкрепа и дарения успяхме да преминем през първите трудни месеци. Помощта ви доказа, че сме ви необходими.

За съжаление, вирусът все още не си е отишъл, културата ще мине през дълъг период на възстановяване. Нашата мисия е да бъдем до нея, да ѝ помагаме, за да се завърне в пълния си блясък пред своята публика. Затова отново се обръщаме към вас, нашите читатели: не спирайте да ни поддържате. Без вас ще оцелеем трудно, културата има нужда от професионални медии, които да я подкрепят и да я свързват с вас, публиката.

Все още се нуждаем от вашата финансова подкрепа. Благодарим ви от сърце за всичко направено досега и за всичко, което ще направите в бъдеще.

Има ни за вас и заради вас.

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg

Платформа A6 3