Никой роман не заслужава фалшивото писмо на Фердинанд

Времето е въртележка. Заблуждаваме се, че виждаме промяна. Всяко обръщане назад носи едновременно спокойствие и отчаяние, защото всичко си е същото. Просто суета.

Вероятно това е подтекстът и в заглавието на новия роман на Владо Трифонов, наречен „Суета, суета“. Още много пластове има в него, защото книгата всъщност разказва за човешката същност на творци, отдавна превърнати в застинали портрети.

Иван Вазов и Стоян Михайловски водят задушевен разговор в софийско кафене. Пенчо Славейков и Мара Белчева разчупват еснафската представа за любовни отношения. Цар Фердинанд разнася масивната си фигура из двореца, в ролята едновременно на Макиавели и на развратен бонвиван от виенски локал. Това е атмосферата на този литературно-исторически роман, както го нарича Митко Новков.

Абсолютно убедена съм в необходимостта от подобни книги. Визуализацията на романтично-идеализираните времена е един от начините те да бъдат преосмислени в полза на настоящето и бъдещето. Личностите, оформящи културния ни контекст в историческата му цялост, така придобиват плътност и оживяват, вплитат се в реалността и въздействат още по-силно.

Владо Трифонов е избрал да се движи на ръба между фикцията и историзма. Желаното придържане към историчността е украсено с фантазията за това как са се случвали нещата. Голямата фактологична рамка е разградена до малки детайли, в които присъства именно авторовата представа. За това свидетелства и езикът, използван от писателя – той е смесица от съвременна и архаична реч, стилизиран е, съдържа форми, неприсъщи за днешния ден, но и не съвсем същите като онези от началото на миналия век – нещо като кинематографична възстановка.

Всъщност, това е ключът – целият роман е филмова възстановка, с костюмиран език, с образи, които имат приблизителна прилика с действителните исторически личности. Атмосферата е постигната, но читателят има чувството, че наблюдава, а не присъства в тъканта на историята. Този подход е приемлив, достатъчен е, за да се постигне основната цел – да се съживи българският литературен живот от началото на ХХ век, да се припомнят основните личности в него. Количеството информация, което получаваме век по-късно, е премерено точно – то не излиза извън познатото от учебниците, не разкрива нови и необхождани досега територии. Тези неща са известни – любовта на Пенчо Славейков и Мара Белчева, мераците на Фердинанд към нея, убийството на съпруга ѝ, отношенията в кръга „Мисъл“. Придържането към познатата фактология е застраховка – епохата е бурна, страстите са по-скоро прикрити, няма много свидетелства за останалото под повърхността на фактите.

Този тип документално-художествена проза обаче има стриктни правила. Достоверността е задължителна, анахронизмите и недоказаните твърдения нямат място. Така се получават и сривове в общата атмосфера. Читателят се спъва още в началото, когато авторът го сблъсква с жена-сервитьор още през 1912 г., при това виенчанка. Малка и бърза проверка показва, че жени-сервитьори се появяват в България 6 години по-късно, а появата им е придружена с изключителен обществен скандал.

Но това е дребен детайл. Голяма част от романа е посветена на цар (тогава все още княз) Фердинанд. Трифонов е наблегнал на популярната версия за личността му – неприятен, неспособен владетел, любител на плътски удоволствия, бисексуален (това е особено подчертано). Но докато образът е художествена интерпретация, това не е проблем, дори е интересно, защото го прави жив и въздействащ. Проблемът е с документалната страна, във фактите. В книгата е включено като документ така нареченото „писмо на Фердинанд до Борис“, което съдържа скандални не само за онова време съвети и думи. То е националнопредателско в същността си, срива изцяло авторитета на монархията и династията, управлявала Третото българско царство. Но не е истинско.

Този документ е известен само от препис, според историците е фалшификация. Така или иначе, няма реални доказателства за съществуването на оригинал. Намирам за кощунствено включването на подобна „фалшива новина“ редом с истинските и красиви стихове на Пенчо Славейков. Това е знак за равнопоставеност между оригиналните писма между Славейков и Белчева, и един мерзък документ с неясен произход. Тази неравномерност в достоверността подкопава доверието във всичко останало, а не бива, защото историята в този роман е важна, чиста и красива.

Убедена съм в правото на автора да фикционализира фактите. Но не съм сигурна, че трябва да го прави избирателно. Как читателят да разграничи литературната правда от преувеличението?

Все пак четох с удоволствие съживените образи на българските класици, представих си Вазов и Михайловски в късния мартенски следобед на 1912-а, видях и усетих любовта между вечния бунтар Пенчо Славейков и красавицата Мара Белчева. Майсторството на Трифонов като разказвач е неоспоримо.